2008-12-27

МИЛОСТ ЗА НЕРОДЕНИТЕ!


Иде Рождество Христово. Нека си спомним, че това не е само денят, в който колим прасета и ядем кървавица на корем, а денят, в който там, на изток във Витлеем, в един мизерен обор, в яслите, се е родил Синът Божи. Заченат от Светлина, Той е проплакал за пръв път в мрак и бедност. Но когато чули Неговият глас звездите и небесните сфери запели тържествуващ химн с кристалните си гласове, а мъдреците се поклонили дълбоко пред младенеца.
Но аз мисля, че всяка майка донякъде е Богородица, защото ражда в страдание и дава шанс на новия живот. Мисля също, че всяко зачатие е свещено, защото, когато създаваме тук, на тази земя новите поколения, ние извършваме най-сакралното, най-мистериозното тайнство.
Затова с болка прочетох разтревоженото писмо на една чудесна млада жена. Тя заченала нов живот и, в трудностите, грижите и горчилките, които последвали, дълго се колебала да запази ли детето или да абортира. Човечността, любовта и смелостта надделели над егоизма, страхливостта и мрака. Жената не посегнала на бъдещия живот, а го съхранила, въпреки препятствията, мизерията, страданията. Сега живее и се бори за прехраната си в емиграция, но е благословена с най-чистата радост и утеха, с едно малко слънчице, което осмисля всеки ден, всеки миг от нейния труден път. Поклон пред куража и правилното й решение!
Когато все още страдала от вътрешна борба и колебания, тя потърсила материали по въпроса за абортите и открила ужасяващи факти:
От 1956 г., когато абортите били официално разрешени, до сега са абортирани повече от шест милиона деца. Шест милиона! И това е само по официалната статистика, а мнозина предприемат нелегални аборти, които не влизат в тия данни. Представете си само за момент: за половин столетие цяла една нация е запратена в небитието, в царството на сенките. Толкова нереализирани възможности, толкова погазени тайнства и надежди! Колко ли бъдещи герои, мислители, творци са изрязани като злокачествен тумор и захвърлени сред биологичните отпадъци? Признавам, че съм малко консервативна по въпроса и гледам на аборта почти като на убийство. Вярвам, че нероденият живот е все пак живот. Мисля, че семейното планиране трябва да се прави не след зачеването, а преди него. Науката е напреднала достатъчно, за да се вземат превантивни мерки против забременяване. Но не бива да се унищожава вече създаден човешки живот. Не бива!
Представете си шест милиона сенки, които никога не са поели глътка въздух, никога не са видели слънчевата светлина, никога не са били прегърнати с обич. Не може да се третира човешкият зародиш като боклук! Това води до безплодие и душевна деформация при майките, до много кармична вина за всички.
Преди няколко дни видяхме скръбта на семействата с празни детски колички. Скръб, с която безскрупулните ни политици най-мерзки се подиграха. Но очите на тия наши сънародници, човешката им болка, празнотата, която ги гнети нараниха всеки в тази страна, който има съвест и сърце. Всички ние страдаме с тях и за тях и ще се борим за тяхното право на поколение. Ала видяното би следвало добре да бъде запомнено от всяка жена, която планира аборт. Нека добре си помисли колко щедра е природата с нея, какъв свещен дар й е дарила, а тя се готви да го унищожи…
Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Не съдя ония, които са предприели тази крачка. Мога донякъде да разбера техните мотиви: слаби и беззащитни, лишени от подкрепата на партньор или родители, затънали в бедност, те се страхуват ще могат ли да дадат нужното на едно човешко същество, ще осигурят ли хармония и шансове за по- добро бъдеще на новия човек. Затова предприемат фаталната стъпка. Затова убиват плода в утробата си. Непростимо е подобно деяние у глезли, които абортират, за да не си развалят фигурата, да не си прекъснат кариерата, да не би партньорът им, когато научи за бременността да се уплаши и избяга от тях. Но аборт, направен от безизходица и отчаяние, е простимо, макар и погрешно деяние.
Та съвсем не си позволявам да бъда морален ментор на достойни и измъчени жени, страдали достатъчно. Всеки човек има право на свободен избор и следва своята истинска и неповторима духовна пътека. Все пак, обаче, не отнемаме ли правото на избор и свещеното право на живот на новия човек със своите действия? Ако се решите на такава постъпка, моля ви, направете го само, ако няма никаква друга перспектива, никакъв шанс. А почти винаги има. Вярвайте, почти винаги. Ето тази непозната жена, към която изпитах искрено уважение, е била сама, без възможности за препитание в България, без духовна и материална подкрепа. Тя също се е колебала какво да предприеме и е решила да роди детето след дълга вътрешна борба. Сега, обаче, и за миг не съжалява, че е избрала трудния и стръмен, но истински и светъл път. Младата майка, чието дете е на малко повече от година, иска да сподели какво щастие е донесло детето в самотния й живот, каква перспектива, колко надежди. “Пишете за това” - помоли ме - “Ако дори една бременна жена, която се колебае какво да стори, бъде спасена, това ще си струва”. Напълно съм съгласна и се обръщам точно към младите жени на кръстопът:
Помислете, преди да поемете в лесната посока, За момента, ще решите затрудненията си, но ще бъдат ли спокойни идните ви дни и нощи? Няма ли да усещате скръб и празнота? Няма ли да се чудите момче или момиче е било? Какъв цвят са щели да бъдат очите му? Що за човек щеше да излезе? На кого щеше да прилича? Така една цяла вселена от обещания, загадки, радости и тревоги с един замах ще падне в окървавения леген, а човешкото същество, младенецът, най – великото човешко творение ще отиде сред сенките и мъглите на небитието и бавно ще се превърне в един изстиващ спомен, в смътно чувство на горчилка и вина, на празнота в душата и утробата. Не го правете, не убивайте щастието си!
И, за финал, искам да се обърна към управляващите, към ония, от които зависи по-малко човешки зародиши да попадат под ножа и повече детски колички да бъдат пълни:
Дребните и едри кражби, алчността, корупцията и продажността, все пак, могат да ви бъдат простени, защото всички хора са грешни. Но безразличието към грижата за дечицата, безсърдечието към младите майки, безчувствието към опустяващата ни и умираща нация, към изчезващия ни народ - никога! Защото това се нарича геноцид, а за това престъпление няма давност нито пред бога, нито пред хората. Няма и изкупление. Когато гласувате смешните суми за детски надбавки, когато посягате с алчните си лапи към фондове за лечение, подпомагане или зачеване на деца, помислете какво причинявате на себе си и на своите деца, каква кармична тежест и какъв грях им стоварвате! Не посягайте на кървави пари, не проявявайте арогантно безразличие към майчинството и децата! Не се обричайте на народното и божие проклятие! Защото сенките на убитите неродени дечица гледат. Гледат и съдят.
Идва Рождество। Ден, в който си спомняме, че всяка майка е светица и ражда един малък Бог. Нека за миг си спомним, че сме човешки същества. Дори и политиците… Нека заедно се помъчим да допускаме по-малко празни люлки, колички и утроби, по-малко болка, кръв, отчаяние и гибел. Вината за тия шест милиона убити дечица тежи върху всички нас. Нека се борим за всеки детски живот като за собствения си. Милост за неродените!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

2008-12-25

ТОЙ СЪЩЕСТВУВА!




