Книги от Паула Лайт

ОКУЛТНА ЛИТЕРАТУРА:

१ " Свещената магия " - ИК "Хермес".
२ " Пътят към Свещената магия " - ИК "Дилок
३ " Краят или Свещеното начало " - неиздадена.
4 " Сълзите на Малкут " - неиздадена.

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА:

а) Разкази и повести:

१ " Приказки от Сините Планини " - ИК "Граал".
२ " Страсти в Сините Планини " / притчи - неиздадена.

б) Романи:

1 " Една нощ във Виена " - неиздадена.
2 " Кал и Светлина " - неиздадена.
३ " Очи " - неиздадена.
४ " Някъде във времето " - неиздадена.
५ " Силата " - неиздадена.


ПРИКАЗКИ за ДЕЦА

१ " Златина и Лешниковате фея " - неиздадена.
२ " Войната на горските животни " - неиздадена.

СЦЕНАРИИ ЗА КУКЛЕН ТЕАТЪР:

१ " Войната на горските животни ".
२ " Златина и Лешниковате фея ".

Сърцето на олтара

(притча за любовта)

Както дъб огромен в жълъда таи се,
Както чудна перла в мидата гради се,
Така на грозотата под грубата кора
Блести във сърцевината най-нежната душа.

Някога много отдавна, в Сините планини, където равното плодородно поле се срещало с вековните букови гори в подножието на планината, имало едно село на име Житово. Заможни били житовчани. Насред селото се издигала бяла черква, а резбите на нейния олтар дивели всичко живо с хубостта си. Влезе смирен богомолец, запали свещица и коленичи пред олтара. Тогава потъва в дивната красота на една по-вълшебна Вселена. Виели се лозници и натежавали плодове, изваяни от по-тъмно дърво, а в средата се възправяла фигура на жена. Напетата й снага, гордо вдигнатата глава, пищната коса, сътворени от светло дърво сякаш събирала лъчите на слънцето. Десницата й била вдигната за благослов. Очите и усмивката на жената били някак по-стари, тъжни и мъдри.
Това е Светата Дева. Тук е от незапомнени времена. Никой не знае резбаря, живял в дълбока древност, но имал златни ръце – шепнел духовникът на развълнуваните миряни. Само много старите хора си спомнят една легенда от далечното минало.
Имало едно време в покрайнините на Житово окаян селски бедняк на име Дамян. Момъкът бил облечен в жалки дрипи и живеел в схлупена къщурка в самата букова гора. Бил сирак и никой не помнел, нито знаел кои са родителите му. Селяните сякаш не го били виждали като невръстно дете. Дамян бил грозен и уродлив. Снагата му - ниска и недоразвита, въпреки широките плещи и яките мускулести ръце. На раменете му имало гърбица. Главата на младежа била несъразмерно голяма и космата като на див звяр, а изпод рунтавите му вежди надничали малки тъмни очички. Малцина разбирали колко доброта и нежност се криели зад тази грозота. Децата замеряли момъка с камъни, а жените му се присмивали. По тлаки и седенки момите се задявали една с друга, че ще ги сватосат за Дамян и смятали това за много смешна шега. Да, жестоки са понякога хората.
Страшното било там, че младежът не разбирал нито колко е грозен, нито че е станал за подигравка. Той живеел изолирано. Слагал примки и ловял диви животни. Освен това имал една златна дарба, която селските майстори безсрамно използвали. Хванел ли парче дърво, каквото и да издяла, сякаш оживявало и грейвало с ненадмината от нищо хубост. Сякаш добрият Господ решил да го възнагради за страданието от самотията и уродливостта. Хитрите майстори, щом получели поръчка за направа на резба от по-богати клиенти, отивали в гората и молели Дамян да изпълни заръката вместо тях. В замяна му давали по няколко самуна хляб, гюм с мляко или торбичка с брашънце, а прибирали шепа жълтици. Момъкът не разбирал, че го мамят, а и парите не го интересували. Това, което вълнувало душата му било самото сътворение. Топлела го радостта да вземе един груб къс дърво, да премахне излишните пластове и да грейне истинската, дълбоко скрита хубост на неговата сърцевина. Под грубите му възлести пръсти дървото пеело и светело като злато. Сякаш във вълшебен сън се раждали човешки лица и зверове, растения, звезди, слънца, демони и ангели - фигури по-истински от реалността. Младежът бил господар на дървесината и майстор над майсторите.
