2008-10-27

ЖАБИ, МУХИ И ПАПАГАЛИ



Нека си представим бездуховната, тъжна и грозна пустиня на националния ни живот. Пясъците й отдавна са погълнали мечтата за достойна, почтена и истинска законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Там тъжно се олюлява един конник. Това, приятели, е Дон Кихот - самотният и забравен рицар на свободното слово. Росинант, опората, от която черпи куража си да продължи да бъде рицар, неговият народ, умира от глад и безнадеждност. Ребрата му се четат, гривата му е проскубана и само няколко косъма са останали от някога разкошната конска опашка. Болните му зъби отчаяно търсят поне една сламчица, а очите му са страшни - отчаяни и гладни. Щитът на рицаря е очукан и пробит от куршуми. За какъв щит изобщо можем да говорим? Нали се предполага държавната власт да пази журналистите и да бди над правата им? Каква пародия! Нали тъкмо тя, властта, ги тъпче с подкованите си ботуши? Копието на Дон Кихот е толкова ръждясало, че ще се разпадне. Ръждата, която го покрива, не е от кръвта на поразени врагове, а от нечистотията, в която е орисан да рови.
Бедни рицарю на печалния образ! Пътят ти става все по труден и безнадежден… Защото не воюваш с вятърни мелници, а с истински дракони и чудовища. Кой би те винил, че, накрая, вледеняващият ужас, първичният страх те погубват? Кой не би разбрал и споделил дълбокото ти отчаяние? Ти, рицарят, отдавна вече не гледаш на света през радостните и искрени очи на романтично дете. Шлемът на Мамбрино отново е станал ръждясал леген, а прекрасната Дулцинея - пошла селянка, която вони на чесън. Дали ще оцелееш в пустинята? Дали, най-сетне, ще срещнеш жадувания оазис на разбирането и обществената подкрепа?
Нека прегледаме малка част от печалната хроника:
Опитаха се да скрият правдивото ти, чисто лице с разяждаща киселина още преди години. Попитайте Ани Заркова как се е чувствала, когато през дългите, тежки дни на физическо и духовно възстановяване е поглеждала към огледалото!
На 16.05.2007 г. полицаи пребиха зад Съдебната палата в София, пред незрящия поглед на Темида, Емил Иванов, репортер от вестник “Експрес”, заради големия грях, че е заснел кадри от едно дело за убийство. Докато изтривал кадрите по заповед на униформените блюстители на реда, му нанасяли удари навсякъде по лицето и тялото. И как би могъл да протестира, когато полицаите били с извадени пистолети?
През лятото на 2008 г. в Созопол служители на Националната служба по охрана (НСО) пребили оператора на национална телевизия “Скат”, защото се оказало, че, без да знае, е бил в близост до заведение, приютило “великия” Ахмед Доган.
На 07.04. 2008 г. близо до хотел “Плиска” в София две неизвестни лица простреляли писателя Георги Стоев. След шестнадесет часа борба на медицинския екип за спасението му, той починал. Стоев често говорел, че Държавна сигурност е създала и поддържа организираната престъпност.
На 22.09.2008 г. Огнян Стефанов, главен редактор на “Frog news” бил зверски пребит от неизвестни лица. Съществува реална опасност да остане инвалид за цял живот.
Ето, представих ви една малка частица от ведрото и спокойно творческо всекидневие на четвъртата власт. Имаме ли моралното право да ги съдим, ако страхът ги прикове с ледените си нокти и гласът на истината премине в отчаян шепот, а после постепенно заглъхне? Кой ще опази нашите трубадури на свободното слово? Кой да брани крехкия им глас? Кой? Нали в печалната хроника по-горе, която дори не е пълна, половината журналисти са жертва на организираната престъпност, а другата половина - на полицията? Къде тогава да търсим разделителната линия? Как се съчетава битката между власт и мафия с това трогателно единодушие да се малтретират радетелите на свободното слово? Нима трябва да стигнем до печалния извод, че те не воюват, а се прегръщат? Или пък отдавна са се слели?
Не мога да отговоря със сигурност. Но знам едно: С киселина, куршуми, юмруци и ритници, със съскането на змийски гласове, сипещи злокобни заплахи в мрака, с унижението на журналистите и опита да бъдат превърнати в безлични лакеи, в жалки слуги на властта, рицарят на истината боледува тежко и скоро може да ни напусне съвсем.
На негово място са се развъдили три нови породи журналисти - жаби, мухи и папагали.
Папагалите са порядъчни птици. Те никога не лъжат. О, не! Точни са като шублер и педантични като вманиачени счетоводители пред пенсиониране. Тяхната мантра е да се отразяват само фактите. За тях журналист с позиция, който ясно и открито заклеймява едно или друго обществено явление, е “пристрастен”, “под влияние на инсинуации”, “тенденциозен”.
Според папагалите, на времето Ботев сигурно е трябвало да отрази броя на жертвите на произвола на поробителя, да вземе интервю от бея или пашата и да завърши материала си със сухото и неангажирано твърдение, че султанът разследва случая.
Знаете ли, господа папагали? С воплите си за точната, фотографска истина вие прокламирате най-голямата лъжа. Защото сухото и отегчително изреждане на факти превръща кръвта в кетчуп, сълзите - в марината за консервиране на доброто зрение, а разрухата - в интензивно събаряне на сгради като нова идея за инфраструктурата. Нима жалките ви папагалски мозъчета не виждат това?
Ако си представим Родината като озлочестена и унизена красива жена, захвърлена гола на сметището, вие ще отразите в коментара си мястото на тялото, точния час и температурата, но ще пропуснете да заклеймите злодеите-убийци. И с това, въпреки купищата точни и верни детайли, ще отразите лъжа.
Мухите най-много изобилстват в нашата информационна действителност. Тяхната порода е такава, че те виреят най-добре в телевизията, макар и понякога рояците им да се приютяват и в жълтата преса.
Една муха никога няма да кацне там, където горят пламъци, където свирят куршуми, където веят ветрове и родната земя стене от болка. Не! Мухата каца върху изпражнения и нечистотии. Тя ще измери пениса на Азис, ще се разходи върху силиконовите цици на някоя фолк певачка, ще се порови в бельото на звезди и политици. Пак мухата радостно ще бръмчи в тъпи шоу програми, чиято цел сякаш е да ни забавляват с тъпото и пошлото у човека. Защото това насекомо има определена журналистическа мисия: да промива мозъците на електората, да зомбира тия, които все още могат да мислят, като ловък илюзионист да скрие кръвта с балони и да заглуши писъците с тъпани и зурли.
Пред озлочестеното тяло на мъртвата Родина мухата ще бръмчи радостни с кого покойната е била видяна по приеми напоследък и с каква марка е разкъсаното й и окървавено бельо.
Остават жабите, които са откровена платена агитка на властниците и на мутрите. Те квакат в захлас безсмислици и от нас се очаква да им вярваме.
Ето, една жаба пищи как министър Масларова лично посетила стаята на почиващата на държавна сметка пенсионерка, баба Веси. Друга се прехласва по икономическия гений на Орешарски, а трета квака възмутено срещу исканията на протестиращи учители.
Познавам една жаба, която, от раболепие и верноподаничество, отряза мустаците си и едва не олигави лакейската си униформа от хвалебствия по господаря си. Понякога искрено се учудвам къде отива простото и естествено човешко достойнство!
Ако изобщо се появят на местопрестъплението и зърнат снагата на озлочестена България, жабите веднага ще закрещят в хор, че това е евтин трик и инсинуация на опозицията, че това въобще не е тялото на Родината, а на криминално проявена гражданка, чието досие се разследва и т.н. и т.н.
Жаби, мухи и папагали гъмжат под етикета на Четвъртата власт и май наистина вече са властта.
Но аз се обръщам към другите, към онези, които все още се олюляват на коня и търсят блясъка на мечтания шлем и красивия лик на благородната дама.
Не ви моля да обърнете гръб на страха, защото добре знам, че това е невъзможно. Призовавам ви просто да продължим да крещим, че цар Траян има магарешки уши, колкото и да сме изплашени от мрака.
Не намеквам за щуротиите на Момчил и Дони преди десетина години. Помните ли? Тогава ни призоваваха да гасим светлината, за да покажем, че не ни е страх от мафията.
Напротив, ако не сме пълни идиоти, разбира се, ще се страхуваме. Трябва, обаче, стиснали в дланите си трепкащата свещица на светлината и доброто все пак да продължаваме напред. Просто още една крачка и още…
В един от форумите на мрежата непознат младеж написа по повод мои материали: “Тая се прави на Жана д’Арк и това хич не ме кефи”.
В изречението ме обезпокои първата част. Нима действително младите вече смятат, че да кажеш простата и неукрасена истина по някакви въпроси трябва да се цени като демонстрация на героизъм? Дали свързват истината с клади, както по времето на Светата инквизиция? Ако е така, е много тъжно.
От друга страна, втората част от мисълта на човека доста ме обнадежди. Защо нещо в писанията на неизвестната за него авторка “не го кефи”? Може би, защото, дълбоко в ядрото на младото си и, следователно, чисто сърце той си дава сметка, че е премълчавал истини и това го тревожи? Кажи и ти своята истина, мило момче! Казвай я на всеки, винаги, с ясен и висок глас! Ако всички го правим, мракът ще побегне изплашено и на власт ще дойде светлината.
Някога в Александрия един велик строител, след като изградил прочутите виадукти, получил заповед от фараона да изпише отгоре неговото владетелско име. На човека станало доста тъжно, защото, все пак, сътвореното било плод на неговото вдъхновение и труд. Нечестно било потомците да четат само името на гордия властник! Човекът, обаче, постъпил много умно. Той изписал върху хоросан името на фараона, а отдолу, върху камъка, издълбал името на истинския творец - своето. След векове, когато и фараонът, и строителят отдавна били мъртви, а костите им - прах, хоросанът се изронил и Истината грейнала тържествуващо.
Това време идва винаги и за всичко. Ще дойде! Не чувате ли камбаната? Тя възвестява скорошното пристигане на Нейно Величество истината, която, озлочестена и бита, ритана и оскърбявана, прострелвана с куршуми и купувана евтино, натиквана в ъгъла и заравяна жива, все пак възкръсва. Винаги възкръсва.
И тези, които с чиста съвест ще целунат бялата й дреха и ще бъдат благословени, сте вие Дон Кихотовци, безумни храбреци, живата съвест на България! Искрено ви пожелавам да дочакате този ден.