Преди няколко дена наш сънародник, който живее и работи в Мюнхен от повече от две десетилетия, ми изпрати копие от един доста тревожен материал, озаглавен “Вероятно няма Бог”.
Според написаното, асоциация на атеисти в Лондон събрали финансови дарения и уредили от януари върху лондонските автобуси да се появи следния надпис: “Вероятно, няма Бог, така че спри да се тревожиш и се наслаждавай на живота!” Същият тип организация в момента набира средства във Вашингтон.
Статията изразява безпокойство, че, напоследък, автори, които пишат на антирелигиозни теми, се радват на доста добър тираж и дори направо стават бестселъри. Такова е положението с Даункинс, наричан ротвайлерът на Дарвин и книгата му “Миражът за Бог”, с Кристофър Хитчънс (“Бог не е добър”), със Сим Харис (“Краят на вярата”) и с Мишел Онфре (“Трактат по атеология”). Смята се, че в Испания се увеличавали по брой случаите на апостазия (заявки за отказ от религиозна принадлежност).
Естествено, сподвижниците на такива каузи се стремят да декорират идеите си с красиви, възвишени и благородни етикети. Те говорят за хуманизъм вместо култ към определено божество, смелост да се отречеш от илюзиите, здрав разум и пиетет към науката.
Бих аплодирала дори кредо, което не споделям, ако искрено вярвах, че то би направило човечеството по-щастливо, по-мъдро и по- добро. Мисля, че и Бог би приел отхвърлянето Си, стига то да носеше светлина и удовлетворение на човеците. Защото Бог е апотеоз на най-висшата и безкористна любов и вярва дори в ония, които не вярват в Него.
Не смятам, обаче, че хората, които искрено бъдат убедени, че Бог не съществува, наистина ще се “наслаждават на живота” и ще “спрат да се тревожат”. Напротив, сигурна съм, че едва ли нещо друго под слънцето би могло да направи човека по-нещастен, самотен, ожесточен и порочен. И как да бъде другояче? Нали без вярата в Бога ще стигнем до идеята, че нашият живот, цивилизация, идеали и усилия са просто една голяма шега, една гротескна космическа безсмислица. Съгласна съм безапелационно с оня мислител, който е заявил, че, ако нямаше Бог, човечеството трябваше да го измисли.
Действително, съмнението в добротата и дори в съществуването на Създателя също е част от нашата природа и са го изпитвали дори и най-възвишените, духовни и свети човешки същества. Изпитвал го е сам Иисус, когато в страданието на разпятието е промълвил през напуканите си от жаждата и болката, посинели устни: “Татко, защо ме изостави?” Изпитвал го е Тома Аквински, Августин Блажени, Апостол Павел. Тази болка на съмнението и тази най-страшна тревога винаги са извирали от морални колебания, които, накратко, могат да се изразят така: “Ако съществува Бог и Той е милосърден и добър, защо по света има толкова страдания, несправедливост и жестокост? Къде е Той? Защо не въздаде Божествената си справедливост?” Тия наистина тежки и страшни човешки въпроси не могат да получат отговор тук, в рамките на този земен живот. Ние сме ограничени от сетивата, материята и триизмерното пространство и можем да видим само един фрагмент от картината. Все едно да гледаш гоблен, от който са избродирани само няколко квадрата и да се възмущаваш, че мотивът му е безсмислен и няма никакъв ясен образ.
Атеистите се опитват да наложат представата, че без вярата човек не само няма да стане по-зъл и грешен, а, напротив, насилието щяло да намалее. Те се аргументират с множеството злини, извършвани в името на вярата през вековете човешка история. Даункинс заявява: “Ние нямаме намерение да слагаме бомби, нито да обезглавяваме, да убиваме с камъни, нито да палим клади, нито да разпъваме на кръст, нито да разбием някой самолет върху небостъргача на противника”. Действително, безумието, насилието, тероризма и човекоубийството често са придружавали религиозната вяра. Но фанатизмът не е идея на Бога, а на човека с неговия свободен избор. Освен това, организации като ИРА, Ал Кайда и други подобни използват вярата само за оправдание. Винаги става въпрос за политически и икономически интереси, за алчност, сметки, интриги и ненавист. А какъв би станал човек без вярата? Ами мисля, че случилото се през двадесети век при управлението на тоталитарните режими, които отричаха религията с подобни аргументи, добре ни показа това. Резултатът от безверието е политически фанатизъм, нетолерантност и омраза. Резултатът са крематориумите и концлагерите, разстрелите и дивото, жестоко насилие. Сякаш човекът крещи в лицето на бездушния космос: Щом няма Бог, смисъл и надежда, ще си правя каквото искам. А аз искам да убивам, да грабя, да мамя и крада, защото без Бог, смисъл и надежда съм просто едно животно! Ето така би се радвал съвременникът ни на факта, че, вероятно, Бог не съществува. Прилича ли ви описаното на нещо, на което бихте се наслаждавали? За какъв тип човек използваме думата “бездушен”? И какъв би бил резултатът, ако сведем човешката същност от тази на духовно създание в тази на обикновено многоклетъчно? Харесва ли ви поведението на червените новобогаташи, рожби на посткомунизма и на научния атеизъм? Кражби, измами, корупция, насилие и организирана престъпност. Това ли искаме от битието? А тия явления, скъпи ми приятели, са плод на социалистическия научен атеизъм. И не става дума, че тия хора били лоши, защото не се страхували от ад и Божие възмездие. Не, те са лоши, защото са повярвали, че са просто многоклетъчни бозайници, сляп резултат от комбинацията на органичната материя, зверове. И след като са повярвали в това, защо да не се държат точно като такива? Светлината на мисълта за Бог, за духа, за доброто и красотата ни превръщат в благородни човешки същества, а от безверието оскотяваме.
Това падение е още по-безсмислено, защото Бог съществува. Изявлението ми не е плод на сляпа фанатична вяра, а на здрав разум. Чудя се как учени, чийто кръгозор би трябвало да е широк, а логиката им - безупречна, заравят глави в пясъка или се извръщат при всяко сияние на тази очевидна истина. Как сме потънали в такъв абсурд? Дори неандерталците смътно са осъзнавали невидимата сила на Духа и са погребвали мъртвите си в зародишна поза, с лице към слънцето. Всеки прост селянин, който усърдно копае картофите си, всяка празноглава манекенка, всяко дете, ако не си затворят очите тенденциозно, просто ЗНАЯТ, че “има някаква сила”. Тази вяра е в самите ни клетки, в гените ни, в родовата ни памет и в ония дълбини на същността ни, където грее светлината на духа.
Аргументите на учените, които отричат Бога са толкова абсурдни, че направо ме разсмиват. Един изследовател би заявил, че Бог няма, защото не го е открил в своята експериментална епруветка. Ако сте живели в ония времена, след първия орбитален полет на съветските космонавти, марксистите философи наперено твърдяха, че космонавтите не видели в космоса Бога. Значи, “дълбоко интелигентното” заключение е, че Създател няма. Все едно, че Бог е химикал или метеор и е нужно да се доказва, като излезе с поклон на сцената на абсурдния ни театър, след кратки аплодисменти.
Нали атеистите вечно заменят думата Бог с други техни свещени фетиши като Партия, Наука, Разум. Е, драги скептици, намерихте ли секрет от науката в епруветките си? Срещнахте ли в Космоса Негово Величество разума? Абстрактните, извънсетивни представи просто не се доказват по емпиричен път. Без духа, без вярата и светлината, всички напъни на вашата наука са просто пукот на сухи, безплодни тръни.
Професор Крикот дава един прекрасен пример със златните рибки. Всичко, което те могат да изследват, са теченията в техните аквариуми. Ако съдят по наблюденията си върху тях, собствениците им не съществуват. За мидите, полепнали по морското дъно, затворени в здравите си варовикови черупки, идеята за небе изглежда като мит, като глупаво суеверие, илюзия и безсмислица. Значи ли това, че няма небе? И, помислете, какво предпочитате да бъдете миди или човешки същества?
Вгледайте се във венчелистчетата на една цъфнала праскова, вижте залеза на слънцето вечер. Вслушайте се в песента на славеите и в гукането на малкото си дете. Всяко дребно същество, всеки детайл на тази планета е като част от единен и прекрасен архитектурен план. Прилича ли ви всичко това на резултат от случайни комбинации на белтъчините и въглехидратите? Глупости! Все едно няколко милиона маймуни за няколко милиона години да сътворят “Хамлет” или някоя от фугите на Бах.
Всеки от нас, всяко човешко същество носи у себе си частица от Божествената светлина. У нас има сила, която не можем да си обясним с материализма. Тя кара молещата се монахиня да получава върху дланите си рани, подобни на тия на Христос. Тя прави възможно йогините да издържат на студ и огън и дори заровени в земята. Пак тя движи нозете на нестинарките, танцуващи върху жарава, без да се наранят. Тази духовна сила води до това да виждаме величие в пирамидата, когато едно животно ще види само голям обект, който нито е враг, нито става за ядене. В слънчевия залез Кастанеда вижда проход към светове, а животното - това, че става студено и трябва да се прибере в дупката си. Какво предпочитате да бъдете - Кастанеда или скот, който мисли само как да разкъса враговете си и да натъпче стомаха си? Достатъчно е да се вгледате в българските политици, възпитани в научен атеизъм и да си отговорите харесват ли ви такива скотове.
Няма светъл ум на тази планета, който да не храни вяра в Бог. Нютон, Айнщайн, Гьоте, Достоевски… Наивни и суеверни глупаци ли са тия хора? Кант е създал четири “доказателства”, че Бог не съществува, но, накрая, бивайки честен и непоколебим мислител, взел че открил едно пето, което прави останалите на пух и прах.
Сега, в навечерието на Рождество ми се иска да ви кажа: Това, че не вярвате в Бог няма да ви прати в ада, нито ще ви обрече на някакви вечни мъки, но ще превърнете в ад своя живот тук, на земята. Вече сме започнали. Нека не се обричаме да живеем в един сив свят на силикон, пластмаса, безмозъчни сериали и сметища. Свят, където мозъкът бавно, но сигурно деволюира. Свят на хищници и плячка, на безсъвестно бездушие и егоизъм. Ще се наслаждавате ли на такова битие?
Дори да е просто вълшебна приказка, предпочитам този, другия свят. Свят, в който земната жена ражда Спасителя и в болките и страданието си става божествена. Свят, в който Синът Божи, готов да разтърси света се е появил не в златни или кристални дворци, а в ясли и се е жертвал като агне за да измие с кръвта си греховете ни. Свят, където тримата магове, се прекланят пред невинната любов и саможертва, а на небосклона изгрява Витлеемската звезда. Свят, където сме духовни и светли същества.
Рождество не е само пържоли, премии и промоции. Нито разкош, разврат и реклами.
То е небе, надежда и невинност. Майчинство, милост и молитва.
Защото, повярвайте ми, Бог съществува.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

2008-12-20

ХИГИЕНИЗИРАНЕ

Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок ("Dilok Publishers" - http://dilok।net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.


Сънувах странен сън. Кепенците на цялата ни държава бяха спуснати, а над тях светеше ярък надпис: “Санитарен полуден”. Много шантаво, нали? Е, май не чак толкоз… Щото, като се позамислим, всичко у нас май се нуждае от яко почистване и разчистване. Потънали сме до шията в боклуци. Или чак до ушите.
Улиците ни са задръстени от смет: пластмаса, мазни хартии, кучешки и човешки изпражнения, гнили плодове и политици. Вони! Дори генерал Бойко с летяща бригада от булдозери, багери и камиони не може да изрине тази грамада.
Душите ни също напомнят контейнери за смет. Преливат от страх, завист и злоба, от компромиси и лъжи, от съмнения и предателства.
Трябва да почистим културата от чалга, образованието от ерзац ценности, науката от халтура, медицината от търгаши и касапи, чиновничеството от корупция, бизнеса от мутри. SOS! Спешно ни трябва хигиенизиране! Но как? Все пак, една държава не е спретната улица в немско или австрийско предградие и не може да се почисти с обилно количество вода и течен сапун. Деликатна работа е санитарният полуден на държава.
Първото затруднение иде оттам, че България отдавна се дели на НИЕ и ТЕ.
НИЕ, това е народът, електоратът, балъците, ония, отстояването на чиито права е окачествено като “евтин популизъм”. Това са хората с високи сметки и с минимални доходи. Ония, които затягат коланите и се чудят какво да изберат – пържоли или парно. Хорицата, които зиме живеят на картофи и онова, което са успели да натикат в бурканите. НИЕ сме гражданите, които, през лятото и в почивните дни, ходят на село да сеят фасул или търсят сезонна работа по строежите, та да могат да си плащат тока през зимата. Нещастните и презрени писатели, журналисти, актьори и учени. Презряната тълпа.
ТЕ – това е политическият и икономически “елит”. Тук са тарикатите с много нули след единиците при изчисляване на месечния доход. Министри, депутати, бизнесмени от сенчестия и осветения или изпран бизнес, консултанти, адвокати – мошеници и лакеи. ТЕ са върхушката. Вместо за пържоли или парно, те си мислят за сьомга или чер хайвер. Вместо за цените на автобусните билети, за модела на лимузините си. През лятото ходят в Малта или на Канарските острови. Ние си купуваме хладилници на лизинг, те – яхти в брой. Ние бачкаме, а те координират, ние творим, а те администрират, ние пищим, а те изчисляват статистическата стойност на нашата болка. Ние полудяваме, а те успокояват нервите си в сауни и джакузи. Единствената книга, която те понякога четат, е чековата си книжка.
Ние и те. Вечно и завинаги НИЕ и ТЕ.
Естествено, между тия две категории ще възникнат “леки разногласия” по въпроса за грандиозното почистване. Неизбежно е!
Като начало, възгледите ни по въпроса кои са боклуците и кои – чистачите доста се разминават.
ТЕ виждат като ненужни отпадъци на общественото развитие старците. Какво от това, че са се трудили честно цял живот? Какво от това, че комунистическата върхушка е изпокрадила пенсионните фондове? Нали в момента те не стават за доене, нито са производителни товарни животни? Доходът, с който се предполага да живеят, да се хранят, да се топлят и лекуват, не е достатъчен и за едно от тия пера. Разбира се, никой не говори за глезотии като книги, театър, курорти. Вярно, Емилия Масларова ги зове в ефир “скъпи майки и бащи”, разтърсвайки кокетно къдрици на стойност месечния им доход. Вярно, уредиха за най-послушните пенсионери - активисти курорт, та да оправдаят вливането на държавни пари в нечии частни хотели. Независимо от лицемерните лирични отклонения, обаче, горчивата истина си остава: поради липса на коефициент на полезно действие, поради слаба рентабилност като роби, според нашенския “елит”, старците трябва да си ходят от тая земя…
Според ТЯХ, ненужен отпадък са и инвалидите, раково болните, диабетиците. “За какво ни са обречени хора?” – чудят се те. – “Защо да харчим скъпи медикаменти, та да ги задържаме на тая земя?”
ТЕ искат да се отърват и от всички неродени дечица, защото новото поколение значи бъдеще, а стихийното, неуправлявано бъдеще може да поиска да погледне слънцето и да натика мрака в ъгъла. За тях е по-добре, мераклиите да раждат да стават все по-малко. Затова ги поставят в капана на безперспективност и мизерия. За младите жени има кратко майчинство и държавни субсидии, недостатъчни и за пакет памперси. Не рядко, смазаните, унижени и отчаяни майки абортират, за да не гледат глада и страданието на поколението си и да не създават нови обречени нещастници. ТЕ и за миг не виждат смисъла на свещения стремеж на нереализираните майки да заченат. За тях светлината, смехът и животът изглеждат едно ненужно и заразно бреме. Предпочитат празните колички да си останат празни. Това ще значи по-малко неприятности. Едно нищожество, назовало се народен представител се видя в ролята на “оплодител”. Не разбира ли, че петни нещо толкова свято като Рождеството или … мечтата за Рождество?
За ТЯХ вредни и опасни са и будните и интелигентни млади хора. Нали умното чело трудно търпи наведена глава и робски ярем? Най-изгодно за управниците е да смажат самочувствието на младите интелектуалци с жалки трохи от господарската трапеза и с унижението да им бъде началник нечия послушна синекурна издънка. Така се спасяват от риска да завее “вятърът на промените”, който винаги лъха от силата на младостта.
ТЕ се боят като от светената вода и от разпятието и от силата на свободното слово. Истината жигосва, трансформира, освобождава и унищожава злото. Ако кажеш, че царят е гол, великолепните кадифени и златотъкани дипли на лъжата и мозъчното промиване ще изчезнат и ще видим само…един гол, охранен и жалък задник! Ако имаше начин да си внесат от Китай или от Виетнам хора послушни, със сръчни ръце, но импотентни, без език и малоумни, ТЕ щяха да се почувстват щастливи. Словото е от Бога. То гори, бие като камбана, жигосва и терзае нечистата съвест. Затова “другарят” Пирински предложи медиите да консолидират автоцензура и да “хигиенизират” ефира. Браво другарю председател на Народното събрание! Доколкото знам, дори и Гьобелс и Вишински не са стигали дотам в цинизма си! Но не се опитвайте да превърнете медиите в свои шутове и лакеи! Поне част от тях, няма да се поддадат на този опит. А, ако млъкнат всички хорски уста, и камъните ще запищят от мъка и унижение! Как смеете да се сърдите , че някой, било г-н Трифонов, било друг, подбуждал към неуважение на институциите? А с какво го заслужихте това унижение, нещастници?! С неуморен труд? Със скромен живот и лишения в името на народа? С това, че сте гласували, заради кризата, да ви намалят заплатите? С това, че ходите с обществен транспорт, та народът да не се харчи за лимузини? С мозък? Или с морал? Единственото, в което мога да укоря медиите, е, че са прекалено фини и деликатни в изразните си средства. И ще Ви кажа: Тъкмо защото уважавам парламентаризма, не уважавам този псеводпарламент, който все повече прилича на глутница вълци, сдавили се за кокала. Тъкмо защото почитам почтената изпълнителна власт, не мога да се преклоня пред правителство, което се гаври с учители, творци, учени, болни, млади и стари. Тъкмо защото служа на Темида, не мога да стана на крака от почит към голяма част от българските съдии. Не корете журналистите! Те са просто едно честно огледало, което ви отразява такива, каквито сте и не са виновни, ако се плашите и гнусите от разкривените си лица. Е, приятели, разбрахте какво хигиенизиране искат ТЕ, нали?
А какво искаме НИЕ?
Искаме да грабнем метлата и да изметем злите сили от храма на демократичната власт. После да поканим свещеник да освети сградите, та да изгони миазмите на сяра и зло. Да изметем всеки, който е крадец, измамник, раболепен некадърник и нагаждач. Защото, вярвайте, наистина сме потънали в мръсотия!
Едно ви заклевам: не допускайте боклуците да се превърнат в чистачи!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