Най-хубавата мома в село била Невена – Хадживелковата дъщеря. Когато вървяла по чаршията чирачетата изтървали и чупели стомните, запали по нея и ядели голям пердах. Благочестиви старци изтървали чибуците и парели пръстите си, а ергените забравяли по каква работа са тръгнали. Девойката знаела цената си и стъпвала гордо като кошута. Големите й черни очи греели весело и ранявали мъжките сърца. Чорбаджи Велко се гордеел с красивата си дъщеря, но искал да я омъжи рано-рано.
- Хубавата мома си е истинска беля. - Ще ми я грабне някой млад негодник – обичал да повтаря и сучел мустаци. Жена му се съгласявала с него, въпреки че жалела чедото си, дето толкова кратко ще помомува.
- Ще я оженя за Камен, крумовият син – отсякъл бащата.
- Недей така, мъжо, - замолила се майката. – Камен е левент и хубавец, но е непрокопсаник. Услажда му се вино и люта ракия. Задява се с бедни девици и ги оставя опозорени. Пиян е посягал да удари майка си. Невена ще тегли с такъв жених, не я зачерняй!
- Глупава си ти, жено! Млад е момъкът, ще поумнее. Като се събере с нашата хубавица, бързо ще забрави магариите. А тейко му има най-много ниви и най-голямата къща. Стадата му чет нямат. Камен му е едничък. По имане ще стъпва Невенка, все злато и коприна ще носи – отсякъл Велко и жена му замлъкнала. Знаела, че думата си на две не ще скърши.
А Невена хич и не подозирала каква тежка участ й се гласи. Тя водела хорото, пеела с пълен глас и радостно лудувала с дружките си. Веднъж решили да си направят венци от букови клонки и хукнали към гората. Стигнали до малката, схлупена колиба на Дамян. Видели го , че дялка резбован стол за храма и весело си подсвирква. Изведнъж замлъкнал. Малките му очички се впили в Невена. Онемял. Сякаш слънцето било слязло на земята и позлатявало всичко наоколо.
Закачливите девойчета забелязали как гледа хубавицата и прихнали. Палавата мома решила да си направи жесток майтап и рекла сериозно:
- Решила съм да взема за мъж човек, който е сръчен в ръцете и дялка дървото добре – сериозно казала тя. - Такъв момък и от колибата палат ще направи и като царица ще ме гледа.
Смаял се Дамян и се почувствал сякаш небето се разтворило над него и му разкрило Рая.
- Ти си не само красива, а и мъдра, любима! - прошепнал възторжено. – Ти успяваш да съзреш онова, което се крие зад грубата и грозна кора на дървото. Виждаш сърцевината, която е истински прекрасна. Ден и нощ ще работя и ще създам за теб море от красота, царице моя!
Невена смутено мълчала. Тя не била жесток човек и разбрала, че този път е прекалила с шегите си.
- Прости ми, майстор Дамяне! Глупаво момиче съм и припряно, шега си струвах. Само тати ще рече за кого да ме ожени. Не съм своеволна. – И момичето замълчало, и се зачервило от срам и неудобство.
С девойките винаги вървяла леля Върбинка. Жената била стара мома и родителите й плащали по някои грош да държи под око немирничките и да ги пази от бели. Върбинка видяла пламъка в малките очички на дърводелеца, от който уродливото му лице греело. Решила за негово добро да му даде един много суров урок.
- На Невенка може да се прости задявката, Дамяне! – рекла. - Защото е млада и глупава. Но ти не си нито сополиво хлапе, нито млад ерген. Знаеш ли на какво прилича лицето ти? Питал ли си се защо селските гамени те замерват с камъни, а стариците се кръстят като те видят по пълнолуние. Грозотата не е грях, синко! Тя, като хубостта, е от Бога дадена. Грях е, обаче, да бъдеш слепец и да не можеш сам да разбереш колко пари чиниш. Ще ти помогна да се събудиш от сладките сънища и да стъпиш на земята. Вземи това огледало и хубавичко се виж в него.