Паула Лайт.
Това съм аз (It is me):
http://paulaveritylight.blogspot.com

2008-10-20

РОБСТВО И МОНОПОЛИ



Нека се качим за миг във вълшебната машина на времето и отпътуваме назад, към древните цивилизации на Египет и Вавилон। За да създадат възвишената култура, която са притежавали, за да достигнат до проникновени научни открития и цветуща икономика в рамките на своята епоха, те изцяло са зависели от водата। Реките Тигър и Ефрат за Вавилон и реката Нил за Египет били като кръвта на страните, която поддържала голямото сърце на населението живо и пулсиращо.
Така се появило водното робство. Тези, които не притежавали достъп до благословените, разхлаждащи и оплождащи води, били съвършено безпомощни и обречени на гибел. Така, за да оцелеят, били принудени да продадат в робство и изгубят всичко: силата на ръцете и нозете си, телата си, духа, разума и свободата си, само за да получат дори и оскъден достъп до вода.
Да, на дълбоката древност тези сурови закони на оцеляването някак й подхождат. Темелите на човешката култура са се изграждали, циментирани с пот, кръв и сълзи.
Но, дали са уместни подобни жестоки правила днес, в двадесет и първи век, в модерната и съвременна европейска държава, наречена България?
Не, нито преувеличавам, нито пресилвам тъмните краски на картината. Кажете, на колко от нас животът не зависи от електрокомпаниите и ТЕЦ? При кого от нас всичко, мисъл, бюджет, разум, кръв и нерви, не са обвързани с първичния животински ужас, че ще отминем без светлина и топлина? Отказваме се от право на почивка, на книги и театър, на по-питателна храна, за да изплащаме едни чудовищни, непосилни спрямо дохода ни сметки. Превърнали сме се в обезумели счетоводители на разорени фирми, във вманиачени особняци, които отчаяно се опитват да поберат два литра вода в бутилка за един литър, ако приемем, че течността са разходите ни за енергия, а бутилката - нашите доходи. И така, бавно и неумолимо, ден след ден, животът ни се превръща в истински ад.
Нека се докоснем до българското чудо, назовано електроснабдяване.
Тук няма да се спирам на безумието на няколко поредни правителства, на затварянето на реакторите на АЕЦ-Козлодуй и на обезкръвяването на енергийната ни система. Всички знаем, че резултатът е плод или на тлъсти комисионни, спечелени срещу цената на народната кръв и сълзи, или на неописуем идиотизъм при преговорите с Европейския съюз.
Вижте, дори и аз, която имам отчайващо ниско мнение за интелекта на нашите политици, не мога да повярвам, че природата би могла да създаде и толерира чак такова малоумие! Значи, остава другото обяснение. Но, нека сега не говорим за затварянето на реакторите. Рано или късно, предателството среща своето възмездие и виновните ще заплатят висока цена.
Нека сега поговорим за монополите в електроснабдяването. “Какви монополи? “ - биха ми възразили някои политически папагали с мозъчна лоботомия. - “Нали раздържавихме или приватизирахме електричеството?”
Подобна насока на мислене ми напомня за анекдота как Бог, след като създал Ева, великодушно махнал с ръка на Адам: “Избирай, Адаме! Всички жени са твои!”
Защото, териториално, определен регион може да бъде и е обслужван само от една електрокомпания. Зависи от това дали живееш в Западна или в Източна България. Ако, например, жител на столицата, обслужван от “Чес” - чехската електрокомпания, поиска да бъде обслужван от ЕОН- немската, единствената му възможност ще бъде, ако се откаже от жителството си и се премести в източната част на страната. А от тук до робството има само една крачка.
Първите вопли, след приватизацията, се разнесоха за отвратително лошото качество на услугата. Абонати и на двете компании пропищяха от рязкото спиране на електрозахранването или смяната на фази, при което се повреждаха и излизаха от строя скъпи хладилници, компютри и перални, закупувани на лизинг, с кървава пот. Никой не взе мерки, нито се загрижи за пострадалите. Не знам и някой да е получил обезщетение.
Но по-измъчени писъци се разнасят, заради пълната мътилка по отношение на сметките, които се заплащат. Всъщност, никой не може да разбере какво, по колко и за кога дължи. Няма да забравя за онази жена, на която самият доставчик начислявал със стотинки по-малко месечно и тя си плащала сметките най-добросъвестно. Накрая, спрели тока й за неуредени задължения. Принудили я да плати четиридесет лева, за да я прикачат, като трябвало да попълни куп молби и изчакала огромна опашка! Колко унизително!
Ако просрочиш плащането си дори с ден, горко ти! Без предупреждение, без диалог и опит за разбирателство, ти дърпат шалтера и хич не им пука колко непосилна ще е за джоба ти допълнителната глоба.
Веднъж станах очевидец на сцена, при която отчаян баща на тридесет дни кърмаче молеше да го изчакат три дни, защото работодателят закъснял със заплатите, а детето му можело да умре без отопление и без затоплено мляко. Служителката сви отегчено рамене и дори не пожела да го изслуша докрай, сякаш не беше жена и никога и не бе чувала какво е да си майка.
Едно възрастно семейство, живеещо в малка къщица на село, било обвинено в кражба на ел. енергия и санкционирано да плати около четири хиляди лева. Дори целият годишен доход на двамата не възлизал на толкова. Не знам кой крив, кой прав, но човекът решил да съди електрокомпанията и съдът преценил, че хората дължат само около седемстотин лева. Докато течали тежките и мъчителни дела и хората стояли без ток, мъжът получил мозъчен инсулт и тръгнал с патерици, а жената претърпяла тежка сърдечна операция. Все пак, успели да съберат сумата и отишли да си плащат, но, уви! Отказвали да им приемат парите и да възстановят електрозахранването им. Ту компютър бил блокирал, ту трябвало да получат подписа на някой си администратор от първо ниво, а той пък чакал мотивираното становище на юрисконсулта и т.н. и т.н. Мотали ги повече от шест месеца и мъжът умрял, преди да дочака “да грейнат електрическите слънца”.
Когато, обаче, допуснат грешки в електрокомпаниите, е истинско нахалство дори да го споменеш. Както Бог в теологията, както партията в недалечното минало, сега Монополът не може да греши или пък е прав, дори когато съгреши. Омотали са ни в мрежите на някакво толкова безумно счетоводство, че, в сравнение с него, дори Мартенският заек в “Алиса в страната на чудесата” ми изглежда направо логичен. Познавам много добри икономисти, които объркано свиват рамене и не могат да обяснят мистерията на мистериите - как се формират дължимите суми за електричество във всяка от двете компании. Ако нещата се забавят от страна на снабдителя, лихвите плащаш ти. Ако снабдителят е допуснал грешка при отчитане на тарифата, тежестта пак ляга върху теб.
Една моя позната (след като изнесли всички електромери в табла на улицата и ги подменили с нови) отишла да разговаря за сметка, при която, въпреки че се отчитала и дневна и нощна енергия и във фактурата са отбелязани, цялата консумация била начислена на цената на дневната. Обяснили й, че това било така, защото електромерът й бил едно тарифен и трябвало да направи заявление, за да й се отчита в компютъра и нощната енергия. Когато се съгласила, казали й да плати шестдесет и осем лева за заявлението. Когато запитала според кой закон, правилник или наредба се заплащат подадените заявления, получила отговор, че така нареждат в ПИСМОТО. Прозвучало така, все едно, че ставало дума за свещените скрижали, които Мойсей получил на планината Синай. Въпросът на дамата какво е това писмо вече прозвучал като непоносимо нахалство на служителката и тя се разкрещяла, че ако гражданката иска да й се отчита консумацията по две тарифи, трябва да си плати упоменатата сума, без да задава толкова много въпроси. Тъй ами, робите нямат право на обяснения!
А къде във всички тези безобразия е държавата ни? Няма ли да защити своите граждани и данъкоплатци? – би попитал всеки невинен европеец, жител на цивилизована страна. Каква блажена наивност! Каква ти държава, след като електроснабдяването за Западна България е продадено на чешка компания със сто процента държавно участие? Как може да се говори за суверенитет, достойнство и зачитане на човека, след като “приватизацията” в случая се състои в отстъпване на национални права и задължения на друга нация?
Вярно, съществува Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), председателствана от господин Константин Шушулов. Може би, би трябвало да наречем човека Шушуков (поради заговорничене с монополите) или Шушумигов (заради послушанието към волята на същите).
Във всеки случай, до този момент, не съм видяла да се размахва шпага в защита на ощетените български граждани от страна на председателя на тази комисия, който определено не може да бъде оприличен на рицар с бляскави доспехи.
Спомням си фарса във връзка с незаконно надвзетите суми през 2003-2004 г., когато хората, повярвали в неоспоримостта и непоклатимостта на едно решение на Върховен административен съд, се опитаха да съдят Електроразпределение и станаха жертва на най-абсурдната гавра с правата си, която можем, да си представим. Не, смешно е да разчитаме на ДКЕВР (държавна комисия за енергийно и водно регулиране)!
Но, да оставим за миг сиянието на електрическите слънца, които за мнозина от нас често гаснат периодично и ни оставят да потънем в мрак. Да спрем поне кратък поглед и на другия ужас - ТЕЦ.
Да забравим за непосилните цени, за неясните сметки, за размитите разходи. Нека забравим дори безобразията и кражбите, източването и тъмното забогатяване на мутри, сред които Вальо Топлото е само дребна риба. Нека се абстрахираме и от биячите на Ковашки, които ходят по двама да връчват предупреждения за плащане в провинцията и имат такъв вид и обноски, че не една старица, попаднала на тях, се е подмокряла от ужас.
Нека се спрем само на едно от узаконените насилия на монопола.
Задържали един мъж за убийство на съпругата му. “Не съм виновен аз! Бедата е в отровните гъби!” - крещял той. “Хм, че нали жена ти умря от удар в главата?”- възмутил се прокурорът. - “Да, но само, защото не искаше да яде гъби!”
Подобно е положението и с хората, които просто НЕ ИСКАТ или не могат да ползват този продукт. Те, за жалост, нямат право на “каприза” да се откажат от него. Не, разводът с ТЕЦ е по-невъзможен и от този при брак на монарси-католици. Поколения наред отчаяно и глухо ще дрънчат с оковите на тръбите, които минават през домовете им и всеки сезон ще плащат необясними хиляди, като при това зъзнат от студ. Подобно на китайските легисти и у нас ще бъде насадена човеконенавист. Узаконената принуда ще настрои съсед срещу съседа и си мисля, че, не след дълго, ще имаме нов раздел в криминалистиката - убийства с енергиен мотив.
Познавам жена, която, болна от цироза и с минимална пенсия, помолила да я оставят на мира. “Пломбирах си всички радиатори” - казала. - “Не мога да си позволя да се топля, защото ще остана без средства за лекарства и ще умра”. Отговорът на сладичките, добри момчета на Ковашки бил: “Като не можеш да си плащаш парното, иди да живееш в гората!”.
А помните ли грозната сцена с публичната продан на вещите на старицата - пенсиониран стоматолог? Тя също не иска да ползва услугите на ТЕЦ. Как е възможно чрез едно натрапено положение и принуда да се ограбва и унижава възрастна българска гражданка? За жалост, всичко е възможно!
Бих могла да изпиша томове за енергийното робство на българите. Това биха били страници, напоени с кръв и сълзи, една твърде черна книга. Но, вместо това, бих предпочела да споделя мнението си какво може да се направи.
Много просто! Нека действаме подобно на всички роби от времето на Спартак до наши дни. Когато мине зимата, например, от май, да се уговорим и да спрем плащанията до тогава, докато монополистите не седнат на масата за преговори и се принудят да обсъдят всички описани безобразия и още толкова, които съм пропуснала в момента. Но, трябва да бъдем представлявани от някакъв обществен или граждански комитет, защото ДКЕВР би ни продала за паница леща!
Но, уви! Съзнавам, че идеята ми е утопия। Най-бедните, най-ощетените първи ще извият опашка, за да платят лептата си на големия бял господар। Ами тогава? Не знам। Може би, сме нация от мазохисти и робството просто ни харесва!