2008-12-16

ПРИМИРЕНИЕ

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" " (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers")।



Това се случило много, много отдавна. Глината, от която Господ Бог сътворил нашите клети, унизени тела, била още влажна и носела отпечатъка на свещените Му пръсти, а от огнения дъх на светия Му дух, вдъхнат у човека, очите на хората светели като звезди.
Домъчняло му на Създателя за Неговите наивни, глупави деца и решил да погледне през облаците към грешната земя, та да види какво правят. Видял нещастници, които прегъвали гръб над нивята по цял ден. Видял ловци, поразили ловко плячката със своите стрели, получили накрая само не съвсем оглозганите кокали. Видял също самодоволни вождове, излегнали с в хамаци, пред които красиви девойки танцували и ги разхлаждали с ветрила от паунови пера. Видял и охранени жреци и духовници, които се тъпчели с плодовете на чуждия труд в Негово име. Сълзи бликнали от Божиите очи, а от свъсеното небе завалял леден дъжд. Но, както в поемата на Петьофи, хората газели с нозе сълзите на своя Творец и ги превръщали в кал. Извикал Господ Своя най-мъдър и най-усърден архангел и му рекъл:
- Чедо на Светлината, иди долу, на тъмната материя, върху калната земя и виж защо чадата ми страдат така. Аз съм им дарил най-скъпоценния и страшен дар, да бъдат свободни сами да изберат своята участ. Виж дали са жертви на насилие или са окаяни роби по своя воля.
Слязъл Божият служител на земята. Престорил се на гърбав белобрад старец и отишъл на едно ширно поле, дето старци, жени и деца превивали гръб да събират зърната за своя господар и вожд.
- Добра среща, люде! - рекъл и учтиво свалил вехтата си шапка. - Как живеете? Добре ли я карате? Сити и доволни ли сте? Не ви ли тежи тоя труд, с който храните чуждите лакоми уста?
- Какви ги дрънкаш, старче?! - уплашено прошепнал един плах сивокос човечец, свил от раболепие глава между раменете си, с неспокойно блуждаещи, тревожни очи. - Приказваш долни клевети за добрия ни господар! Той е щедър. Разрешава ни да си отдъхнем в светата неделя и да работим само по дванадесет часа. Дава ни по шепа просо всеки божи ден, та да си сварим каша!
“Ама че чудати създания!” - рекъл си архангелът, който никога не бил виждал страхливци. - Как може да им се нрави по цял ден да орат, копаят, засяват и събират реколтата, а да получават храната си като подаяние?!
Решил да види какво ще му рекат ловците. Те му се стрували храбри и силни мъже. Та нали убивали при лов могъщи мечки и свирепи глигани?
- Добра среща, юнаци! - рекъл им. - Харесва ли ви да дооглозвате кокалите на плячка, която сте оцелили сами, а тлъстите мръвки да ги ядат жреците и вождовете, дето спят до обяд и нищо не похващат?
Тримата едри мъжаги, с които разговарял, се спогледали с ужасени очи.
“Тоя е шпионин на духовенството или на вожда” - помислили си и най-старият рекъл:
- Върви си по пътя, негоднико! Нашият вожд и жрецът се трудят неуморно. Само че ти си прост човек и не разбираш колко трудно е да напътстваш и ръководиш другите или да призоваваш с молитвите си Божията милост над хората!
- Какви ги говорите?! - зяпнал от удивление Божият пратеник. - Нима, когато сте изправени срещу освирепял глиган ви ръководи вождът? Не вземате ли сами решенията си как да завардите плячката и как да познавате следите върху горския мъх? А жреците… Опитвали ли сте се сами да поговорите на Бога и да измълвите молитва? Мислите ли, че Той има уши само за дебелите жреци?!
Мъжете така се изплашили от тия бунтовни приказки, че зарязали дисагите, колчаните със стрелите, боздуганите и лъковете си и панически побягнали.
“Какви странни същества е създал тук, долу Бог” - мислел си удивено архангелът, чиято невинна и сияйна природа не познавала страха, угодничеството, покорството и раболепието.
Затова, когато се върнал в сияйните небесни чертози, разказал на Създателя, че неговите творения харесват да страдат, да бъдат тъпкани и използвани, да ядат огризките на други и да ги почитат като богове. Тия пък другите, доволни да ядат сърцевината на пшеницата и месото върху кокала, също възхвалявали обществената система.
“Неразумни и странни са чадата ми” - рекъл Бог - “но аз им дадох правото на свободната воля и не ще им го отнема. Щом им харесва да страдат, нека така да бъде!”
Това е само една древна приказка, само една легенда, която в една тъмна нощ ми прошепнаха далечните звезди.
Дали?!
Нека видим какво става тук, по нашите земи много хилядолетия по-късно.
Наглед, ние сме по-разумни същества и показваме недоволство от кретенизираната и престъпна върхушка, която ни тъпче и дои. Правим го, обаче, през зъби, под носа си, мърморейки из тъмните ъгли за тия негодници - депутатите, за мафия, за монополи и алчни и некадърни бизнесмени. Но какво вършим явно, под ярките слънчеви лъчи, пред другите хора и на глас?
Всеки мърмори за завишените сметки и несправедливото ценообразуване при тока, парното, водата, но тия, които уж недоволстват най-шумно, първи се редят да си дадат лептата, заради която цял месец ще ядат хляб и лук и кротко чакат за това удоволствие с часове на опашка.
Говорим за несправедливи работодатели, а неотдавна в едно предприятие уволниха по-будна и смела работничка, която искаше да се бори за законните си права. Насаме, управителят на дружеството й рекъл: “Умна и сръчна си и работиш добре, ама не мога да те държа на работа. Прекалено много четеш Кодекса на труда”. В оная фирма има секции на две синдикални организации. “Какви протести сте организирали в защита на колежката си?” - запитах ги - Мълчаха минута-две с наведени глави и, накрая, един свъсен мъж измърмори: “Имаме семейства, госпожо! Трябва да си вардим хляба”. “Чакайте!” - извиках - “Доколкото знам уволнената жена има съпруг - инвалид и две деца-ученици. За нея няма ли да помислите?”
Отговорът беше … глухо мълчание.
Същата е реакцията за ненавременно изплатени трудови възнаграждения, за неизплащане на извънреден труд, за отказ да се платят обезщетенията на трудоустроени, за нерегламентирани удръжки от заплатите за… Списъкът е безкраен. Но какво да се прави? Хората си вардят хляба. Или трохите от хляба, който са изкарали.
Арогантността на депутатите от българския парламент, отдавна забравили смисъла на думата “народовластие” и крещящата им наглост отдавна ни провокират. Все пак, какво сториха хората от избирателните райони на онези единадесет, поискали огромни пенсии и привилегии при пенсиониране на народен представител? Как отговориха на самонадеяните им изявления, че богоизбран елит като тях не може да се регистрира в бюрото по труда? В колко случая извикаха своя избраник да му поискат отчет за безпардонната и неморална наглост? Мисля, че, ако имаше поне един такъв случай, щеше да бъде оповестен от медиите.
Неотдавна, целият цивилизован свят ни заклейми за корупция, беззаконие, хаос и икономически произвол и ЕС ни отне субсидии. Как реагира гражданското общество? В какво се изрази протестът му? Дали в това, че слушаме безмълвно идиотското и малоумно бръщолевене, че Европейските институции били “несправедливи с нас”, щото сме били социалисти, оправдание, което може да прозвучи приемливо само сред пубертети на около дванадесет-тринадесет години?! Или в това, че книжката на великомъдрият премиер български Сергей Станишев се радва на шумно одобрение и че, при нейната промоция, куп старци чакаха на опашка за автограф?
Стенем пред всяко социално унижение, пред кучешкото отношение към социално слабите, болните, невръстните или старите, а от години търпим Масларова със съответстващ на фамилията й мазен тон, с глас, с който бихте могли да си запържите боба да ви зове “скъпи майки и бащи!”
Е, какъв е глобалният извод? Ако Бог изпрати тук, в България, днес или утре светъл архангел да му разкаже за човеците, какво ще докладва той?
Че тук, в България живеят странни същества, които харесват да бъдат ограбвани, третирани по-зле от добитък, унижавани и подигравани. Защото човек има светлото право на свободна воля.
И не си мислете, че греша, защото ви призовавам към кръв и насилие! Нищо подобно. Призовавам ви просто да кажете какво мислите за управниците си на глас, а не шепнешком. Призовавам ви към мирен граждански протест. Призовавам ви да искате референдум за промяна в избирателната система. Призовавам ви да оставите на съответната дата тенджерите и телевизора за час-два и да гласувате. Призовавам ви да бъдете човеци.
Защо си мисля, че изявите и тенденциите напоследък са повече характерни за ония благи животинки с дебелото, къдраво руно? Ами, ако вярваме на социолозите, а не мисля, че имаме основание да ги назовем лъжци, към днешна дата 18% биха гласували за БСП. Това не напомня ли синдрома на роба, който копнее да целува ботуша, който го рита?
И не бива да се оправдавате, че всичко това е смирение, което е християнска добродетел. Моля ви, правете разлика между смирение и примирение. Смирението е пред Бога. То е осъзнаване на факта, че всички сме просто хора, че животът ни на земята е само един сън, че делата ни, малко или много, са грешни. А примирението е отказ от дирене на справедливостта. И, тъй като Бог е справедлив, примирението е отказ от Бога.
Нека помислим в какво сме се превърнали. Нека излезем от депресията и престанем да тъпчем Божиите сълзи с нозе и да ги превръщаме в кал. Защото в тези сълзи е нашата сила. В тях и в меча на справедливостта.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

2008-12-10

ОПРОВЕРЖЕНИЕ от ПАУЛА ЛАЙТ!

Уважаеми читатели и сътрудници,
Прочетох в site lifestyle.bg нещо, което силно ме разтревожи и възмути. В съседство с името ми, по повод поместени мои публикации, без точка, дистанция или друг отграничаващ знак, непосредствено е поместена следната фраза : “Искам България прочистена от циганска турска и еврейска…” Не знам дали тази подредба е случайност и се дължи на несъобразителност и недоглеждане или е тенденциозна, но се чувствам длъжна да заявя: Никога и по никакви поводи не съм изповядвала етническа, расова или религиозна ненавист. За мен хората са просто хора и трябва да ги свързва любов, разбиране и духовна толерантност. Едни от най-добрите ми познати са били и са африканци, евреи, арменци, турци и роми. Смятам, че ксенофобията е кредо на духовната и мозъчна импотентност.
Отново заявявам, че това графично разположение няма никаква връзка с мен или мои авторски материали. Ето и как изглеждат сайтовете:

Lifestyle.bg - Създадоха пластична Nokia (галерия)
Паула Лайт · ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА · СТРАНАТА “ НИКЪДЕ” И “НИКОГА” · Паула Лайт · Искам България прочистена от турската, циганската и еврейската ...
lifestyle.ibox.bg/news/id_1064481410 - Подобни страници

Lifestyle.bg - Seeme 3 - море от стилове (галерия)
Новите постове: Паула Лайт · ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА · СТРАНАТА “ НИКЪДЕ” И “НИКОГА” · Паула Лайт · Искам България прочистена от турската, ...
lifestyle.ibox.bg/news/id_167167400/tab_gallery - Подобни страници

С пожелание за Хармония и Светлина:
Паула Лайт.