Дамян никога през живота си не бил виждал собствения си лик. Надвесвал се понякога над вода, когато дебнел дивеча, но в горския полумрак съзирал само неясна сянка. От гърлото му се чул задавен стон. Момъкът гневно запокитил злощастното огледало на земята и го счупил на стотици късчета. После побягнал в шубраците… Върбинка уплашено се прекръстила.
- Господи, голямо зло сторих – прошепнала сподавено. – Да се счупи огледало е на голямо нещастие и страдание. Моля те, закриляй този клетник, защото ти си го създал такъв.
А Дамян бягал и бягал в гъсталака.Тъмно отчаяние сковавало сърцето му. Пред очите му все се явявал уродливият лик, съзрян в огледалото. Като майстор и творец на красота, той ненавиждал и презирал всичко грозно и несъразмеримо в природата. Сега мразел себе си. От лицето му изчезнала безгрижната усмивка.Всички багри наоколо посивели. Мрак погълнал душата му.
- Ще дам на Невена последния си дар към света на хората. Да узнае един ден какво се крие под грозната кора. – прошепнал и се захванал за работа..
- Работил няколко луни. След това се промъкнал в потайна доба и сложил творението си пред Велковите порти. На сутринта чорбаджията намерил резбования олтар, в центъра на който от по-светла дървесина блестяла, сякаш с ореол, дъщеря му. Захласнал се Велко. Почудил се дали не е грях щерка му да изобразява Светата Дева, но решил, че нещо толкова прекрасно, не може да е зло. Бащата подарил майсторското творение на черквата по случай сватбата на Невена и Камен.
Никой нищо не узнал какво е станало с Дамян, селския грозник. Дечурлигата първи забелязали, че над колибката му не се вие дим. Казали на татковците си. Селяците се уплашили да не е болен, защото били милосърдни и не толкова зли хора. Когато отишли, обаче, колибката била празна, покрита с тънък слой прах. Личало си, че отдавна никой не живее в нея. Обиколили обичайните полянки, където Дамян залагал капаните си, но не го открили никъде. След като се търкулнали няколко месеца решили, че е погинал. Чули от селския клисар, че го виждал нощем да се промъква в храма и да се моли, но се изсмели, защото клисарят обичал доста да си посръбва и след няколко ракии и друг път имал разни видения. Обявили Дамян за мъртъв и скоро го забравили.
Година след година при залез слънце в храма влизала невестата Невена. Първите лета изглеждала хубава и сияйна като изображението си върху олтара. После плачът по погинало детенце, теглилата и побоищата, угасили блясъка в очите й, сбръчкали гладкото й чело, привели стройните й рамене. Всички в село знаели какъв кучешки живот води с пияницата Камен и я жалели. Оставяли я сама в черквата да се оплаче Богу на воля.
Всеки път невестата гледала своето младо лице и плачела горчиво. Спомняла си добрите очи, които блестели от грозното лице на Дамян, златните му ръце. Но най-вече мъдрите слова, които й казал.
- Научих се вече да беля грубата кора и да виждам в сърцето на нещата, майсторе, - шепнела тя през сълзи. – Ако като млада и глупава хубавица имах този поглед, никога,никога нямаше да те пусна да си заминеш. Всеки ден, всеки миг щях да се оглеждам в любящите ти очи. Тогава нямаше да виждам грозната и сбръчкана старица, защото в тия огледала щеше да се отразява твоята обич и жалост. В тях и само в тях щях завинаги да си остана млада. Вече знам, че всичко, скрито зад грубата кора, е любов. Тя е истинското сърце на живота, сърцето на ОЛТАРА.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