Паула Лайт
Това съм аз ( It is me): http://paulaveritylight.blogspot.com
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14
(интернет доставка)


2008-10-12

БЛАТНАТА ВОДА



Нека нарисувам пред вас една абсурдна картина:
Представете си вонящо, кално и застояло блато. Нищо не се случва, никакъв полъх не задвижва прокиснатите от мръсотията води. Там могат да живеят само жаби, които квакат в неусвес, без нищо да променят в околната тиня. Наоколо гъмжи от червеи и мухи, които се опитват да докопат по някоя хапка, изтървана от по – големите. На власт са хипопотамите – тежки и ненаситни. Те не се притесняват, че стоят до шия в калта. Тяхната вселена се състои само от зиналите им уста, които трябва да поглъщат още и още, и още.
Никой не знае как се справят клетите създания в низините на мочурището. Нали липсва всякаква прозрачност? Тук – там някаква тръстика се поклаща от вятъра като знаме, та да ни увери, че всичко в тинята е наред.
Минава известно време и изведнъж… хоп! Някой е хвърлил камък в блатото. Образуват се вълни и турбуленция. За невежия поглед нещо се променя, разместват се пластове, влива се бистра вода. Но, уви, това е само илюзия! Блатото никога не сменя водите си, защото е изолирано от всеки извор. В него нищо не се променя истински, а кръговите вълни са просто фокус, който създава фалшивата представа, че в блатото се случва нещо ново.
Звучи ли ви тази картина познато? Не? Сигурно илюзията е много убедителна, та да не разпознаете сцената и главните герои. Защото това блато представлява политическият живот на България.
Някога, доста отдавна, преди повече от десет лета, когато имах младо лице и наивно сърце, аз също попаднах в плен на професионалния илюзионизъм. Мислех си, че участвам в “нежна революция”, че променям съдбата на Родината, че пред нас се е прострял широк и светъл път. Естествено, подобно на хиляди свои добросърдечни сънародници, вярвах, че синьото знаме ще доведе промените.
Спомням си как на един митинг възрастен, побелял мъж, страдал в ада на Белене и добил много мъдрост и горчив опит, се загледа в грейналото ми лице и ми прошепна с добродушна ирония: “На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар”.
Помня, че тогава го погледнах много укорително. Истината беше, че някъде дълбоко, дълбоко в себе си интуитивно усещах, че участвам в инсценирана пантомима, в демонстрация на сценичното майсторство на неизвестен кукловод. Усещах го, но не ми се щеше да вярвам в собствените си прозрения. Исках приказката да е истина и много се разсърдих на човека, който сложи пръст в раната. Годините се нижеха и аз , стъпка по стъпка, помъдрявах, подобно на мнозина от своите сънародници.
Някога, много отдавна, когато надеждата за демокрация дори не беше покълнала в сърцата ни, властниците на пролетарската диктатура усетили, че не могат да задържат старата форма на власт по една много проста причина - фалирала финансово държава.
Така започнали да си тъкат килимчето отдалеч. Появил се Указ 76 и доверени другари бавно започнали да източват народните богатства към швейцарски и английски банки.
Но държавната баница все повече намалявала, а апетитите на мнозина от бившия държавен апарат останали незадоволени. Бруленето и присвояването на националните блага трябвало да продължи. Хората, обаче, искали промени. Съществувала опасност от не чак толкова нежна революция, а разформираните структури на Държавна сигурност приличали на свирепи добермани, дълго държани на синджир, които искали да натирят да се прехранват сами чрез ловуване. Ха познайте към чие гърло биха се нахвърлили най-напред подобни зверове? Естествено, към ония, които някога заключили синджира.
Оставало да се разиграе достатъчно драматична пантомима. Част от управленците нахлузили червена дрешка и приели да играят ролята на “лошите”, а другата част - синя и станали добрите, тия, които са готови да извършат промените, демократите. И се започнало…
Пламенни речи, битки за демокрацията, емоции и сълзи. В движението били въвлечени хиляди чисти, достойни, възторжени хора. А кукловодите гледали танца на марионетките и се усмихвали под мустак. За близо десет лета илюзията давала необходимия ефект. Везната се накланяла ту наляво, ту надясно и актьорите на върха се сменяли, а ние – нещастниците се радвахме на всяка “промяна”. Малцина забелязваха, че избраниците са все едни и същи, защото кукловодът не можел да вкара безброй много маски на сцената. Ние някак не забелязвахме, че съществуват куп хора, които ще се пенсионират в парламента, че конфликтите между куклите с червени и сини маски бяха някак бутафорни. Не забелязвахме, че която и групичка да дойдеше на власт, благата се стичаха все в една и съща огромна хипопотамска уста.
Не, ние вярвахме, пледирахме, гладувахме, правехме подписки и протестирахме, а истинските господари на сцената се забавляваха с платоничните и стерилни напъни на раята.
Този етап много ми напомня за надпреварата между червените и зелени колесници в Древния Рим по време на упадъка. Емоциите покрай тази надпревара трябвало да отвлече вниманието на плебеите и да ги накара да млъкнат.
Междувременно, освободеният от синджира си звяр тихичко тъчеше структурите на бъдещата организирана престъпност и вербуваше в конкурентните си отбори куп политици, които играеха на сцената, “на светло”. Така се положиха основите на нашенската мафия.
Премина вълната на първото източване на капитала чрез изкуствено създавана инфлация и чрез банковите пирамиди. Българинът оголя и съвсем се “пролетаризира”. Колкото повече оголявахме, толкова по-френетично скандирахме за “сините” или за “червените”.
Когато тази схема най-после се износи, кукловодът беше готов с нов сценарий. Лошите “крайни” сини и червени бяха обявени за измамници, но се прокламира народът да се радва. На бял кон идвал спасителят. И трябва да им го призная, режисьорите проявиха много талант и свежо творческо въображение.
Бившият агент на Държавна сигурност, Ахмед Доган, трябваше да успокоява възможни етнически вълнения и зае пространството, наречено “център”. Той, обаче, не се задоволи със скромната роля на статист и клакьор. Започна своя виртуозен кадрил ту с червени, ту със сини, създаде си “обръч от фирми” и натрупа достатъчно благинки и за себе си.
Когато най-сетне се проявиха симптоми, че народното търпение е на привършване, изведнъж точно той, борецът за етнически права и свободи, се разходи до Мадрид. Задачата му беше да организира завръщането на бял кон на народния герой, “добрия цар” Симеончо, при чието раждане двойките станали на тройки. Наглед, на сцената едва ли би могъл да стъпи играч, по-невинен и чужд на комунизма. Нали чичо му, Кирил е бил екзекутиран от болшевиките? Нали, още като невръстно дете, е бил изпратен в изгнание?
Хората, обаче, забравиха едно: Това невинно някога дете не е стояло през всичките тези години изолирано в един кристален стерилитет, в някаква затворена камера. То е расло надалеч и е развивало свои добродетели и свои пороци. Нашият “добричък цар” не е имал никакви основания да въздиша и рони бистри сълзи за нашата тежка съдба и да търчи като луд с едничката заветна цел да ни помогне. Той е искал и очаквал само едно – пари, повече пари. Защото хазартът и другите луксозни навици струват скъпо.
Отдавна, много отдавна, кукловодите открили това съкровище и си го пазели в резерва (вероятно, срещу добро заплащане) за случая, когато ножът на народното недоволство опре до кокала. Случаят дошъл през 2000 година.
Заедно с жълтата вълна, настъпиха мигове на разбити илюзии и надежди, на ново ограбване на Родината, на безогледно пиратство и потресващ цинизъм. Процесите бяха толкова безскрупулни, че хората направо взеха да въздишат по старите си грабители.
Сега, апетитът за европейските фондове стана толкова неовладян и безогледен, че актьорите снеха набързо маските, за да могат да лапат по-лесно и по-бързо. “Добри” и “лоши” набързо встъпиха в една обща глутница и се нахвърлиха задружно върху новата плячка. Чува се само глухо, предупредително ръмжене, когато две муцуни се сдърпат за един и същ, особено тлъст кокал. После - глуха и безпросветна тишина. Само от време на време се чуват удивените възклицания на клетите ни европейски партньори, които рядко, а може би и никога не са виждали подобен икономико - политически цирк.
А какво ще стане сега, когато предстоят нови избори?
Ами сюжетът с бляскавия екшън герой, със спасителя на бял кон още не се е изчерпал. Както и да е, наситихме се на царе и на благи екс комунисти. Сега следва на сцената да се яви чудото с генерала – мъжкар, наше момче, с чар и харизма.
Новият образ замъглява погледите отново и илюзията е пълна. Нов, човек, нова политическа партия, нови надежди. Някак забравяме колко изтъркан е вече този сценарий. Забравяме чий верен служител е бил генералът до неотдавна. Забравяме, че веригата му от фирми и банката на приятелката му едва ли са резултат от честния труд на няколко поколения, нито са от спестените закуски на добрия ни герой. Съществува в психиатрията понятието автоамнезия. Човек понякога сам се стреми да заличи спомените и способността си да мисли рационално, просто защото е много трудно да се понесе истината. А и новата звезда позира пред камерите с повече убедителност и сексапил от всяка поп фолк певица.
Все пак, напоследък ми се струва, че сме изправени пред синдрома на разбунтуваната марионетка, защото нашият герой започна да се дърпа и да се стреми да скъса конците, които го привързват към кукловодите и наистина да хапе. Това, на свой ред, направи сценаристите нервни и те яростно атакуват генерала с грамадата на софийския боклук. Ако и това е част от сценария, направо им свалям шапка и си мисля, че Макиавели би се гордял да стане техен ученик.
Знам, че всички ще си запушат ушите и ще си закрият очите, но, все пак, ще се опитам да обобщя някои горчиви факти. Съжалявам, но се зарекох, че тия материали ще бъдат честен поглед през огледалото на действителността и няма да бъде скрита нито една грозна бръчка, нито едно противно петно.
В България никога след 1944 година не е имало реални политически партии, които да отразяват определени идеологии, модели за обществено управление, перспективи и идеали. Тук, след 1990 г. , партиите са създадени, за да имитират естествени политически конфликти и процеси.
В България открай време управлява една сила - различните нива и прослойки на бившата социалистическа върхушка, поддържани от различни групировки на организираната престъпност, създадени, на свой ред, от някогашната политическа милиция.
В тази нещастна наша страна не партиите изграждат личности и лидери, а личностите изграждани в една и съща люпилня, създават партии, когато получат “пионерското поръчение”, че е техен ред да вземат властта.
Така е, драги ни кукловоди. И колкото и безобидни писатели и дребни рибки в икономическите групировки да разстреляте, истината не може да бъде разстреляна, защото има досадния навик да възкръсва.
При политическото кадруване на кукловодите не се допускат случайни, необработени и непрограмирани кукли. Току-виж някой се оказал със съвест и с чувство за дълг. Не, къде по-добре си е да се разиграват старите политически марионетки. Затова при самия израз “мажоритарен вот” всички политически сили с трогателно единодушие отхвърлят идеята като “абсурдна”, като “евтин популизъм” и т.н. и т.н. Те трудно ще допуснат нов актьор на сцената.
И, запомнете! Никой, ама абсолютно никой от сегашните играчи не дава и пет пари за тази страна с каквато и гръмка риторика да си служи. Никой и не помисля, че понякога трябва да се питаме не само какво можем да окрадем и как да се облажим от Родината, а и не можем ли, все пак, да дадем нещо за нея.
Иначе в блатото всичко е спокойно. Вярно, хипопотамите са много, а храната - малко, но с допълнителната плячка от европейските фондове нещата се оправят.
Няма никаква видимост и цари за едни благодатна, а за повечето хора страшна тишина. От време на време се чува квакането на медийните жаби, които припяват в хор, че всичко е добре. Само понякога, за повече автентичност, атакуват някоя малка муха за корупция. Господи, колко много кал!
Как да направим истинска буря в блатото? Как да вкараме бистра вода, толкова отровна за влечугите и хипопотамите? Не знам. Знам само, че с апатия, гласове срещу кебапчета и олио или никакви гласове, няма да се промени нищо.
Мисля, че първата крачка е общонародно движение за засилен мажоритарен елемент в изборите, а избраниците, може би, трябва да дирим сред емигрантите второ поколение, защото : “Родените в робство не могат да бъдат свободни”.
Не знам точно как и какво, но нещо трябва да се случи и то много скоро, защото няма да остане нещо, което да бъде спасявано.