2008-12-09

НАРОДОПСИХОЛОГИЯ И “НАРОДОПСИХИАТРИЯ”

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" " (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers")।



Както всеки човек има своето съзнание и психика, своите надежди и страхове, така е и с един народ। Съществува явление, което зовем национално съзнание и национална душа।
Защото група хора, обитаващи една земя, носещи гените на деди, живели и умирали върху същата частица от планетата от векове, получават един общ отпечатък. Един белег, който ги свързва, тласка ги към една обща съдба и обща духовна атмосфера. Този белег, този родов отпечатък може да ни възвиси и издигне до самите звезди, да ни изпълни с гордост и надежди, но, понякога, може и да ни тежи като окови, да ни смазва и задушава.
Какво е българското национално съзнание, българската народопсихология? Както и при отделния човек, националната душа има и добродетели, и пороци.
Българинът е трудолюбив, когато вижда градивния смисъл и полезната цел, когато храни надежда за по-добри съдбини. Твърденията, че трудолюбието му било само мит, за мен са клевета. Поставена в плодородна почва, тази негова добродетел дава щедри и обилни плодове.
Никой не може да ни отрече гостоприемството, състраданието към по-нишия, топлотата и щедростта. Защото, дори и в тази страшна мизерия, в която тъне днес, българинът дава своята лепта за нуждаещи се събратя.
Спомням си една сцена, дълбоко запечатана в сърцето ми. Беше в ония дни, когато българите събираха помощи за пострадалите в Темишуара, Румъния. В двора на Софийски университет един младеж събираше парични дарения в малък найлонов чувал. Мнозина от колегите му оставяха лептата си. Бяха времена на вълнение и възторг. Чувалът просто преливаше, а не се оформяше никаква дарителска подписка. Липсваше всякаква отчетност. Тогава неволно чух как момчето смутено помоли свой приятел да му даде пари в заем за пакет цигари, защото било свършило парите. И през ум не му беше минало да посегне на даренията. Когато се говори за нашата крадливост, безчестие и мошеничество, пред очите ми често се появява тая сцена, която доказва, че не всички българи са крадливи мошеници. Всъщност, такива са малко, но са на върха.
Виждала съм възрастни дами, които, самите те твърде бедни и закъсали, са събирали буркани с консерви от килерите си, за да нахранят други, още по-гладни.
Спомням си и по-назад във времето, когато събирахме помощи за пострадалите си сънародници от земетресението в Стражица. Тогава цели колективи отделяха част от заплатите си, а не съм чувала и един да мърмори, въпреки че народът ни винаги е бил беден.
И не смейте да наричате тия дарения жалки! Те напомнят за напътствието на Иисус, ако имаш две ризи, да дадеш едната на ближния си. Мисля, че в тях има повече възвишеност и благородство от гордо размаханите чекове на ротарианците, които даряват хилядарки
пред шведска маса с шампанско и чер хайвер или на благотворителни балове, където разглезени манекенки и бизнес дами демонстрират бутиковите си тоалети. Защото щедростта, приятели мои, е най-истинска, когато е свързана с поне малко лишение и страдание.
Друга наша добродетел е любовта ни към децата. Малцина правят такива саможертви за следващото поколение, както българинът. Докато на запад родителите се считат за морално задължени, докато синовете и дъщерите им навършат пълнолетие, у нас бащите и майките носят дълга и любовта си до гроб.
Не сме и глупав народ, колкото и труден да е историческия ни път. Можем да бъдем творци и изобретатели. Песните ни стигат до самите звезди, а върху вонящата кал на мизерията, все пак, цъфти розата на духовната ни красота. Подобно на бисерната мида, сме развили способност да превръщаме киселината на страданието си в сияйна перла.
Разбира се, притежаваме и своите национални пороци, за които сме говорили не веднъж. Това са страхливостта, егоизмът, еснафщината, завистта.
Но, все пак, като цяло, народната ни душа, колективното ни съзнание са прекрасни и можем да се гордеем с тях.
Тази красота, обаче, потъмнява и умира, ако сме болни. Защото, както, в следствие много стресове, изпитания и страдания отделният човек може да се поболее психически или, казано по-грубо, да полудее, така е и с цял един народ. Ако страданията, абсурдите и ужасните обстоятелства тласнат колективния ни дух към лудостта, следва да говорим за народопсихиатрия.
Нека се поясня. Тук не говоря за някои ужасяващи статистики, които следва да ни доведат до потрес. Не говоря за това, че сме на едно от челните места по сърдечно-съдови заболявания. Нито за това, че децата ни, още в юношеска възраст, страдат от диабет и хипертония, болести, характерни по-скоро за старците. Нито дори за това, че, ако излезете на оживена улица в големия град, ще забележите, че на всеки десет души сред тълпата, поне един гледа странно, говори си сам или жестикулира по крайно неестествен начин. Всичко това са отклонения на по-крехките и нежни индивиди, не издържали на кървавата мелница на нашето сега.
Това, за което искам да говорим, е болестта на народната ни душа.
Кога един народ губи представа за реалността?
Според мен, когато живее сред блато от лъжи, фикс идеи и илюзии. Когато здравата му логика и мъдростта му сочат едно, а ония, които е приел за свои водачи и авторитети, говорят и вършат нещо съвършено различно.
Как мислите би се чувствал еврейският народ, ако Мойсей го беше водил да се върти и върти в един безкраен кръг сред пустинята, без шанс за изход?
Как биха се почувствали група хора, ако водачът им бодро заяви:
- За да видим светлината в тунела, грабвайте кирките и копайте, за да влезем по-надолу под земята!
Представете си стадо овце, чиито пастир ги води сред голи камънаци и тръни, а твърди, че се намират сред тучни зелени ливади.
Групата е особено същество. Тя има нужда от свой изразител, от водач и авторитет. За да напредва, трябва някой да пробива път, да осветява мрака, да сочи изхода. Горко й, ако я водят слепци!
Близо петдесет години българинът живя сред тресавището на най-големия социален абсурд и не полудя. И знаете ли какво го спаси? Смехът.
Живеехме си зад стената, затворени и изолирани. Нямахме кафе, тоалетна хартия, месо и хубави дрехи. Всичко беше сиво. А през цялото време слушахме бодри лозунги и гърмяха фанфари. Непрестанно се хортуваше за реките от блага, които щели да потекат, когато построим комунизма, за гнилия и умиращ капитализъм, за неизбежната победа на социалистическия строй. Всичко това би било достатъчно да ни направи бясно луди, ако не бяха вицовете. Те ни крепяха, убеждаваха ни, че, все още, сме нормални хора, макар и в един ненормален свят.
Какво се случва днес? Ами, дори и Бекет не би могъл да сътвори по-успешно театър на абсурда.
Старците ни мрат от глад, а слушат колко златна била тяхната есен. Цените растат главоломно, а се говори, че инфлацията била в нормални и здравословни граници. Бюджетът преливал от излишъци, а няма средства за просвета, за здравеопазване и за пътища. Говори се за увеличаване на икономическия ръст, а малкият бизнес се разорява и безработицата расте. Говори се за стабилност, а ни тресе хаосът. Говори се за успешна борба с престъпността, а ни управлява мафията. Говори се за насърчаване на раждаемостта, а майките нямат средства за мляко и памперси. Говори се за социална справедливост, а се въвежда плоския данък. Говори се за енергийна стратегия, а всички сме роби на монополите. Говори се, говори се, говори се!
Напоследък, пастирите ни отново търсят врага отвън, за да избършат зле изцапания си задник. Ние, видите ли, вървим добре и процъфтяваме, ала ония некадърници в Западна Европа и Америка изпаднали в криза, от която ще бъдем засегнати и ние, въпреки безгрешните си и мъдри управляващи. Това, че Европейският съюз спрял средства, предвидени за България, изобщо не е заради безобразията, престъпността и корупцията, нито заради безсилието, некадърността или подкупността на съдебната система. Не! Причината е само в това, че тия злодеи са ни нарочили. Ние сме направо изрядни, а те ни уличават несправедливо във всички земни грехове. “Групата на Станишев” е чета герои, яхнали бели коне и сложили бляскави рицарски доспехи, а тия европейци са ламята, дето не ни дава златната ябълка.
И така, българският народ е разумен и кротък. Той иска да вярва на своите водачи. Но има нормални сетива и не може да приеме, че черното е бяло, че некадърниците са елит, че калта е бистра изворна водица. И така, започва да превърта…
Защо и смехът вече не ни помага? Ами, дойде ни до гуша и просто вече хич не ни е смешно.
А докъде ни води опасността от колективно полудяване?
Първата крачка е депресията и апатията.
“От мен нищо не зависи” - казва си човекът. - “Няма смисъл да гласувам, да протестирам, да се боря, да живея“.
И светлината на духа ни бавно гасне.
Втората крачка е мегаломанията (манията за величие). Както отделният човек може да се мисли за Наполеон Бонапарт, така и един народ може да реши, че е в центъра на Божиите планове, народ от избраници и мъченици, по-мъдър от останалото човечество.
Третата крачка е параноята. Отделният душевно болен бяга от невидими врагове - марсианци, полиция, ЦРУ, КГБ и т.н. и т.н., а цял народ решава, че са го нарочили, че го преследват, че искат да го унищожат. Независимо дали злодеите са Европейският съюз. САЩ, масоните и пр. и пр., той непременно е невинна жертва на зли врагове.
Не бива да допускаме колективната лудост. От нейната яма се излиза много трудно. Не съм психиатър, но мисля, че мога да посоча единственото възможно лекарство. Това е гневът!
Стига сме позволявали на група самонадеяни глупаци да ни промиват мозъците! Стига сме търпели да слушаме, че черното е бяло, че престъпниците са херувими, а мафията - черковен хор!
Ние сме благ и добър народ. Но, преди близо две хиляди години, най-благият, най-любящият и чистият, живял някога в човешка плът, е хванал камшика и е изгонил негодниците от храма.
В окултизма, справедливият гняв се зове Мечът на Гебура.
Време е да покажем, че все още сме хора, нормални хора. Време е да изхвърлим завинаги негодниците, мошениците и духовните нищожества от своя национален храм.
Събудете се! Време е !