ОПУСТОШЕНАТА ЗЕМЯ

ПУБЛИЦИСТИКА


“ Хубава си, моя горо
миришеш на младост.”

Това, което ни е карало да се чувстваме горди и щастливи хора, дори и в най-унизителните и мрачни робски времена, е красотата на нашата родна земя. Този възторг, опиянение и вяра в нетленността на хубостта й, в това, че дори, когато телата ни станат на прах, а по костите ни свирят ветровете, ще остане нещо прекрасно и вечно, блика в самата ни същност. Той е вдъхновил всеки ред от пътеписите на такива наши творци като Вазов и Алеко, от прелестните поетични миниатюри на поети като Дебелянов, Пенчо Славейков и Кирил Христов. Дори в националния ни химн звънят думите “Мила Родино, ти си земен рай…”
Да, клетата наша земя, газена от византийски сандали, турски папуци, немски и руски ботуши е съумявала да омагьоса дори и насилниците и завоевателите си с дивната си природа и с тази патетична и нежна красота. Историята, с нейните превратности не може да погуби земята. Нашите ножове, ятагани, черешови топчета, бомби и куршуми приличат на леко драскане с нокът от палаво дете върху пясъците на пустинята Сахара. Гробовете ни са плитки и отровата от болката, кръвта и раните ни не могат да засегнат нейното сърце.
Дори безумието на социализма с неговата гръмка патетика и безотговорно провеждана политика на индустриализация успя да нанесе на родната шир само леки и повърхностни рани.
Като дете живях в град, през който протича река. Напъните на текстилната промишленост често боядисваха водите й в различни цветове: зелено, жълто, синьо, подобно на водата в приказката за Златното момиче. Понякога се виждаха риби с обърнати коремчета, отровени и мъртви. Но само толкоз. Производството, което я замърсяваше умря, но реката е жива и водите й все така гордо пътуват от извора към морето и се смеят звънливо на нашите човешки глупости. Природа е равно на вечност.
Но дали наистина и сега продължава да е така? За нашето самосъзнание гората е нещо свещено, исконно, синоним на красивата и мъдра родна земя.
“Който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее.”
въздиша поетът.
Като малко момиче, прекарвах летата си при баба в едно селце в пазвите на Балкана. На север от шепата къщици на селото имаше вековна дъбова гора, наричана Усойната. Дърветата бяха толкова огромни, че детската ми фигура едва стигаше до основата на стволовете им, а глезените ми потъваха в ланшната шума. Вдигнех ли глава, виждах дантелата на върховете им, позлатени от слънцето, високо, високо горе, като в купола на катедрала. Чуваха се тихи стъпки, подсвиркване, чуруликане и загадъчно шумолене. Гората ми пееше и говореше, а аз я слушах като омагьосана, защото беше древен и мъдър лес. Тези дървета сигурно са гледали нашествието на турските орди, а под сенките им почивала четата на Филип Тотьо, бродела някога под тази земя. Те познаваха всички превратности на времето. Всеки миг очаквах иззад някое дърво да се появи елен със златни копитца, да срещна самодива или да попадна на къщурката на Баба Яга, на нейните кокоши крака. Мирисът на леса беше и стар, и млад, и свеж, и тръпчив - мирис на растеж и гниене, на живот и смърт.
“Нека изсъхне онази ръчица, която повали здраво дърво в Усойната” - проклинали някога прадядовците ни и пазели и тачели гората с почит и възторг.
Дори при социализма не стигнаха до там, че да посегнат към вечното с мръсни ръце. Гората преживя и пролетарската власт, и ТКЗС - тата и индустриализацията. Тя бдеше над нас и спокойна и невъзмутима, отвъд ограниченията на времето, чакаше промените.