Паула Лайт – това съм аз: http://paulaveritylight.blogspot.com
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

2008-10-06

ПЪТИЩА, КОИТО НЕ ВОДЯТ КЪМ ХРАМА



Високо, високо там, където облаците на болката и съмнението и отровните пари на злобата, егоизма и завистта не могат да докоснат човешката душа, се издига белият храм на Любовта и Вярата। Неговите съкровища не се нуждаят от пазачи – пази го Светлината. Портите му нямат нужда от решетки – брани го самото сияние, което блести дълбоко вътре.
Всеки търси свой път към храма. Едни вървят самотно през гъсти бодливи храсталаци, пропасти и урви и сами си пробиват проход, а други се нуждаят от водачи, от пастири. Но животът на всеки човек се обезмисля, става празен, тъжен и безплоден, ако стъпките му го водят в посока, отдалечена от свещения бял светлик.
В една прекрасна творба на Чингиз Айматов грохнала старица пита: “ За какво са ни пътища, които не водят към Храма?”.
Да, такива пътища не ни трябват.Те са студени, страховити и пустинни. Защото няма по-голям мраз, по-жестока пустиня от пътуване, което ни отдалечава от Бога.
Нека поговорим малко за пътищата, които не водят към храма. По един от тях криви страховитото си чудовищно лице с фалшиви видения хероинът. По друг буйства като зъл хищник агресията, омразата и насилието и млади ръце се обагрят с братска кръв. Ето пътят, в края на който блести силуетът на Златния телец. Този фалшив блясък! Колко добри хора е отклонил с измамните си обещания! Ето пътят на лъжата, на корупцията, на дребнавата и подла завист. Ето и посоката на кариериста, на мижитурката, на страхливеца. Много са пътеките, които ни отдалечават от храма. До една самотни, студени и гибелни.
И ето тук идва мисията на Църквата, на духовенството. Свещениците са тези, които трябва да водят своите братя и сестри в посоката на чистата бяла светлина. Те трябва да го правят с любов и смирение, защото и най-красивата реч и най-изкусните аргументи са празни и кухи без любовта. Такъв е смисълът и на посланието на Апостол Павел към коринтяните.
Християнските духовници имат свещена мисия. Те са пастири, водачи, утешители. Към тях се обръщаме с думата “отче” (татко). Ръкоположени са, за да работят в името на кръвта, която Исус е пролял за нас. Призвани са с думи и дела да сторят така, че неговото страдание да не е било напразно.
В нашата брулена от завоеватели и битки земя векове наред те достойно са изпълнявали великото си дело. Благодарение на тях изстрадалият ни народ е съхранил своето самосъзнание. Благодарение на тях българинът е умирал за род и родина. С почит и поклон можем да благославяме светлите имена на патриарх Евтимий, Паисий Хилендарски, Йоан Екзарх, Софроний Врачански и плеада други достойни бащи, светци и мъченици.
За да изгради темелите на храм, българинът е давал и последния си грош, и последния залък на децата си. Спомнете си за безсмъртната творба на Димитър Талев “Преспанските камбани”.
Там, в топлата прегръдка на Божията черква Баташките светли мъченици са проляли кръвта и оставили костите си за Бог, Отечество и Вяра. Прекрасни, свещени времена!
А следва ли днес Българската православна църква достойния пример на своите предшественици? Води ли ни в тази тъмна епоха към топлия пламък на Божията любов? Пази ли стадото си от вълци и вихри, от падение и мрак? Държи ли бащински треперещите ръце на миряните? Как днес духовниците отстояват свещения завет на Сина Божи?
Нека бъдем смели и кажем горчивата истина. Днес, в тъжното ни, лишено от мечти и жестоко време духовниците никакви ги няма. Те са се превърнали в бездушни чиновници, които администрират вярата в Бога. Станали са кухи, натруфени кукли, които изпълняват ритуалите без дух, без плам, без вълнение. Приличат на мъртвите восъчни фигури в музея на Мадам Тисо.
Когато влезем в черква, усещаме да полъхва святост от тъжните древни лица на иконите, от треперливите пламъчета на свещите, запалени от обикновени хора като нас. Но лъха ли тази свещена доброта от духовниците. Независимо дали изпълняват светите ритуали по тъжни или радостни поводи, при сватба, кръщене или погребение, повечето от тях мрънкат свещените слова с такова сухо безразличие, че умъртвяват и радостта, и скръбта.
Позната млада жена ми сподели, че дълго след Светото кръщене заплашвала палавия си син, че, ако не слуша, ще го даде на “попа” и детето мигом се укротявало.
Чувала съм свещеник да пее “Надгробное ридание” с толкова чувство, колкото би вложил в прочитането на счетоводен отчет.
Знам за свещеник, който в свободното си време “разваля магии” и за друг, който води курсове по йога.
Опитвала съм се да заговоря с представители на клира по вълнуващи въпроси на Библията или на Християнската вяра. Те изслушваха с измъчено отегчение всяко мое “защо” и отговаряха: “защото такава е Волята Божия” или “Не е писано на човека да знае това”.
Същото отегчено безразличие проявяват към въпроси като съвременния материализъм и агностицизъм, грубия прагматизъм на модерния човек, бедността, наркоманията и спина.
Всичко това им се струва непоносимо скучно.
А какво тогава ги вълнува, все пак?
Лично аз съм забелязала да показват интерес към следните неща:
1) Низкия размер на заплатите си - икономика;
2) Конфликта между двата Синода и кой ще е следващият патриарх - политика;
3) Сектите и другите религии - взаимоотношения с конкуренцията;
4) Църковните земи и имоти и тяхната изгодна и дискретна разпродажба - чувство за собственост;
5) Стойността на икони, иконостаси, кръстове и други свещени символи на антикварния пазар - пари ;
6) Предстоящи и вече извършени ритуали при заможните семейства и кой свещеник ги е извършил или ще ги извърши - търговски интереси;
7) Тарифите и инфлацията - цена на светената вода, на киприяновата молитва (от 5 на 15 лева). Увеличаване цената на свещите и борбата с мургавата ромска конкуренция - печалбарство;
8) Огласяване на собствената им духовна дейност в Интернет, наред с магове, лечители и екстрасенси -реклама.
Преди близо 2000 години, Исус Христос прогонил с бича си търгашите от предверието на храма. Сега те са вътре в храма и въртят търговия в Негово име, ръкоположени в Неговите тайнства. Тъжно е, когато човешкият “прогрес” се изразява в това.
Някои се оправдават с 45 години забрана на религията, с тоталитаризма и трудностите на преходните времена.
Съжалявам, но трудни времена, мрак и насилие е имало винаги, но духовниците не са се отклонили от свещената си мисия. Те си останали пастири, когато:
- през 14 век две трети от европейското население погинало от чумата;
- в същата епоха тук, на Балканите, въпреки угрозата от турския ятаган;
- в Англия по времето на Хенрих VIII и, по-късно - на Кромуел.
- във Франция в епохата на Робеспиер и Марат;
- в окупираните от Хитлер територии;
- в България, Сърбия, Румъния и Русия под гнета на комунизма.
Въпреки подкованите ботуши, насилието, болката,
кръвта и злото, въпреки терора и забраните, кандилото над иконите не изгаснало, а бедните, унижени и потъпкани миряни намирали топлина и утеха в словата на своя свещеник.
А днес? Понякога в словото на духовниците има толкова святост, колкото в рекламата на кока-кола.
На площадчетата пред някой манастири се продават кебапчета по време на Великите пости, дъни се чалга. Има сергия за дамско бельо, за локум и халва от Ябланица, за козметика и календари с едрогърди блондинки. Виковете на ромите, хвалещи своята стока, надвикват църковното песнопение, а чалгата - звъна на камбаните.
Защитавах наемател на помещение на манастира, който продаваше икони, кръстчета, дървени сувенири и пейзажи. Игуменът и Митрополията искаха да го извадят, защото друг търговец, на дънково облекло и тениски предлагаше по-висок наем. Моят доверител беше инвалид и с малката печалба от това дюкянче изхранваше децата си.
Ще ме обвинят ли отците в клевета, тенденциозност и злословие. Добре. Нека тогава ми отговорят:
Колко пъти в онкологичните болници влизат свещеници? А в старческите домове и домовете за сираци? Колко пъти са надниквали при дечицата в Могилино или в ромските махали? Колко пъти са утешавали бедни вдовици, разплакани сираци и инвалиди? Предавали ли са с благословия Христовата любов на дечицата?
Ако ме убедят, че вършат и са вършили това, с дълбок поклон ще им поискам прошка.
Не ме разбирайте погрешно! Знам, че не могат да заместят социалната политика на правителството, нито да нахранят гладните. Гладните наистина са много, а парите - малко. Но защо не се вслушат в словата на поета Вапцаров и не нахранят с вяра тъжните, покрусените и отчаяните, чиито души гладуват за Бог така, както слънчогледът - за слънцето? Защо не разплачат с една прочувствена проповед и бедни, и богати? Защо не заговорят така, че угасналите младежки очи да видят в далечината белия храм на вярата? Защо?! Защо?!
Дали защото в това няма никаква далавера…
Някога, преди близо 2000 години е имало един прост и светъл, млад и беден, който не е търсил далаверата. Вместо при богатите търговци и при властниците, отивал при рибари, митари и блудници. Вместо в пищни синагоги, проповядвал под открито небе там, на брега на Галилейското езеро. Не знам нахранил ли е тълпата с три риби, но ги е поделил безкористно между гладните. Не знам превърнал ли е водата във вино, но е благословил любовта и радостта. Не знам възкресил ли е Лазар, но е научил ближните си на прошка и разбиране, на това, че никой не е толкова безгрешен , та да хвърли първия камък.
Духовниците - фарисеи го ненавиждали, римските завоеватели го ненавиждали. Ненавиждали го и в родното му село, в Назарет. А той дарил на всички прошка и любов и пролял кръвта си, за да измие греховете им.
Това, духовници, е Синът Божи, Светлият учител, в чието име сте ръкоположени и на когото трябва да служите! Вършите ли го наистина?
Знам, че бивайки великомъдри и книжовници, ще използвате стария принцип на апологетиката: че нападението е най-добрата отбрана.
“Откъде накъде” - ще кажете - “някаква си жена, вторичен продукт от реброто на Адам, която на всичко отгоре се заиграва с окултизма, ще ни съди? Коя е пък тя?”
Да, никоя съм. Аз съм прост, обикновен човек, една средностатистическа българка. Избрала съм свой собствен път към Храма, по който вървя в самота и не мисля, че се нуждая от посредници, за да общувам с Бога. Ако пътят ми е грешен, ще ме съди Той.
Но наистина ме боли за българската Църква! Боли ме, защото нещастните, изстрадали миряни са изоставени, защото стадото е без пастир. Боли ме за младежите, разрушаващи сърцата си в мрака, изгубили пътя. Боли ме за бедните, гладните и измъчените. Боли ме дори за богатите, престъпниците и корумпираните, чиято съвест нощем сигурно не им дава покой. Боли ме за млади и стари, за добри и зли, за приятелите и враговете ми, за мъдрите и за глупците. Боли ме за човека!
Знам, че мнозина от вас дори няма да ме разберат, защото няма да поискат да го сторят. Знам, че ще видят в мое лице враг, когото ще разобличат и заклеймят, за да запазят себе си. Знам всичко това.
Но се обръщам към младите духовници, към ония, които в тревожните си нощи все още се питат защо са изгубили в мрака светлината на Вярата и на Бога и ги моля:
Не изоставяйте стадото си, пастири! Не забравяйте Неговия завет!

* * *
Един нещастен и самотен пътник крачел в здрача
по път, който не водел към Храма. Бил умен и знаел, че не отива наникъде, че се върти в един сляп и безнадежден кръг.
Насреща му се задал тъжен светлокос мъж с изранени боси нозе и бяла роба.
Нашият пътник Го познал и коленичил в праха. После сподавено попитал:
- QUO VADIS, DOMINE ?
- Отивам да ме разпнат отново - тихо отговорил учителят - защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14



2008-10-05

ПРИКАЗКИ ОТ СИНИТЕ ПЛАНИНИ



ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА "ГРААЛ" / ०३-०६-२००६ г.
Автор Паула Лайт.