Паула Лайт




2008-12-04

"Пътят към Свещената магия"


Издателство "Дилок" " (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers").
Автор: Паула Лайт

БЪЛГАРСКИЯТ “ЕЛИТ” ИЛИ ЦИРКЪТ БЪЛГАРСКИ


Напоследък България се тресе от безумен снобски делириум. В публичното пространство и то не само в жълтата преса непрекъснато се спрягат понятия като “елит”, “VIP” персони и т.н. и т.н. А страната ни до скоро беше пролетарска и социалистическа и всички си бяхме “другари”, макар и някои да бяха по-велики другари от другите. В тази наша родина, ако проследим произхода си и се върнем с по няколко поколения назад, неизбежно ще стигнем до цървулите и здравата селска пот. Въпреки това, вече полудяха на тема по-специални, богоизбрани и важни личности, каймак на обществото. Ако се осмелиш да заявиш, че едни с нищо не са по-специални от другите, моментално те обвиняват в популизъм, който непременно е “евтин”. Та как да не се възмутят величията и елитарните персони на опита ти да кажеш, че в тях няма нещо особено специално, че няма обикновени и необикновени хора, а просто хора? Та нали те, нещастните, са пълзели, унижавали са се, крадели са, лъгали са и са измърсили душите си, за да се доберат до мечтания връх и да станат нещо по-специално от другите? Птицата дори не забелязва, че лети на високо. Виж за охлюва, ако допълзи до върха на едно дърво, това става най-великото постижение на света.
Казаното до тук съвсем не означава, че отричам изцяло съществуването на аристокрация. Да, има елит, има и аристокрация. Повярвайте, обаче, че тези, които принадлежат към нея истински, изобщо не намират за необходимо да го демонстрират, защото са земни, естествени, прекрасни. Възможно е хора, които са такива избраници, да имат благороден произход, възможно е и да нямат, но тяхната аристократичност и елитарност извира от достойнството, щедростта на духа, блясъка на интелекта.
По моите възгледи, произходът сам по себе си не означава нищо. Както казва Харпър Ли в “Да убиеш присмехулник”, това, че няколко поколения от дедите ти са клечали върху едно и също парче земя не те превръща автоматично в благородник. Нали всички произхождаме от Адам и Ева, чуди се детето, героиня в нейната творба. Тия, които претендират за благородство само заради дедите си ми приличат на картофите. Всичко ценно, което притежават, се намира под земята. Ще илюстрирам това свое отрицание само с един пример. Замайва ли ви с благородство, извисен дух и фин ум господин Симеон Борисов Сакскобургготски? Та той понякога трудно свързва няколко думи в приемливо изречение. Неприятно надменен е, което никога не е характерно за истинския благородник. Истинският благородник, също така, никога не проявява алчност и не би ограбил едното око на недъгавия или последната риза на бедния.
Не мисля, че и богатството е белег на елита. Традицията познава явлението “парвеню”, което сега изобилства в България. То е свързано с желанието шумно и просташки да демонстрираш богатството си. Нашите парвенюта издигат къщи като палати, правят пищни приеми, въпреки че не знаят с коя ръка се държи ножа и с коя - вилицата и бихте могли да ги заблудите, че извадените очи на няколко килограма копърка са чер хайвер.
Не те прави член на каймака на обществото и това, че си красива блондинка с пищна гръдна обиколка, било естествена, било от силикон, нито това, че си манекенка и имаш дълги бедра. С тези качества могат да се похвалят и сестричките от най-древния занаят, поне в по-изисканите градове на Европа като Хамбург, Стокхолм или Виена.
След като споделих с вас какво според мен не е аристократизъм, ще ви дам няколко примера какво смятам, че е истинското благородство, благородството на духа. Единият е исторически. Всички знаете, че Мария Антоанета е завършила живота си на гилотината. Преди това е прекарала в затвора дълги дни под опеката на ненавиждащото я трето съсловие. Била е принудена многократно да кърпи чорапите си, с усилие е поддържала личната си хигиена и, все пак, нито се е озлобила, нито е изпаднала в унизителни и сълзливи молби за милост. Просто тихо и спокойно е носела бремето си. Когато се е изкачвала към гилотината, неволно настъпила палача и му се извинила за това. Нейните съвременници споделят, че никога не е приличала толкова на кралица, колкото в ония дни.
Мой приятел, писател, ми разказа за срещата си в Москва с един обеднял дворянин. Живеел сам, сред дрипи и в мизерна квартира с една стаичка. Единствената ценна вещ, която притежавал, била сребърен самовар с много красиви инкрустации и гравюри. Приятелят ми се възхитил от красивата вещ и предложил да я купи. Човекът отговорил, че и да умира от глад не би я продал, защото е спомен от рода му, но , тъй като я е харесал гостът, с радост би му я подарил. Естествено, писателят не приел самовара, но благородството на този човек го е впечатлило толкова, че никога не го е забравил.
Познавах една италианска графиня, омъжила се против волята на родителите си, която живееше в Африка със съпруга си - инженер. Когато се полагаха усилия да помогнем на бедните болни от няколко квартала, пламнали от холера, тя също беше сред доброволките. Гледките, изпражненията, вонята бяха ужасни. Признавам си, че няколко пъти ми прилошаваше и дискретно се измъквах вън от съответните къщи. Не и тя. Спокойно сменяше постели, бършеше мръсотии, милваше челата на болните и им четеше избрани пасажи от Библията. Когато съм хленчила за трудности пред нея, тя ведро се усмихваше и ми казваше, че доброто винаги идва, стига да проявиш кураж, да не се огъваш пред ветровете на изпитанията и да пазиш човешката си същност. Тази жена за мен е всичко, което представлява истинският аристократ.
Но да се върнем към нашенския елит, към кликата на богоизбраните, които, поне по тяхната твърда убеденост, са каймака на родното общество. Те са обявени за VIP, very important persons, сред нас. Буквално преведено, това означава “много важни личности”. Мисля, че понятието е възникнало за пръв път на езика на дипломацията във военно време, когато се считало, че определени лица имат голямо политическо значение за страната си и трябва да бъдат внимателно охранявани от врага. Дали нашите съвременни нотабили са истински обществен каймак, който краси и облагородява лицето на България? Дали са толкова безценни за нацията и бъдещето ни, че загубата на всеки от тях би била непрежалима за нас? Накратко, благородни и елитарни ли са нашите “избрани”? Ще тръгна от твърдението, че всички те са истински внуци и внучки на Бай Ганьо. Но ще побързам да уточня, че, все пак, техният дядо е бил много по-достоен българин.
Вярно, героят на Алеко е бил простак, с ниска култура, с лоши обноски, лакомия и детински егоизъм. Характеризира се с чеснови миазми, дебелащина и грубост. Но, все пак, човекът е тръгнал на път, за да спечели богатството си с някакъв труд. Мъкнел е сам дисагите си, в които е имало мускалчета с розово масло, което е произвел или поне си е купил. Пътувал е във влака, не в специален вагон, а заедно с другите пътници на втора класа. И всичките му хитринки, икономии, дяволии, номера са били с цел да натрупа капитал и да работи в България. През цялото време е копнеел да се върне и цървулите му винаги са сочели към родината.
Неговите потомци днес, новият български елит, е по-различен. Представителите му не си дават труда да продават розово масло, а просто ограбват парите на ония, които са се потрудили. Не се возят с обикновените плебеи, а на яхти, самостоятелни самолети, луксозни лимузини. Овладели са добрите маниери, но само по форма, не и по съдържание. Вместо цървули, носят мокасини марка “Гучи” или, подобно на госпожа Масларова, обувки със златни кантове. Вместо дисаги се разхождат с дипломатически куфарчета от естествена кожа и с лаптопове. До един са костюмирани,а дамите са облечени в бутикови тоалети. Все пак, простотията си е някъде там, в ядката на същността им, замаскирана така, както човек би се опитал да потули с парфюм факта, че не се е къпал. Липсва обаче наивността, добродушието, смелостта и любопитството. Внуците са много по-лоши от дядо си.
Аз бих разделила потомците на Бай Ганьо, днешният наш елит на три групи: политици, мафиоти и обслужващ персонал.
Политиците всички си ги знаем. Станали народни избраници срещу порция кебапчета или няколко литра олио, добили самочувствието на управници, които мъдро ръководят нашите съдбини, те до един са самозабравили се нищожества. Мръщят се гнусливо и обвиняват в популизъм всеки, който им напомни, че са задължени към тия, на които са призвани да служат. Думата “народ” ги дразни и реагират на нея, както бик на червено платно. Солидните депутатски или министерски доходи не ги удовлетворяват. Те яростно се състезават в трупането на нерегламентирани доходи чрез обществените поръчки, комисионните, откровеното присвояване от бюджета и бакшишите на господарите, за които лобират. Приличат на охранени свине и шопари. Изведнъж се оказва, че всеки от тях има брачен партньор, брат или друг роднина, който е с феноменална дарба да трупа пари и да печели конкурсите за държавни поръчки. Стигнало се е дотам, че “честен политик” на мен лично ми звучи като “девствена проститутка”. Надменността, лицемерието и безобразията им са неописуеми. Те кривят презрително лица пред протеста на българския учител или пред мизерията и страданията на българските пенсионери и инвалиди. Возят се на яхтите на мафиоти или инжектират нечий сенчест бизнес и са уверени, че всичко това им е дало правото заслужено да се зоват “елит”.
Вторият клон от потомците на героя на Алеко са съвременните бизнесмени, които до един са сплели длани с пипалата на мафията. Изведнъж от скромни работници или служители в пролетарска България се пръкнаха милионери и милиардери, които тънат в блага и гледат надменно към някогашните си събратя по съдба. Може да ме наречете несправедлива и подозрителна, но смятам, че парите им не са спестени от закусчици, а са резултат от първоначалната инжекция партийни пари през 80-те години, умножена с тъмни сделки, гешефти, дрога, оръжия, длъжностни присвоявания и т.н. и т.н. Тази фракция от българският елит се олицетворява от циничната усмивка на г-н Ковачки, който се чуди защо 7-8 милиона се определят като особено големи размери на длъжностно присвояване.
Третият клон на великия елитарен Ганьовски род са обслужващ персонал. Тук са играчките за удоволствие - манекенки и други избрани красавици. Тук са и ония, чиято задача е да промият мозъците на електората, да насочат вниманието му като илюзионисти в погрешна посока, да допринесат за тежкото затъпяване и объркване на масите. Още Гьобелс е виждал огромната полза от такива хора. Сред тази част от “елита” са поп фолк певачки, глашатаи на глупостта като организаторите на риалити шоу и телевизионни игри, на клоунади. Третият вид са юристите и икономистите на господарите, които създават схеми за узаконяване на грабежа на държавната хазна. Те също са много нужни, защото дори и българските господари се нуждаят от преливане на малко истински мозък, а при 80-90% от тях коефициентът на интелигентност е колкото на една полска мишка.
Ето новият елит, дами и господа! Ето потомците на бай Ганьо, въпреки че дори той засрамено би отвърнал глава и би се отрекъл от такива внуци…
А къде са истинските благородници и аристократи на духа в родината? Ако са творци, те зъзнат и гладуват и трудно си плащат сметките. Ако са интелектуалци в сферата на техниката или информатиката, работят по дванадесет часа, като слугите на псевдоелита са им началници. Ако са млади и силни, а и достатъчно мъдри, просто си стягат багажа и напускат земята, която е тяхна родна страна. Там, където отидат, винаги успяват да докажат силата и качествата си.
В момента в България ВИП са лица, които не само не са ценни за нацията ни, а напротив, ако бяхме във война, враговете ни биха видели в тях ценно биологично оръжие в своя полза. Защото те ограбват и убиват Родината и никой и нищо не се опитва да ги спре.
Ако има нещо, за което съм искрено благодарна на Бог, то е, че съм безкрайно далеч от този “елит” и по техния критерий съм VUP (very unimportant person). Искрено се надявам нещата да си останат така!

Паула Лайт
Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" " (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers")

2008-11-25

ЗАВИСТТА - ТАЗИ СТРАШНА ОТРОВА

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers").


Ще продължим нашето жестоко изпитание: един опит за честен и безпристрастен поглед в огледалото на истината към нашата национална душа. Поглед без грим и илюзии.
Този път ми се иска да започна с много баналния анекдот за българина в ада. Според него, казанът с катран, където били измъчвани нашенските грешници, не се нуждаел от охраната на рогати дяволи с вили в ръце. Защото, успеел ли някой да изплува и да подаде глава от врящата черна смола, останалите бързо се постаравали да го дръпнат обратно. Всеки е чувал тази история. Всеки я е повтарял. Банална е до втръсване. Но не е ли вярно, че банална става само неоспоримата и всеизвестна истина?
Такава всеизвестна истина е, че нашенецът не обича някой да постигне повече от него или да бъде нещо повече. Той приема успеха, напредъка и по-висшите качества на съседа си като лична обида. Духовното ни пространство направо изобилства от реплики като: "Баш еди кого си ли избраха? Какво пък струва той?” или: “С какво X е по-добър от мене?”; или: “На какъв ми се прави тоя Y? Като че не го знам колко струва…” И, цоп! - Всички по-инициативни, по-интелигентни, по-свободолюбиви и оригинални хора бързо биват предърпвани обратно в катрана. Дори и цялата нация да губи от това. Нали пак си е наша поговорката: “Я не сакам да съм добре. Сакам Вуте да е зле.” Или: “Нека ми изгори къщата, ама да пламне и на Вуте плевнята.”
Завистта е особена, перфидна форма на страха. Ще ви убедя, че наистина е така, колкото и агресивни да са нейните проявления. Може би, точно затова е единственият порок, който не носи удоволствие на оня, който го притежава, а само мъчение.
Нека ви споделя защо считам завистта за вид страх.
Всеки, дълбоко в себе си, смята собствената си личност за най-специална, най-добродетелна, най-кадърна и надарена. Най - най… Ето защо изпада в ужас и раздразнение, ако сам прецени, че някой друг е постигнал повече в този живот или представлява нещо повече от него. Тази оценка силно дразни и притеснява човека. Това раздразнение, този страх бързо мутират в злоба и силно желание да докажеш и на себе си, и на света, че ненавистният дразнител всъщност нищо не струва и нищо не представлява. Ето това е завистта. Тя винаги е порок на действието, но действие не градивно, а зло и разрушително. Затова смятам, че е страшна отрова. Смятам също, че българинът е дълбоко интоксикиран от нейните вонящи миазми. Това води до убийствени резултати за цялата ни нация, спъва всеки напредък и убива всяка надежда.
Една от плачевните последици на отровата е в проявата на икономическо безумие.
Завистта пред имотното благосъстояние на другия води до упорит стремеж на всяка цена да демонстрираме повече просперитет от него. Ето причината за наглед налудните реакции на нашенските гешефтари, подкупни чиновници и политици. Навсякъде по света такива гледат да демонстрират бедност и са по-ниски от тревата. Откраднатото тихомълком се завлича в чуждестранни банки, а човекът демонстрира скромни доходи, ни лук ял, ни лук мирисал.
Тук, при нас няма нищо подобно! Нали целта е да покажеш на другите, че не са нещо повече от теб?! Така, безумците започват да строят къщи като палати, да издигат хотели, да се возят в суперлуксозни коли. Какво биха стрували престъпните им усилия, ако не могат да се изфукат с резултата? Техните демонстрации, на свой ред, предизвикват нова вълна от завист, водеща до нови престъпления и гешефти, за да покажат завистниците, че могат да постигнат същото и дори повече. Така става нещо като Стахановско социалистическо съревнование по кражби и демонстрации на лукс и разкош, на което въобще не му се види краят. Достатъчно е да си припомним, например, митничарското село или обувките със златни кантове за петнадесет хиляди долара на социалния ни министър, за да видите какво имам предвид.
Друга метаморфоза на отровната завист е подлостта.
Хората не подбират средствата, за да съборят ближния си от всеки възможен пиедестал и да му попречат по всякакъв начин да постигне възход.
Спомням си някога в Африка за безумните измерения, до които бе достигнала тази прелестна национална черта. Тъй като данъците, вземани от държавата от български специалисти, работещи в чужбина, бяха непосилно високи, повечето хора тайно работеха някакъв “частпром”, за да могат да свързват двата края. Естествено, другите българи бдяха с четири очи да не би някой друг да си напълни паницата повече. Те засипваха посолството с доноси (анонимни или подписани) как X или Y работел, без да декларира допълнителната си печалба.
Едно симпатично младо семейство лекари не издържаха и се прибраха в България, защото съседите им - сънародници редовно ровели в боклука им. Целта била да преценят по изхвърляните отпадъци какво са яли и оттам да добият представа трупат ли някакви недекларирани доходи и какви.
Възрастен сънародник, архитект, беше дотолкова омерзен от това безобразие, че отказваше да говори на родния си език и контактуваше с повечето българи на английски.
“Защо гледате в паницата на другите?”- отчаяно каза веднъж търговският представител на България. - “Работете и печелете всички. Не искам да ви преча, но като пишете доноси, ме принуждавате да реагирам”.
В оня период с учудване разбрах, че и срещу мен има донос, въпреки че работех само по ограмотителна система за местното население на доброволци и личните ми доходи бяха символични. Твърдеше се, че съм предпочитала компанията на англичаните и другите хора от Западна Европа и непрекъснато съм прекарвала свободното си време с тях. Мотивът на доносника, вероятно, беше, че не е сред поканените на поредицата приеми, организирани от британските ми приятели.
Тогава се отървах от неприятни последици доста ефективно. Просто казах в посолството, че не съм осъзнавала това общуване да е забранено и ведро обещах още на следващия ден да спра да приемам в дома си приятелките си чужденки, като им обясня учтиво, че моето правителство забранява това. Естествено, дипломатите нямаха друг уместен ход, освен да ми се извинят и да ми препоръчат да поддържам контактите си спокойно.
Подозирам, обаче, че подобни доноси са разрушили немалко кариери и съдби.
И до днес, започне ли някой да добива популярност, да изпъква сред съседите си, моментално следват сплетни, злобни клюки и забележки, а нерядко и жестоки клевети, чиято единствена цел е да сринат репутацията на човека и да му попречат да напредне. От тези фалшиви обвинения и гнусни оскърбления често за невинната жертва няма измъкване. Неслучайно, пак в България съществува поговорката: “Ако заговорят, че сестра ти е лека жена, иди доказвай, че нямаш сестра.”
Един изключително колоритен резултат на завистта в националния ни характер е ненавистта на българина към собствената ни интелигенция.
Още в историческото си минало трудно понасяме факта, че някой умее или знае неща, недостъпни за нас. Затова, докато навсякъде по света народите почитат и пазят интелигенцията си, ние се чудим как да я унижим и да я натикаме в калта.
По времето на Петко Славейков, както е видно от собствените му спомени, битувало мнението, че говедарят заслужава по-висока заплата от даскала. Защо ли? Как тъй защо?! Нали човекът търчал подир говедата и в пек, и в дъжд, а даскалчето си приказвало с дечицата на светло и топло?

Тази абсурдна философия на отрицание битува и до ден днешен.
Неотдавна, в едно малко планинско селце разярен земеделец, който яростно дърпаше посивелите си мустаци, ми се оплака от местния фелдшер: “Зема толкоз пари” - фъфлеше човечецът възбудено - “ пък хич не знае ‘кво е да се изпотиш. Аз мъкна тежка мотика, а той с бялата мантичка и леката слушалка ми се прави на велик!”
Социализмът използва умело тази благодатна почва, за да пусне гъсти филизи убийствената му политика на обезличаване. Учителите, лекарите, творците и учените имаха жалки доходи. Докато работниците се кичеха с гордия етикет “класа”, интелигенцията беше само “прослойка”. С ушите си съм чувала изрази като “интелигентски залитания”, “интелигентски отклонения” или просто “интелигентщина”, които трябваше да се възприемат като отрицателни и обидни.
И до днес това отношение към духовния елит процъфтява. Спомнете си колко негативни бяха реакциите на обществото към учителската стачка. Помислете си какви са доходите на преподавателите в университетите и на учените в БАН или как едва мъждукат и как гладуват творците ни.
Един посредствен футболист е десетки пъти по- облагодетелстван и тачен и от най-заслужилия ни специалист в която и да било сфера на науката.
После, незнайно защо, от интелигентите се очаква да работят някак само в полза на обществото и да не проявяват капризите да искат добро заплащане. Това се възприема като скандално користолюбие и алчност от тяхна страна. Сякаш те не трябва да се хранят, а може някак да се справят с фотосинтеза.
И, ето какви са отровните плодове на завистта: Поради това, че ние, българите, не можем да понесем мисълта, че някой представлява нещо повече от нас, трябва с всички възможни средства да го накажем за това.
В резултат на тези абсурдни импулси, губим каймака на нацията си. Големи певци и музиканти се представят предимно в чужбина. Големи учени са постигнали великите си изобретения пак извън границите на Родината. В резултат на това безумие, губим не само престиж и слава, а и възможност за чисто материален просперитет.
Друг интересен резултат от тази причудлива нашенска омраза към одухотворените, будните и знаещите е крайно екзотичната ни селекция в областта на политиката. Определено, някак харесваме ограничените и простовати държавни ръководители.
Тодор Живков си беше по свой начин народен любимец. Изрази като : “Днес полупроводници, а утре - цели”. Вместо да ни накарат да се срамуваме пред света, будеха разнежени усмивки като щуротиите на любимо дете. При всеки гаф в политиката, вместо да го заклеймят, хората съчувствено цъкаха с език, че подчинените му го лъжели.
Със същата страст и симпатия прегърнахме каузата на Симеон Сакскобургготски. Фактът, че изпълняваше причудливи клоунади пред медиите и не можеше да каже и две свързани думи очароваше и разнежваше българина. Изрази като “когато му дойде времето” или че “трябвало да си сменим чипа”, вместо да ни подразнят, будеха и будят усмивки на симпатия.
Само в България може да просперират министри без висше образование като Лучиано.
Друг любим тип политици са наивните, бутафорни млади марионетки, неспособни да мислят и действат сами като Виденов и Станишев.
Изобщо, този, който трябва, сенчестите кукловоди, познават прекрасно тази черта на нашенеца, неговият култ към посредствените и ограничените и добре се възползват от нея.
Докато политиците с мозък, смелост и идеи са разглеждани като тъмна и враждебна сила и много лесно могат да бъдат обявени за народни врагове. Такъв е случаят в исторически план със Стефан Стамболов и Александър Стамболийски, а в по-ново време - с Трайчо Костов.
Спомнете си за покъртителните кадри във филма “Страшният съд”. Великолепно беше пресъздадена насладата, с която простакът унижава и тъпче в калта човек, който притежава финес и духовност, знае няколко езика и стои неизмеримо по-високо.
Зад всички тези абсурдни и злокобни процеси отново се крие завистта. Българинът по принцип трудно преживява факта, че някой ще го направлява и ще бъде над него, но е балсам за душата му, ако този някой е видимо толкова жалък и некадърен, че не накърнява с нищо неговото его. Напротив така нашенецът може, докато чака на опашка за социалните помощи, самодоволно да си мисли, че е нещо повече от премиера, министъра или градоначалника. Това подхранва самочувствието му.
Пак завистта е в дъното на факта, че българите са толкова неспособни на организация, дисциплина, подчинение и йерархия. Редът и дисциплината предполагат да си знаеш мястото и искрено да приемеш, че някой друг знае и може повече от теб и затова следва да бъде слушан. За нас сякаш граничи с невъзможното да направим това. Ето защо в България има толкова партии, като и в най-малката от тях всеки се вижда като бъдещият й лидер или поне като кандидат в депутатската й листа на следващите парламентарни избори и то на избираема позиция.
Разбира се, все пак, има един начин българите да ти простят величието, знанията и уменията, духовните, нравствените и интелектуалните качества и дори да ти признаят някакви заслуги. Как да стане това ли? Лесно. Просто за целта трябва да си мъртъв. Понякога прощаваме на покойниците тяхното духовно превъзходство, въпреки че не винаги успяваме дори в това.
Вземете случая с българските медици в Либия. Бяхме ги възприели за обречени, за покойници и си позволихме лукса да ги героизираме, а тези “неблагодарници” взеха, че проявиха “наглостта” да се завърнат живи и здрави, дори напълнели и да получат някакви разумни компенсации и привилегии. Какво нахалство!
Виждате ли до каква степен сме пропити от отровата? Тя разяжда нашите добродетели и обезобразява националната ни душа.
Англичаните имат израз my betters ( по-добрите от мен) и с радост, спокойствие и уважение признават, че има хора, които ги превъзхождат. Те знаят точното си място и възможностите си в този живот. Нима това съзнание ги прави по-малко горд народ?
При японците йерархията е жизненоважна за равновесието и здравата структура на цялата им цивилизация. За един японец прекият му началник е величествен човек, а директорът на фирмата, в която работи - божество. Никога не съм чувала да укоряват японците в раболепие и липса на достойнство.
Дори по-фриволните, по-бохемски настроени французи издигат на пиедестал своите творци и своите учени. Нима в душата на французина има нещо робско и угодническо?
Запомнете, докато не се научим да почитаме подобаващо тези, които ни превъзхождат, да осъзнаваме своите качества и своето място в живота и да се гордеем с тях, да се трудим неуморно, като вместо да оправяме света, запретнем ръкави да вършим това, което умеем най-добре, никога няма да видим прословутата светлина в тунела и ще затъваме все по-дълбоко в блатото на икономическия, нравствения и политическия хаос!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (интернет доставка).

2008-11-18

СТРАХЛИВ ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers").