2008-10-03

ДЕТСТВО МОЕ



Някога великият руски писател Достоевски е казал в безсмъртния си роман “Братя Карамазови”, че вечното щастие на цялата цивилизация, построяването на най-великото и бляскаво бъдеще не струват нищо и са по-ненужни и по-отвратителни от бунище, ако в темелите е зазидана дори една сълзица на дете, което не сме утешили и спасили.
Съгласна съм с всяка дума на тази негова мисъл, защото децата са нашето чисто минало, преди да се оваляме, в калта на грубия си живот и да се покварим и нашето жадувано бъдеще. Те са надеждата, че някой ден човекът може да стане по-добър, по-мъдър, по-състрадателен и по-щастлив. Чрез начина, по който се грижим за децата, определяме същността на своето утре дали градим кула от светлина или злокобен черен обелиск.
Всяко човешко същество се ражда чисто и невинно и, както казва, Джеферсън, с право на свобода и щастие. Новият човек е tabula raza, неизписан лист хартия и още в първата година другите поставят начало на книгата на живота му. По страниците й началните редове се изписват от родителите, учителите, държавата чрез нейната политика към младото поколение. За жалост, може да бъдат писани и от костеливата ръка на мизерията или от черните, мръсни лапи на злото, покварата и жестокостта. Човек не се създава сам. Книгата, прекрасна поема или долнопробен пасквил на ужаса е сътворена в съавторство на цялото общество.
Дечицата са прозрачни кристали, които поне в началото, не могат да лъжат, да хитруват, да бъдат лицемерни. “Чрез устата на децата говори истината” - казват гърците и са прави.
Наред с това, у невинните крехки същества блести повече духовност, отколкото у нас, възрастните, загрубели от делника. Душата, неомърсена от взаимодействието си с тъмната материя, помни: Тя помни Създателя, смисъла на битието, пътя на дъгата, по който е слязла при нас. Единствено бебето Уенди може да види духа Питър Пан и го вижда само, докато порасне. Децата имат зрение за незримото, усет за недостъпните мистерии и у тях, точно като в сърцето на кристал, танцува светлината. Затова Иисус е призовал точно дечицата да го последват. Затова в Средновековието, за да контактуват с евокираните ангели, окултистите са използвали посредничеството на дете. Аз мисля, че ако Бог избере да ни заговори пряко тук, на земята, този път ще го стори чрез детски устни.
Понякога, когато гледам през прозореца как дечицата си играят, виждам бъдещи музиканти, писатели и мъдреци или просто бъдещи честни и добри хора. Но виждам също и бъдещи престъпници, лицемери, мижитурки, тирани и злодеи. Защото глината е в процес на извайване. Кой е ваятелят ли? Ами, всички ние.
Хайде, нека тогава се погледнем искрено един-друг в очите и да си отговорим: Справяме ли се добре? Ваеме ли същността на новите хора с грижа, преданост и любов? Или безнадеждно сме се заразили от нечовешката философия на комунистическото възпитание и следваме принципа на Макаренко, че човекът не се вае, а се кове?
Спомням си една ужасяваща алегория във видеоклипа към “Стената” на Пинк Флойд. Млади, невинни същества, различни, свежи и одухотворени чакат в редица и ковейрът ги поглъща. Това е месомелачка за души и от пъстрия букет на индивидуалното многообразие излиза една обща, тъпа, хомогенна кайма. Това ли вършим при изпълнение на най-отговорния си дълг като човешки същества? Превръщаме ли новите хора в сиви, еднотипни автомати, излети от един калъп? Къде тук е духовната любов, грижата за младите и неукрепнали същества, които са в началото на пътеката на живота?
Нека започнем от Деветия кръг на Ада, от детството на сирачетата.
Чувала съм за случаи, когато за приемането на ново дете няма място в дом за деца с нормално интелектуално развитие и го настаняват в интернат за дечица със забавено развитие и специфични потребности, дори и ако при тест за интелигентност би се представило над средното ниво. Интелектът се изгражда, поне донякъде и под влияние на околната среда. Той се нуждае от стимулиране, конкуренция и предизвикателства. Така светлината, озарявала ума на клетото сираче, бавно започва да тлее и накрая гасне и всичко потъва в мрак. То забравя да пише и чете, ако преди е можело да прави това, а понякога под влияние на духовния шок, дори да говори.
Неотдавна, потресена чух, че искане на дете от дом за сираци да кандидатства в университет било невиждано изключение и, дори да копнеят за това, на децата рядко се давала такава възможност. Дипломата им, удостоверяваща, че са от такъв дом, представлявала пречка за приема на документа при кандидатстването им. Ако това действително е така, знаем ли колко “Айнщайновци”, “Микеланджеловци” или “Шекспировци” е възможно да сме убили?
В други случаи отново механично и бездушно, с цел по-малко усилия и за удобство на чиновниците, настанявали деца без всякакви противообществени прояви във възпитателни домове за малолетни престъпници. Единственото нарушение на новите възпитаници се изразявало в това, че “имат нахалството” да са без родители. Следва цялата прелест на подобно възпитание - коси, остригани до голо, за да се избегне опасността от опаразитяване; сиви легла в редици, сиви униформи, сиви дни. Какво ли остава на бедните деца, освен да започнат процес на приспособяване към средата си? Отначало това е просто мимикрия, но постепенно маската се сраства с лицето и… ура! По Макаренковски сме изковали от един потенциално добър гражданин нов престъпник.
Истинска месомелачка! Към сирачетата се отнасяме без любов, без състрадание, без топлина или поне капчица уважение към човешкото им достойнство. Те се превръщат просто в оправдание на още някой и друг щат на държавна заплата.
Иска ми се да ви върна без милост към най-черната и страшна приказка в най-новата ни история - към дечицата умрели от глад, поради бездушието и лошата организация на наемни чиновници и непростимото безразличие на държавата. Какво? Вече ги забравихте? А аз, дами и господа, понякога още ги сънувам нощем. Виждам ги как гризат от глад клетите си измършавели ръчици, как се гушат в ледения порутен бордей, останка от славното ни социалистическо строителство и гледат в нищото с тези огромни, невинни, мъртви очи. Виждам как ги ровят в земята по-безразлично, отколкото биха заровили псета и не се сещат да отбележат мястото дори с християнския кръст. Какво? Неприятно ли ви става? Ама колко е груба тази Паула! Защо ни напомня за такива грозни неща, които искаме да забравим. Не, няма да ви позволя да забравите! Ще помните и ще виждате в сънищата си като мен този най-черен грях в съвременната ни история. Вие, охранени гешефтари и политици - лакеи! Вие, господин Сакскобургготски, рицарю със синя кръв, Вие, госпожо Масларова, докато стилист Капанов ви дипли къдриците. Всички вие нямате правото да забравяте за детските гробчета! Защото ще ви се припомнят след години, когато земният ви път приключи…