Мисля, че е крайно време да разголим душите си пред огледалото на Истината. Всеки мъж, всяка жена, целият народ. И трябва да го направим честно. Нека не се опитваме да прикриваме с грим и руж бръчките и петната като застаряваща кокетка, а да видим всичко с широко отворени очи. Това, което харесваме и това, което ни отблъсква.
Та, страхлив ли е българинът?
Някога, преди около две хиляди тридесет и пет години, римлянинът Пилат Понтийски задал един много страшен въпрос, въпрос, на който не знаем отговора и до днес: “Какво е истина?” Защото в човешкото съзнание, за жалост, истината има склонност да се раздвоява и дори да се разтроява. Всеки има своята истина и вярва от сърце, че тя е единствена, чиста и неоспорима.
Аз мисля, че по въпроса за страхливостта на българина има две истини и всяка от тях може да бъде доказана убедително.
Още от древни времена, от епохата, потънала в мъглата на времето, когато Аспарух повел хората си и прекосил Дунава, българите се славели като храбри и юначни войни. Битките, водени от Хан Крум, от Симеон Велики, Калоян и Иван-Асен в епохата на Първото и Второто българско царство, доказват това. Пред нас е треперела древната Византийска империя с хилядолетна традиция и сме разгромявали уж непобедимите рицари - кръстоносци. И до днес Балдуиновата кула се извисява като мълчалив свидетел на това славно събитие.
Българинът е имал силата и достойнството да отстоява себе си, своя род, език и вяра и във времена на робство, погром и гнет. Песните и легендите за хайдушките чети ни напомнят това.
Страхливец ли е бил човекът, който е възкликнал: “Море, воеводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!?” Или оня хайдутин, пожелал, когато го бесят, ризата му да се белее? Нима е страхлива девойката от нос Калиакра, скочила в бездната, за да запази честта си? Или онова българско момиче, изпълнено с нежност и копнеж към живота, поискало да го заровят в гроб с прозорци? Нима не е смела Гергана, отказала изкушенията на турския везир и защитила смело земята си, рода си и любовта си?
Кръвта, попила в земята на Батак, не е кръв на страхливци. Не познавам по-безумна проява на смелост и мъжество от постъпката на простия, обикновен занаятчия, на име Кочо.
Възможна ли е по-дивна храброст от делото на въстаниците, тръгнали да събарят могъщата военна империя с черешови топчета и саби? Нима онова кърваво писмо е написано от ръката на страхливец? А какви други, освен безумни храбреци са онези, които, начело с воеводата си, Ботев, прекосили Дунава и дошли да мрат за Родината?
Нужно ли е да напомням за храбрите опълченци, защитили стратегическия проход без оръжие, без друго, освен несломимата си воля да устоят и издържат? Наистина орли!
В Балканската война нашите мъже, без оръжия, без снаряжение, без топли дрехи и храна, продадени от политици- гешефтари, са се сражавали и са умирали за Отечеството така, че слисали цяла Европа.
А този наш поет, писал светли стихове за народа си ден, преди да изпълнят смъртната му присъда? Малко народи са способни да излъчат син, който спокойно да заяви пред лицето на смъртта: “Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз! Какво тук значи някаква си личност?”
И в най-новата ни история, изтезавани, измъчвани и унижавани, давани за храна на свинете, в “Слънчев бряг” и Белене са умирали български мъже, но не са се отрекли от своята вяра в демокрацията и свободата.
Притежаваме и друг вид смелост, характерна за народите с тежка, драматична и трагична историческа съдба.
Това е смелостта да оцелееш, въпреки всичко, която е кръст, много по-тежък за носене. Могъщият дъб е смел и устоява на бурята и мълниите, но тревата, с крехките си и раними стръкчета, която, ако трябва, е способна да пробие и асфалт, и бетон, е по-смела от него.
Въпреки опитите на ромеите да превърнат България в протекторат на Византия, сме оцелели.
Оцелели сме и през няколкото столетия робство, с превити гърбове, със синила от бича, с непосилни данъци и ангария, с потъпкана култура и език и с натрапвана ни със сила чужда религия.
Оцелели сме от безумните идеи на фашизма и сме сред малкото народи, спасили своите евреи.
Оцелели сме през десетилетията на лудостта на социализма и сме съхранили традициите си, същността си, багрите си като народност. Не сме се превърнали в послушен придатък на Болшевишка Русия.
Оцеляваме и сега, при най-бездушните и предателски правителства в цялата ни история, в глад, унижение и геноцид. Жените ни напускат дом и челяд, за да слугуват на чужди, но оцеляваме. Децата ни всяко лято отиват на гурбет, та да могат да съберат средства, за да се учат и, все пак, не сме изчезнали, не сме се заличили.
Тогава, когато ще рухнат дворци и кули, грандомания и фалшиви идоли, надменност и нечестно придобито богатство, тревата ще остане. Тя винаги оцелява.
Мисля, че дотук успях да ви убедя, че у нас има прояви и народо-психологически черти, които заслужават дълбок поклон. Доказах, че не сме опетнили лъва върху герба на своето знаме, нито сме изгубили правото си да го носим.
Но нека обърнем сега и другата страна на монетата и да обсъдим втората истина, която също може да бъде защитена с убедителни аргументи. Според нея, българинът е страхлив, с превит гръбнак, робски покорен и неспособен да воюва за кауза и да защитава своите права и интереси. Нека видим “тъмната страна на луната”.
През изминалите векове, българинът е култивирал и една твърде пластична робска психика. Онази, която се изразява чрез поговорката: “Преклонената главичка сабя не я сече.” Изразява се, също, чрез хляба и солта. В старите хроники съм чела, че някои боляри посрещали ромеите с хляб и сол. Възможно е с хляб и сол, на места, да са били поздравявани и турските орди, въпреки че това не е отбелязано в хрониките. На 09.09.1944 г. сме посрещнали с хляб и сол съветските окупатори тогава, когато поляците се опитвали да воюват срещу танковете със саби, но не погазили националната си чест. Този страх за кожицата и за килипира ни е преследвал през цялата ни история като зловонна духовна миазма.
Заради него само в уставите на българските хайдушки чети е предвидено наказание за четник, който наруши положената клетва и се върне на село, при жената и децата. Другите поробени народи - сърби, гърци и румънци просто не са допускали, че такива случаи са възможни, за да ги отбележат в уставите на четите си.
Пак страхът е накарал раята да забрави решимостта си да воюва до последна капка кръв в Априлското въстание. Само шепа селища спазили обета си, а другите се изпокрили с преклонени глави, като плъхове.
Апостолът на свободата, Васил Левски, е бил конвоиран до София от нелепо малък брой заптиета, но никой не се е опитал да го освободи.
Когато четата на Ботев стъпила на българската земя и я целунала, сънародниците им ги посрещнали настръхнали враждебно и никой не се присъединил към тях. Съществува дори зловеща мълва, че Ботев не е загинал от турски куршум.
Особено патетични бяха този страх и нагаждачество в епохата на социализма. Сега говорим колко бунтовно сме били настроени, колко големи дисиденти сме били и как са ни репресирали за бунтовните ни идеи. Нищо подобно! Лъжа! Всички бяхме по-послушни и уплашени и от овце. Крачехме в стройни редици и възторжено поздравявахме комунистическите вождове. Едва не целувахме болшевишките ботуши и дори лудите не се осмеляваха да протестират.
Съществува един зловещ анекдот за този период от развитието ни:
Спорели способен ли е българинът да изтърпи всичко и да се преклони пред всеки по-силен. Накрая събрали хората и обявили, че на другия ден ще ги бесят. Само един вдигнал ръка за въпрос и то, за да попита сами ли трябва да си носят въжетата.
А сега? Опустошиха земята ни и я превърнаха в сметище и пепелище. Старците и децата гладуват. Младежите ни напуснаха родината. Жените ни слугуват и превиват гръб пред чужди. Изсмукаха и последната капка кръв. Шепа охранени политици, срастнали се с мафията, дирижирани от новоспециализирани агенти на Държавна сигурност, ограбват и последните зрънца на народното богатство. Изгубихме спестяванията си, продадохме домовете си, натирихме децата си на ангария. Къде сте, български мъже? Защо мълчите? Докога ще търпим този хаос и това безчинство? Докога? Простете ми, но истината е, че лицата ни все повече добиват овчи облик и се чудя как не сме се покрили с вълна! Иначе достатъчно търпим да ни доят.
Нещо повече - страхуваме се да работим, да творим, да се жертваме, да мечтаем. Една лабораторна мишка има повече мъжество. Страх ни е дали ние ще сме на далавера, да не бъдем “минати”, да не би да извършим нещо за някого, без да получим друго в замяна.
Страх, страх, страх!
Е, и? Кое е истинското ни лице? Дали сме войни - лъвове, българи - орловци, неустрашими герои или смирена рая, страхливи плъхове, овче стадо? Къде е разделната линия между двете ни същности и коя от тях ще надделее?
Ще ви кажа. В дъното на всичко грозно и зло стои егоизмът. Егоистът е страхливец по презумпция, защото за него няма нищо свято, освен собствената му драгоценна личност. Той ще осъди брата и сестра си за парче земя и ще натири майка си в старчески дом. Заради себе си, ще пожертва семейството си. Пак той ще остави дечица и старци да мрат от глад, ще мами, ще лъже и краде, та да може неговите деца да са добре, къщата му да е палат, а банковата му сметка - издута от комисионни и корупционна плячка. Заради семейството си, егоистът ще жертва народа си. Ако трябва да стори наистина нещо хубаво, светло и безкористно, дори и да няма особен риск, ще се свре в дупката си и ще бездейства.
Докато този егоизъм битува сред нас, България е застрашена от черна гибел и забрава. Ако не се преборим с тази наша черта, всички заедно ще потънем в блатото - безродни номади, слуги на други народи, нищожества.
Има, обаче, светли моменти, когато нещо в българската душа разцъфтява и ражда плодове. Мигове на вяра, мечти и идеали. Мигове на саможертва. Тогава си спомняме, че сме част от едно цяло, от една национална душа. Тогава разбираме, че има неща, за които си струва и да живеем, и да умрем. Усещаме, че всяка човешка смърт ни намалява, а всяка детска сълзица ни жигосва със срамно петно. Спомняме си думите на Кенеди: “Не питай какво може да направи за теб страната ти, а какво ти можеш да направиш за нея!” В такива мигове вярваме, че можем да изгоним от историята си тлъстите, цинични и самозабравили се нищожества, които, близо десетилетие ни управляват. После да запретнем ръкави и да заработим така, че земята ни да замирише на пот. Да възкресим националната душа и да можем да се поглеждаме в огледалото с усмивка.
И знаете ли от какво единствено се страхувам истински?
От самия страх…

Паула Лайт .
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (интернет доставка)

2008-11-13

РАЗПИЛЕНИ СЪРЦА

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers")