А оцелелите от тази мелница деца? Доколко са оцелели наистина? Дали подобен мрачен кучешки живот не е изкривил нещо дълбоко у тях завинаги?
В един психологически анализ на ФБР е отразено, че повече от 90 % от социопатите, серийните убийци и сексуалните садисти са имали тежко, травмиращо детство и са били под опеката на жестоки и аморални родители или попечители. Какво бихте казали за това? Дали не засяваме и семената на бъдещи беди? Но в крайна сметка, който сее ветрове, ще пожъне бури.
Но нека оставим за момент темата за сираците и да анализираме положението на деца, които растат и се развиват в относително нормална социална среда. Нека си представим, че те са отгледани от предани и любящи родители, каквито, за щастие, са повечето българи и българки.
Неотдавна, социалният министър, госпожа Масларова гордо обяви пред средствата са масово осведомяване, че от 2009 г. детските надбавки ставали тридесет и пет лева. Каква радост! Чудя се как улиците не бяха заляти от тълпи ликуващи и благодарни майки.
Чудя се дали министърът знае, че тези средства са недостатъчни само за памперсите, употребявани от децата. А всеизвестен факт, драга госпожо, е, че малките хора не само отделят, а и ядат. Освен това, бивайки човешки същества в една цивилизована европейска държава, следва да бъдат обути и облечени. Едни детски обувки, които могат да се носят не по-дълго от един-два месеца, струват петнадесет лева; едно детско костюмче със средно качество - около двадесет лева. Готовата детска храна е не по-малко от три-четири лева за бурканче. Е, колко време ще изкарат най-новите граждани за сметка на държавата? Затова, родителите им неестествено рано ги оставят при баби и по детски ясли и работят като черни роби просто за да ги изхранват.
А, дори и това да Ви се струва каприз, децата на България имат и духовни интереси. Според детските психолози, деца, които разполагат с играчки, стимулиращи въображението, стават по-артистични, по-интелигентни, с по-богата фантазия и повече склонност към новаторство. Но, може би, властниците в нашата Родина не искат гражданите й да бъдат такива? А, колкото и силно да желаят това, майките не могат да дадат това благо на поколението си, защото една най-проста плюшена играчка струва поне седем - осем лева.
Но нека, вместо да обсъждаме подобни “буржоазни луксове”, се върнем към исконните, основни човешки потребности. Много български деца са туберкулозни, а ноторно известна истина е, че туберкулоза развиват недохранените деца.
А сърцераздирателните апели за набиране на средства за животоспасяващи операции на деца? Българинът има добро сърце и дори в тези страшни времена, когато е за дете, се опитва да даде нещичко, но случаите са много, а ние - твърде бедни. И все пак се питам: не е ли това задължение на държавата? Доколкото съм чувала, следва да има фонд за лечението на деца. Правителството ни се фука с милиарди излишък в бюджета и не счита за необходимо да уведоми парламента как ги разходва, а в същото време, умират деца, лишени от медицинска помощ! Не ви ли присядат тези милиарди, ако цената се измерва в детски гробчета или трайно осакатени деца?
Трагедиите са много, а темата - жестока и болезнена. Но няма да смекча тона! Моля за прошка всички почтени хора, които натъжавам, но мисля, че трябва да крещим тези истини отново и отново, докато и слепите ги видят, и глухите ги чуят.
Ще ви разкажа за малкия Джон. Майката, слабичка и дребна женица работела в чужбина. Твърдеше, че е била чистачка, но подозирам, че е практикувала най-древния занаят, но просто се срамуваше да сподели това. Както и да е, забременяла. Нарекла детето Джон, на името на таткото. Той пък отказал да има нещо общо с този свой потомък, а майката, на свой ред от самото начало отказала да тръгне по стериотипния модел и да абортира. Тя взела самолета и си дошла в Родината с малкото вързопче под мишница и без всякакви спестявания. Битките за уреждането на някакъв доход бяха епични, защото майката нямаше нито социални, нито здравни осигуровки. Все пак, намери се чиновничка от социалния отдел със сърце и стори и невъзможното да уреди поне надбавките и някаква минимална месечна помощ.
Мама гладуваше, за да може да има мляко за Джони. Стоеше без хляб, за да може да му купи плодове за някакво пюре. За жалост, дори гладът не й помогна да успява напълно в усилията си. Добре че някаква старица в близко до съответния град село се смили и я прибра в дома си без наем. Вместо “Хумана”, като бебе Джони трябваше да се научи на най-евтиния вид кисело мляко. Неколкократно направи алергични кризи и имаше колики.
Майката, иначе много хубава млада жена, прежълтя и изсъхна като вейка. От лицето й останаха едни изпити скули и огромни очи. Ходеше като дете, облечено в дрехите на майка си, защото бе отслабнала с петнадесет килограма, а не можеше да си купи други, дори и "втора употреба". Кашляше с дрезгава кашлица и се заморяваше по стълби, а тогава беше на двадесет и три години.
И, все пак, това момиче излезе с невероятен характер. Въпреки предложенията на социалните служби, не остави Джони в дом за сираци. Най-трудното премина. Сега жената работи, а синът й е в детски ясли и аз искрено вярвам, че ще стане добър гражданин на България, просто защото майка му заслужава това.
Представям си как министър Орешарски гледа с присъщата си презрителна усмивка и ме укорява в “евтин популизъм”. Ще кажа на него и на останалите властници едно: всички те, облечени в най-тузарските си бутикови парцали, не са достойни да целунат дори нозете на тази жена. Какво, свивате презрително вежди? Не забравяйте, че друг един младенец се е родил в ясли, при гонения и беди. Или презирате и Него?
За жалост, малцина са с духа и сърцето на майката на Джони. Преобладават случаите с деца, подхвърлени като счупени играчки - в домове, до боклуджийските контейнери, в клозета. Младенците на България…
Дори и сравнително защитените и обгрижвани средностатистически деца се свиват по цял ден като зверчета в панелените дупки, защото майките им трябва да работят по дванадесет часа и няма площадки, където да спортуват и да играят. Как така ще прахосваме за тях ценните парцели? Ах, какво бреме за властта са тези малки човеци!
Затварям очи и виждам образа на палавия дух Питър Пан, чието друго име е детство. Но детството на нашите дечица не е вълшебно, а твърде горчиво и реално и никой не пресушава детските сълзи. Смятате ли, че сградата на европейското ни общество, изградена върху такива темели, ще бъде здрава и светла? Помислете си добре!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

СЛУГИНИТЕ



“Остави големите приказки за устойчивостта и пестеливостта на българина” – каза ми веднъж с въздишка един мой приятел - икономист, с когото разговаряхме за ниските доходи и за постоянните инфлационни процеси. - “За да можем все някак да оцеляваме в нашата страна, дължим го само на слугините. Можем да наречем слугинска и цялата си икономика” - засмя се накрая той.
Замислих се по въпроса и колкото повече мислех, толкова по-страшно ми ставаше. Защото човекът беше прав. В широкия кръг на познатите ми семейства едва ли не във всяко трето жената - майка и съпруга - не си беше в къщи, при мъжа и децата, а на гурбет в Гърция, Испания, Италия, Израел. Една малка част работеха в селското стопанство, но повечето бяха или домашни прислужници “на къща”, както се изразяват те, или болногледачки на възрастни хора. Естествено, срещу минималното за тази страна възнаграждение, което обаче представлява колосална сума за стандарта на България. И често, много често целите семейства - съпруг и деца - се прехранват с нерадостния и робски труд на слугините. Само този труд прави покупвателната ни способност различна от нулева и спасява всички от гладна смърт.
Ще кажете, какво лошо има в това? Няма срамен труд. Разбира се. Иска ми се, обаче, да ви споделя какво във всичко това за мен е не само лошо, но и срамно за България и трагично.
В стихията на прехода много образовани, високо квалифицирани и интелигентни жени останаха без работа. Ако в едно предприятие се налагаха съкращения, първи “изгърмяваха” жените - инженери, химици и архитекти. Тук жената трудно може да си намери работа по специалността и за нея остава само да се преориентира, да работи като шивачка, в кухня, като сервитьорка или продавачка. В деветдесет процента от случаите, разбира се, на дванадесет часов работен ден с непосилна норма или на минимална заплата. Накратко, за да се труди, на българката пак й се налага да зареже семейството си, но за жълти стотинки.
Още по-трагично е положението на пенсионерките. Жените вземат толкова жалки пенсии, че за да помогнат с нещо на семействата си, налага се на стари години, когато трябва да си стоят в къщи и да се лекуват, да грабнат бастунчето и куцук - куцук да се отправят на гурбет.
Познавам журналистки, преводачки, адвокатки и инженерки, които са вкусили горчивия слугински хляб поне за по няколко месеца, за да закърпят бюджета си.
Нека ви споделя няколко от трагичните последици, които виждам:
Повечето женици тръгват за чужбина ей така, на късмет - без да знаят и дума от съответния език и без да имат право на законно пребиваване в страната. Точно това положение ги прави лесни мишени за всякакви злоупотреби, тормоз, измами и страдания. Защото няма лош народ, но във всяко стадо си има мърша, а и много често е правило да се потъпче беззащитния.
Когато нямат виза да работят в съответната страна, хората лесно могат да бъдат превърнати в роби. Те нямат право на банкови сметки, на социални и здравни осигуровки, на сигнали и оплаквания до съответните институции, на защита.
Естествено, при това положение за черна и отблъскваща работа вземат драстично по-ниско възнаграждение от местните хора. Ако случайно попаднат на работодатели, които ги тормозят и третират като животни, не смеят да напуснат, нито да се оплачат, защото само с един сигнал до съответните служби, за да бъдат екстрадирани вън от страната и да получат злокобния “чер печат” и да им се наложи да плащат глоби, без да имат пари за това.
Тъй като не могат да си открият банкови сметки, принудени са да държат спестяванията си “под дюшека”, което често води до кражби, грабежи, измами и други злоупотреби с кървавия им труд.
Незнаенето на език е другият ужасен проблем. Защото как да убедиш хората, че си разумен човек с достойнство и качества, с интелект и знания, ако поради езиковата бариера, си принуден да търпиш и да мълчиш като животно? Дори да разбират правата си и това, че са накърнени, жените не разполагат с възможност за комуникация, за да се оплачат и потърсят закрила.
При това положение, не виждам разликата между българския слугинаж и робството. На робите им режели езиците, за да ги лишат от правото на слово, а за нашите жени не се налага някой да прави това - те са принудени да мълчат и да блъскат като добичета.
Неотдавна ми споделиха следната история, случила се в съседна Гърция. Младо момиче постъпило да работи като бавачка в една къща в столицата. Детето било в трудната възраст на ранния пубертет и започнало да се държи ужасно с девойката. Замеряло я с камъни, заливало чаршафите й с вода, слагало сол в кафето й. Накрая, бавачката се оплакала на майката, но получила следния отговор: “Като не ти харесва, върви си в България!”
Момичето търпяло четири месеца и, най-сетне, подало молба за напускане и помолило да си получи неизплатените заплати. Естествено, работодателката изсъскала, че спомене ли още веднъж за заплата, ще подаде сигнал в полицията, че работи незаконно и ще я екстрадират. Така се оказало, че месеци тормоз и робски труд минали безплатно.
В Италия, от страх да не я проверят карабинерите, една българка на средна възраст, която работела в малко селце, не си вземала почивен ден и не излизала месеци наред от къщата.
Още по-трагично е в селското стопанство. Жените не са зачитани дори за хора. Те спят в преустроени обори, заедно с мъжете селскостопански работници и нямат условия да поддържат дори елементарна лична хигиена. Работят по дванадесет часа с чудовищни норми и не смеят да се разходят дори до съседното селце.
Преди около месец, разбрах, че набирали жени да берат гъби в Холандия, като организаторката на групата (експроститутка, омъжена за възрастен холандец) искала в договора да влезе клауза, която да забранява разговори с местните хора, без нейното посредничество. Очевидно, жената се безпокояла работничките да не научат колко е реалното им възнаграждение и колко от надницата им се краде.
За мен е особено тревожно положението на младите жени. Често престъпният трафик ги примамва да заминат в чужбина, за да работят почтен труд, а се озовават на пиацата - бити, контролирани и дрогирани от агресивни сводници. Те са си просто бели робини, които нямат свободата да напуснат, а под угрозата на жесток побой се страхуват да избягат и да потърсят помощ.
Има и по-страшно:
Една разплакана женица ми разказа за момичето си: наивно и невинно, то попаднало слугинче в дома на възрастен албанец в Гърция. След няколко месеца се прибрало в дълбока депресия и казало на майка си: “Каза ми да слушам чорбаджиите си и да търпя, но, мамо, когато го правеше отзад, кървях и страшно ме болеше…” “Исках да й заръчам просто да бъде трудолюбива и любезна, а не това. Никога това! Какво направих с детето си?! - ридаеше покрусената жена.
В Италия, превозено чрез трафиканти, попаднало момиче, което знаело малко от езика, без “доставчиците” да са подозирали това. Така чуло как българинът обяснява на някакъв италианец: “Грозна е за проститутка, но е млада и здрава. Ако никой не я наеме да чисти, поне органите й сигурно са наред.”
Момичето успяло да избяга и да се прибере в България.
Не всички млади жени попадат неволно и насила в най-древния занаят. Гладът е много лош съветник.
Чудех се да се смея ли или да плача, когато една невежа селска старица с гордост ми обясни: “Внучката ми работи като проститутка в Белгия”. Излъчването й бе и трогателно, и патетично. Сякаш искаше да ми каже “не сме какви да е хора”. Очевидно, не знаеше значението на думата.
“Какво пълничко и засмяно дете беше” - заоплаква се веднъж друга стара жена. - “А сега се превърна в парцал. Страда горкото. Крачетата й са като клечки, а от нея са останали само едни очи. “ Не бой се, бабо” - вика ми - “Недей да гладуваш, че да пестиш за погребение. Аз всичко ще платя”.
А какво става с разделените семейства, заради женския гурбет? Ами, малко от тях оцеляват, а в чужбина е по-трудно за мъж да си намери работа. Така става една мътна и кървава. Мъжът си е мъж и безспорно има своите биологични и духовни потребности. Самотата се понася зле. Така, докато жената превива гръб и слугува в чуждата земя, той си намира друга за утеха. Малко са семействата, които оцеляват.
Лошо е, когато се намеси подлостта. Една жена на около петдесет години, за да спести за нов апартамент, за ремонти, за да подпомогне децата и т.н., работила в Гърция, без да се прибира четири години. Тъй като нямала право на банкова сметка, всеки месец пращала в България заработените пари по автобусен шофьор. Човекът почтено предавал всичко на съпруга й. Когато, най-после, дошъл жадуваният миг и се прибрала в родината, се оказало, че вече е разведена чрез призоваване в Държавен вестник, а мъжът й е закупил жадувания апартамент, но след развода и го споделя с очарователна млада блондинка. Жената направи опит за самоубийство. За щастие, не успя, но се принуди да си стегне багажа и отново да поеме към слугинската одисея в южната ни съседка.
А децата? Оставени при баби и при несериозни татковци, при лели и други роднини, те трудно се възпитават без майчиния контрол. Често в обвинителните актове фигурират обвиняеми в ниска възраст, чиито майки са на работа в чужбина. Понякога просто стават безобразни глезльовци, разхайтени и преситени, тъй като майките им успокояват наболялата си съвест с високи суми, превеждани всеки месец. Така се възпитават готованковци и тунеядци, без инициативност и гордост.
Особена жал изпитвам към старици над шестдесет години, тръгнали по света да гледат други старици и да си изкарват прехраната.
Една женица на около седемдесет, слабичка и съсухрена като стафида, ми разказа: “Дъщерята и зетят умряха, а внукът ми е кадърен и го приеха във ВИТИС. По корем ще се влача, но ще издържам детето да завърши.”
Друга една нещастница, на около седемдесет и четири години, сърдечно болна, замина за Виена да се грижи за старица на около осемдесет, със счупен крак, защото била на минимална пенсия, вдовица и не можела да си купува лекарствата, да се храни и да си плаща сметките.
“Най-хубавата работа, която имах, беше при една болна бивша учителка” - въздъхна друга наша сънародничка, на шестдесет и осем. - “Вярно, вилата беше изолирана, а жената - луда и понякога при криза пищеше и виеше много страшно, но за тоалетната се обслужваше сама. Иначе” - усмихна се тъжно - “душата ми се увоня на лайна”.
Мога да разказвам такива зловещи истории до безкрай, но пиша книга по темата със заглавие “Една нощ във Виена”, в сравнение с която романите на Стивън Кинг сигурно ще ви се сторят ведри и оптимистични.
А засега, да завършим с малко статистика: Във всяко пето или шесто семейство жената и майката е на гурбет. Повече от половината гурбетчийки заминават за чужбина, без да владеят езика. Повече от две трети от тях работят на повече от едно място и поне по дванадесет часа. Повече от деветдесет процента са слугини или болногледачки в частни домове, с минимално за съответната страна възнаграждение. Почти всички живеят мизерно и пестят доходите си, за да ги изпращат в България на семействата си.
Те дори не могат да запеят като в онази тъжна и прекрасна песен за “бялото облаче” “Много мина, мъничко остана”, защото ще робуват до гроб. Жертви на любовта си, предаността си, на родината - мащеха и на националната ни трагедия. Героични и невинни, много по достойни от всеки политик, от всеки тарикат - търговец и от всеки “бизнесмен”, когото бих могла да посоча.
Понякога сме издигали паметници и монументи и по абсурдни поводи и сме героизирали абсурдни личности. Аз мисля, че трябва да издигнем мемориал на българската жена - робиня. Вместо жезъл, да изваяме метла, вместо лавров венец - собствената й побеляла от мъки коса, вместо ореол - онази светла доброта и търпение, с които носи кръста си. И всеки, който има сърце и достойнство, трябва да коленичи пред нея.