Всички знаем тази древна прабългарска легенда за хан Кубрат и неговите синове, на които той показал разликата между здравината и силата на снопа стрели и на една отделна стрела.
“ Не се делете, синове мои” - заклевал ги владетелят - “за да бъдат шатрите ви пълни с деца, смях и доблестна войнска плячка. За да бъде пътят ви светъл и чист, конете - охранени, а когато съзрат знамената ви, враговете да бягат в паника.”
Естествено, бивайки българи, младежите не го послушали, а се разпръснали по всички краища на земята.
Наглед това е само една красива древна легенда. Тогава, след като сме изгубили в пясъците на времето толкова мъдри и прекрасни притчи, легенди и митове, защо още я помним? Защо я знае всяко дете, след като веднъж е разтворило своя буквар? Защо я повтаряме толкова често, че чак е станала банална? И още, защо пред дверите на нашия парламент е гравиран надпис “Съединението прави силата”, призив, който не се смята за толкова нужен и при най - сплотените народи по света?
Защото, скъпи мои сънародници, крайният индивидуализъм и егоцентризъм още от зората на времето са били нашето родово проклятие. Проклятие, което ни преследва и досега. И ние не сме най-бедни, най-зле организирани, с най-много престъпни далавери по високите етажи на властта и с най-изоставаща икономика сред своите съседи, защото сме тъпи. О, не! Смея да твърдя, че българите имат доста по-висок интелектуален потенциал от повечето европейци и биха могли да достигнат високо, високо, до самите звезди. Но родовото проклятие ни пречи да сторим това и да изявим истински себе си. Това успява да стори само отделен човек и то, ако прояви благоразумието да отиде далеч от родната земя и, най-вече, от своите сънародници и съседи.
Не ми вярвате? Ами, хайде тогава да направим заедно една малка историческа разходка.
Нека не започваме от самите корени. Вярно, легендата за снопа стрели датира от най-далечното ни минало като народ, но нека допуснем, че това са били обичайните номадски дрязги. Чергарските народи са били волни птици и много често са поемали по различни пътища, тласкани от някакви първични импулси.
Нека прескочим и Първото и Второ българско царство, въпреки че и тогава е имало много симптоматични проявления на националния ни порок - заговори, липса на единство пред лицето на врага, интриганстване на нашите боляри с ромеите, цареубийство. Нека да отдадем всичко това на самото смутно и размирно време.
Да започнем от навечерието на падането на България под турско робство. Докато другите народи полагали неистови усилия да се консолидират срещу общия враг, България била разкъсана на три, за да се усмирят дрязгите и апетитите на владетелските синове. Отделно, във всяка от трите части на страната гъмжало от заговорници срещу съответните владетели и от предатели.
А Църквата, която би следвало да се прояви като велика обединителка? Точно в оня период и тя била разкъсвана от течения, секти, философски и теологични спорове, ереси. Полумесецът на исляма нямал тия проблеми. Турците били религиозно единни, а вярата им - монолитна. А и най-мъдрите български духовници изпаднали в отчаяние от напълно неразбираемите за тях толкова ненавременни центробежни сили и намерили за по-добре да се оттеглят в пещерите, насаме с Бога. При проявата на толкова национално безумие, сигурно всеки мъдър и разумен човек нямал друг избор, освен да постъпи така.
При народната съпротива по време на петвековното турско робство тази черта също постоянно ни е пречила да се борим по-достойно срещу съдбата си. Ако проследим всички идеологически и стратегически спорове в емигрантското революционно движение, можем да смятаме за истинско чудо, че дедите ни са успели да сформират някакви структури, комитети или хайдушки чети. Постижение е, все пак, че хайдутите не са се избили помежду си, докато спорят кой от тях е достоен да бъде воеводата.
Последиците от това разединение били горчиви. Васил Левски, може би единствен, чувствал, че тази липса на структури, на добра организация, на териториален синхрон би провалила народната победа в битката срещу поробителя. Ето защо, сам и неустрашим, се заел да стори почти невъзможното - да организира и обедини българите, да ги научи на ред, твърдост, секретност, финансова почтеност и дисциплина. Знаете как са приключили достойните усилия на този свят българин. Още спорим кой точно е бил предателят, но позорното клеймо на самото предателство е налице.
Априлското въстание доказва за пореден път основния ни национален порок. Докато едни загиват героично, като мъченици, други се спотайват като плъхове в дупките си. В едни области Кървавото писмо запалва свещен огън, а в други робите глухо мълчат. Отново разединение.
Подобни примери направо изобилстват в новата ни история. За по-малко от десет години свобода вече се наплодяват цял куп партии. Още оттогава виждаме далавери, подлости, гешефти и боричкания за власт. Още оттогава партиите се цепят на по-малки партийки, а те – на крила и течения. Още оттогава се делим на нечии фили и фоби, а опита ли се някой да заздрави и организира държавата, чака го жестока смърт, както е станало със Стефан Стамболов. Още оттогава войниците героично умират на фронта, а в тила се въртят спекули с военните доставки и подкупни дипломати продават евтино кървавите им победи. Още оттогава раболепно се стремим да бъдем в съюз със силните държави. Пак още оттогава трудно се намира министър, дето да не е за затвора, а изборите се купуват като бакалска стока. Чудно ли е, че са абдикирали двама владетели?
Дори диктатурата на комунистите не успя да ни накара да се замислим и да ни излекува от този порок. Разединението, ежбите и боричканията пак си останаха факт, но ставаха страхливо, подличко и подмолно. На мода излязоха анонимните доноси, сътрудничеството в шести отдел на Държавна сигурност, опитите да наклепаш съседа си или колегата си, та да получиш някаква изгода. И така, близо половин столетие. Това беше епоха без герои, без доблест и духовен напредък.
След тази историческа разходка, чудите ли се защо легендата за стрелите още се намира дори в букварите? Защо отчаяно напомняме за себе си, отново и отново, че съединението прави силата?
Хайде, нека отидем на операционната маса и да направим една пълна и честна дисекция на тази своя черта.
При другите народи в рамките на едно семейство, обикновено цари любов и хармония, при нас - дългогодишни съдебни делби между братя и сестри, между бивши съпрузи, между родители и деца, които често се израждат в истинска вражда, злоба и омраза.
Когато са в чужбина, другите народности се сплотяват помежду си, помагат си и се подкрепят и твърдо се държат един за друг. Когато ние сме в чужбина, се изяждаме един – друг като пирани, клеветим се пред нашите и чуждите власти, гледаме в чинията на съседа си и, доколкото зависи от нас, не позволяваме на никой да напредне.
В другите страни политическите партии със сходни идеи се стремят да се обединят в една или поне да се коалират с цел изборен успех. У нас, напротив, всяка партия е склонна да се разцепи поне на още две. Същото се отнася за синоди, благотворителни организации, синдикати и сдружения с идеална цел.
В другите държави фирмите се сливат, за да бъдат конкурентоспособни, а у нас дрязгите между съдружниците водят до изнемощяване и икономически крах. Най-устойчиви са едноличните търговци и едноличните дружества с ограничена отговорност, защото, все пак, човек не би могъл да воюва и със самия себе си. Поне не толкова често.
Там, където, по една или друга причина, делението е невъзможно и организациите просто няма как да се разцепят чрез пъпкуване, поне веднъж на две години има конфликт с ръководството, поради нечии други апетити към ръководния пост, които често завършват с пълна ликвидация на организацията.
Ако българинът реши да протестира за нещо или да стачкува, което без друго става твърде рядко, вместо да проявят подкрепа и солидарност, българите със сродни стремежи или проблеми се нахвърлят като вълци върху протестиращите, като ги плюят, че имат незаслужени претенции. За пример мога да посоча учителската стачка и гражданския протест на млекопреработвателите.
Лично аз мисля, че ако българин попадне сам на необитаем остров, за да не полудее, освен колиба за себе си, ще построи и колиба за съседа, “този негодник, при когото кракът му няма да стъпи, защото е некадърник, не заслужава парите си и сигурно е бил агент на Държавна сигурност”. Само така нашенецът би могъл да оцелее физически и духовно. Той не понася да битува без злоба, завист и вражда.
Добре, мисля, че никой не е в състояние да оспори аргументирано тези мои твърдения. Когато фактите говорят, и боговете мълчат.
Хайде сега да се опитаме да проникнем в причините, водещи до това абсурдно и трагикомично поведение:
На първо място стои алчността. На всеки от нас сякаш му се струва, че кокалът в паницата му се полага по силата на свещено право и изпадаме във френетично възмущение, ако някой друг също посегне за мръвка. Наричаме другия, който бръкне в паницата “крадец”, “мошеник”, “демагог” и “престъпник”, докато нашето бъркане е “справедливо”, “законно”, “скромно” и “заслужено”. В епоса на тези яростни боричкания никой не се интересува от дребната подробност, че, все пак, паницата трябва и да се напълни от някого.
На второ място стои жаждата ни за власт. Никой не може да приеме факта, че друг човек е по-подходящ да бъде начело на някаква структура. Случи ли се да изберат друг, а не нас, той неизменно е фалшифицирал вота, сто на сто е некадърник и негодник и трябва веднага да бъде свален. Никой не иска да бъде индианец, защото всеки вижда себе си само като вожд. И понеже, все пак, не може да има няколко милиона вождове, председатели и началници, полагаме старание да изберем наистина най-некадърните, за да се кефим отстрани и с умиление да си мислим: “Горкият, по-тъп е дори и от мен! “
На трето място е ниското ни самочувствие, което непременно избива във външна проява на грандомания.
Само в България може да бъде натопен капитана на отбор по време на олимпиада, защото някой му завижда, че е кадърен, както стана с Пламен Константинов. Случи се тогава, когато всяка друга страна подкрепяше пламенно добрите си спортисти в името на общата кауза.
Само у нас можем да завидим на човек от нашия екип. Вкарал гола, защото ни се е щяло това да сме ние.
В нашата страна всеки разбира от медицина повече от лекаря, от право - повече от юриста и от образование - повече от учителя.
Пак в нашата страна никога не сме виновни за нищо, нито сме допускали някога грешка. Ако загубим състезание, виновен ни е съдията, щото е бил пристрастен. Ако загубим дело в съда, оня негодник - противникът, непременно е подкупил състава. Ако друг спечели конкурс, със сигурност е действал подло и с подмолни средства, а ако ни уволнят от работа, виновен е директорът, който не може да ни търпи не, защото сме мързеливи, а защото сме по-кадърни и по- достойни от него.
Добре де, посмейте се! Въпреки че ще бъде по- здравословно, ако това се окаже смях през сълзи.
Нека си помислим хубаво докъде ни води всичко това и какво да се прави.
Мисля, че всеки разумен човек вижда, че индивидуализмът и егоизмът, тия наши общи национални пороци, ни водят само надолу и назад, към мрака и пропастта. Не може едно тяло да напредва, ако различните сили го тласкат в различни посоки. В най-добрия случай, то просто остава в статично положение, докато другите вървят, бързо или бавно, въпреки триенето и съпротивата на инерцията, в желаната посока. Никой не може да оспорва законите на физиката. И, ако това продължава, рано или късно, ще рухнем в пропастта и ще бъдем заличени от лицето на земята. Кой е длъжен да търпи безобразията ни? Кой е длъжен вечно да ни влачи на буксир? Кой би търпял вечно постоянните абсурди, скандали и куриози, с които непрестанно изненадваме международните си икономически и политически партньори? Всяко търпение си има граници.
Ето защо, нека си помогнем сами, докато не е станало безнадеждно късно.
Предлагам ви следното упражнение по автомедитация:
Сутрин, когато се събудите, погледнете се внимателно и честно и си кажете: “Аз съм един обикновен човек, просто защото няма необикновени хора. Определено съм по-добър от едни, но доста по-лош от други. Обработвам машинните детайли сръчно и от мен става качествен шлосер. X и Y са по- умни, по-заслужили от мен, но в това няма нищо страшно. Трябва да се радвам, защото, ако им помогна с подкрепата си, те ще работят не само за себе си, а и за мен. Z заслужава да бъде лидер на местната организация на моята партия, защото е по-далновиден и има по-добър усет за политика. Дори и не винаги да ми е приятно, трябва да му се подчинявам, защото само ако сме единни, ще спечелим изборите. Ако директорът ми е по-млад човек, значи сигурно има по-добри управленски умения от мен и изборът му не е обида, насочена специално към моята личност.
Няма нищо страшно в това, че личният ми лекар знае по-добре от мен как да ме лекува, а адвокатът ми - как да ме защитава. Ако си мисля, че детето ми е гений, а неговият учител е на друго мнение, може би, все пак, е прав учителят.
Ако си върша работата честно и личната ми градинка цъфти, не бива да позволявам на никого да потъпква достойнството ми, защото съм гражданин и имам права. Такива права имат и всички други хора и заедно можем да постигнем много. Радвам се на успехите на X, Y и Z на стадиона, при защитата на проекта или в бизнеса. Те наистина го заслужават. Когато мои събратя протестират основателно, трябва да се включа и да им помогна. Това се нарича солидарност. Утре, ако ми се наложи, те пък ще помогнат на мен.
Всички ние сме хора, човешки същества и преследваме една цел - правото си на щастие и благоденствие. Ако си пречим един на друг, никой няма да го постигне, освен негодниците и подлеците. Защо не подам ръка на съседа си?
Правете това упражнение често, много често. Опитайте се искрено да повярвате в правотата на тези мисли, защото те наистина са разумни и справедливи. Съединението наистина би ни направило силни. Любовта към другите ни възвисява, а омразата ни принизява и бавно, но неумолимо ни убива.
От всички нас зависи да не свършим победени и разпилени в мрака на пропастта.

Паула Лайт.

Мнението Ви за материалите