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

THE HEART OF THE ALTAR


(A TALE ABOUT LOVE)


Once, upon a time, at the foots of the Blue mountains, where the flat and fruitful field met with the aged beech woods, there was a village, called Gitovo. It’s inhabitants were rich, rich and pious. At the middle of the village there was a white temple and the curves over it,s altar wandered everybody with their beauty.
When a humble worshipper came in, lit a candle and knelt in front of the altar, he was lost in the wonderful beauty of a Cosmos, more fare than the everyday’s world.
Grapes were weaving and there were fruits, craved of darker wood, and in the middle was a figure of a woman. Her splendid body, the proud head, the beautiful hair, made of light wood as if gathering the rays of the sun. Her right hand was risen for a blessing. The eyes and the smile of the woman were somehow elder, sad and wise.
“This is the Holy Virgin. She’s here from very ancient times. Nobody knows the artist, who had lived so long time ago, but he had golden hands”- whispered the priest to the impressed worshippers.
The very old people only remembered the legend from the remote past.
Once upon a time at the end of Gitovo, lived a poor young man, called Damjan.
The youngster was clothed in rags and lived in a hut in the very wood. He was an orphan and nobody remembered, nor knew who are his parents. The farmers thought, that they never had seen him as a little child.
Damjan was ugly and deformed, his body-short and undeveloped, but broad-shouldered and strong, with muscular arms. He had a hump. His head was too big for the body and hairy as of a wild beast, and under his bushy eyebrows looked little dark eyes.
A very few understood how much nobility and tenderness were hidden under his ugliness.
The children threw stones at the young man and the women laughed at him. At their gatherings the girls teased each-other, that their parents will marry them to Damjan and thought it to be very funny. Yes, sometimes the people are very cruel.
The worst was it, that the youngster didn’t understand how ugly is, nor, that the people are mocking him, for he lived in isolation. Damjan put traps and cached small animals. Besides, he had one golden gift, which the village’s craftsmen used without shame. When he took a peace of wood, doesn’t matter what was supposed to curve, it became such, as if alive and gleamed with unseen beauty. As if God had decided to compensate him for the suffer of lonеliness and ugliness.
When had offer to do figures, the cunning craftsmen went in the wood and begged Damjan to do the job instead of them. As payment they gave him some loafs, a jar of milk or a bag of flour and they took full hands of gold. The young man didn’t understand, that they are cheating him and the money didn’t interest him at all. This, which moved his soul, was the very creating. He felt warmed by the happiness of taking one rude peace of wood, removing the redundant layers and making to shine the real, deeply hidden beauty of it’s heart. The wood sang and gleamed as gold under his rude, clumsy fingers. As in a fairy dream, were born human faces and beasts, plants, stars, suns, fiends and angels - figures more real than the reality. The young man was a master of the woodcraft, an artist over all artists.
The most beautiful girl in the village was Nevena-the daughter of Hadgy Velko. When she walked in the street, he apprentices threw and broke the earthen jugs, looking after her and were beaten badly by their masters. Virtuous old men drop their pipes and burned their fingers and the unmarried men forgot what business were going to do.
The girl knew her price very well and walked proudly as a queen. Her enormous black eyes gleamed merrily and burned the men’s hearts. The nobleman Velko was proud of his beautiful daughter, but wanted to marry her very, very soon.
- A beautiful maiden is a real trouble. Some young rascal will thieve her - used to repeat he, pulling his mustaches. His wife agreed with him, tough felt pity for her child, who will be a free girl for so short time.
- I’ll marry her to Kamen, the son of Krum - told the father.
- Don’t do it, my husband - pleaded the mother. - Kamen is a hero and a handsome looking man, but is a rascal. He likes wine and strong brandy and use to run after poor girls. He takes their chastity and deserts them. Once, when was drunk, slapped his mother. Nevena will suffer with such husband. Don’t throw her in such hell!
- You, re very stupid, wife! The boy is young. He’ll become wiser. When gets in marriage with our beauty, he’ll forget the mischiefs very soon. And his father has more fields than any other farmer and the largest house. You can’t count his cattle. Kamen is his only son. He hasn’t other children. Nevena will walk over gold and will be dressed in silk - told Velko and his wife fаll in silence. She knew, that he’ll never changes his word.
And Nevena didn’t suppose at all what bad luck is prepared for her. She leaded the dance, sang with a full voice and played happily with her girlfriends. Once they decided to make wreaths of beech branches and ran to the wood. The girls came just to the little hut of Damjan and sow him to work over a curved armchair for the temple and to whistle happily. He got silent at once. His small black eyes fixed on Nevena. He got dump. As if the Sun had descended on the ground and gilded everything around.
The mischiеvous girls noticed how he gaped at the beauty and giggled. The girl decided to make a cruel joke and seriously told:
- I have decided to take for a husband a man, who is artful with his hands and works the wood craft finely. Such boy will make a palace even of the hut and will look after me as if I’m a queen.
Damjan felt himself as if the heavens had got apart above him and had shown him the paradise.
- You’re not only pretty, but wise too, my love - whispered he with a rapture. - You can see that, which is hidden under the rude cover of the tree. You see the heart, which is really beautiful. I’ll work day and night and will create for you an ocean of beauty, my queen!
Nevena got silent and ashamed. She wasn’t a cruel woman and understood, that this time her joke had went too far.
- Forgive me, Damjan! I’m a foolish girl and too frivolous. I joked only. My father is the one who can say with whom to go in marriage. I’m not an obstinate. - And the girl got silent and became red of shame and uneasiness.
Together with the girls always was aunt Vurbinka. The woman was a spinster and the parents payеd her something to look after the mischivious girls and to keep them away from trouble. Vurbinka sow the fire in the small eyes of the carpenter, of which his ugly face gleamed. For his good, she decided to give him one very bitter lesson.
- Anybody could forgive the joke of Nevena, Damjan, - told she-because she’s young and foolish. But you aren’t a snotty boy, nor an young bachelor. Do you know how looks your face? Did you ask yourself why the village hooligans are throwing stones at you and the old women are making a cross, when they see you at the full moon? The ugliness isn’t a sin, my son! It, as the beauty, is given by God. But it’s a sin to be a blind man and unable to understand alone what you are. I’ll help you to get out of the sweet dreams and to step hardly on the ground. Take this mirror and look in it carefully at yourself.
Damjan hadn’t seen his face never in his life.
Sometimes, he bent over water, when lied in wait for the game, but in the semi-darkness sow a shadow only. Now he took the unusual oval in his hands and looked in it. A constrained cry came from his throat. Angrily, the boy threw the unhappy mirror on the ground and broke it of hundred pieces. Then ran off in the bushes.
In fear, Vurbinka made a cross.
- My God, I did a big evil - whispered she. - To break a mirror is a sign for a big unhappiness and sorrow. Please, take care of this wretch, because You had created him such.
And Damjan ran and ran in the bush. A dark despair chained his heart. The ugly face, seen in the mirror appeared in front of his eyes again and again. All the colours around became gray. The darkness devoured his soul.
- I’ll give to Nevena my last gift for the world of the people. One day she may understand what is hidden under the ugly cover - told he to himself and began to work.
He worked a few months. After this, sneaked in the darkness and put his creation in front of Velko’s doors. In the morning, the old man found the curved altar, at which centre, made of lighter wood, as if with an aura, gleamed his daughter. Velko felt charmed. He wondered is it a sin his child to express the face of the Holy Virgin, but decided, that something so beautiful is umpossible to be evil. The father gave the artful creation as a gift for the temple for the occasion of the wedding of Nevena and Kamen.
Nobody understood what happened to Damjan - the village scarecrow. The children first noticed, that there isn,t any smoke over his hut. They told their fathers. The farmers got afraid, that he’s sick, for they were merciful and not so evil people. When they reached there, the hut was empty, covered with a thin layer of dust. It was clear, that since a very long time nobody had lived in it. The farmers walked to the usual meadows, where Damjan used to put his traps, but didn,t find him anywhere.
After a few months, they decided, that he,s dead.Indeed, they heard from the village sexton, that he had seen the ugly lad to sneak up at night in the Temple and to pray,but only laughed, because the sexton drank too much and after a few drinks, had talk about some visions too before. The mayor announced, that Damjan is dead and soon after this almost everybody forgot about him.
Year after year at break down, in the Temple came the bride Nevena. The first summers she looked pretty and bright as her image over the altar.
Then the grief for a dead child, the sorrows and the beatings extinguished the light in her eyes, made wrinkles on her smooth forehead, bowed her proud shoulders. Everybody in the village knew what miserable dog-like life she has with the drunkard Kamen and pitied her. So, they left her alone in the Temple to tell her sorrows to God in peace.
Every time the woman looked at her young face and bitterly wept. She remembered the good eyes, gleaming from the ugly face of Damjan, his golden hands, but, most of all, the wise words he had told her.
I learned to remove the rude cover and to look in the heart of the things already, master - whispered the woman through tears. - If as a young and foolish beauty I had this understanding, I would never, never let you go. Every day, every month I would look at myself in your loving eyes. There I wouldn,t see the ugly and wrinkled old woman, because in this mirrors would be reflected your love and mercy. There and there only I would be young forever. I know already, that all, hidden under the rude cover is the love. It’s the real heart of the life, the heart of the altar.
Възникна грешка в тази притурка

Мнението Ви за материалите

Възникна грешка в тази притурка
Възникна грешка в тази притурка
Възникна грешка в тази притурка