Като дванадесетгодишна хлапачка надрасках несръчно с тъпото си джобно ножче сърце, пронизано със стрела и написах П + Г = Л върху стъблото на едно дърво.
“Не биваше да правиш това, дъще” – укори ме баща ми. - “Дървото го боли и плаче със сълзи от смола. Знаеш ли колко малки момичета са станали баби, докато това дърво си е стояло тук, велико и неизменно. Ти ще си вече с побелели коси, мен няма да ме има, този твой Г. ще стане кисел и червендалест старчок с голямо шкембе, а това дърво още ще шумоли от вятъра и ще пее на млади и стари.”
Стана ми толкова гузно и криво, че се разплаках, а през нощта сънувах как от грапавата кора на дъба тече струйка алена кръв, а клоните се протягат като ръце за помощ. Никога повече не сторих зло на дърво.
Десетилетия след този ден, вече зряла и мъдра жена, си отидох на село, за да побродя по старите пътеки на своето детство. Ужасено видях грозен плешив хълм на север, покрит с дънерите на отсечени дървета. Приличаше на злокобна пустош. В далечината още виеха триони и удряха чукове. Чух тихо стенание. Някой плачеше… Гората ли? Не исках да повярвам на очите си и хукнах като полудяла по пътеката към Усойната. Навсякъде разруха и смърт. Навсякъде голота. Тук-там, овъглени или нарязани дървета. По земята отчаяно се гърчеха пресечените корени като ръчици на деца, погребани живи. Сред целия погром се стелеха пластмасови опаковки, ръждясали консервни кутии, употребявани презервативи и парчета тоалетна хартия. Чух дрезгава кашлица и тръгнах към звука. Насреща ми стоеше стар циганин по потник, непран с месеци, и се хилеше:
- ‘Кво прайш тук, булка? Ша та уплаши някоя мечка! - рече и оголи в усмивка беззъбата си уста.
- Кой ви разреши да пипате гората? – попитах прегракнало.
- А, имаме си докимент и ‘сичко е наред. То и вашият кмет си подмаза филийката. Таз сеч, жено, е санитарна, ‘щото дърветата са болни.
Погледнах го втренчено сякаш не знаех на кой свят се намирам и кой е полудял - човекът или аз.
- ‘Що ма гледаш тъй ма? - ядоса се накрая старецът. - Да не си паднала от небето? Само тук ли се сече гора? Я виж кво става в Пиринско. Женски щуротии! - махна ядосано с ръка, когато видя, че плача.
- Чичо, не ти ли е жал? Векове са й трябвали на тази гора - прошепнах.
- Ех, и да ми е жал, все тая. Такваз ни е управията. Ако не аз, друг ша дойде да сече. А работа няма и внуците ми са гладни.
Замълчах. Наистина беше виновен не тоя нещастен и простоват човечец.
Колко екологични програми размахваме? Колко гърла храним в министерството, за да опазваме околната среда? Колко халтурници и некадърни чиновници пишат доклади как природата цъфти и процъфтява?!
Също махнах уморено с ръка и си тръгнах като болна. Стигнах до долчинката, където бях драскала по дървесната кора на един дъб и бях сънувала кървавите му сълзи. Коленичих, за да се простя с мъртвата гора и тихо се извиних на птиците и животните от името на това жестоко чудовище - човека. Благодарих на Бога, че татко е мъртъв и не може да види това.
Тази история, драги ми сънародници, съвсем не е изолиран случай. Цялата ни земя пищи и стене от масовата сеч! Не останаха дървета за убиване.
Земята ни все повече заприличва на Мордор от “Властелинът на пръстените” или на Царството на злото в “Братството на талисмана”. Колко хубости погубихме? Колко гори изсякохме? Колко умишлени палежи причинихме, за да оправдаем сечта?
На какво превърнахме и морския си бряг? Прилича на строителна площадка от времето на социалистическото бригадирско строителство. Трясък, тухли и прах! А водата? Мръсна тиня с петрол и отпадъци. Къде са чайките? Как се чувства рибата? И, ако държите да съм по-прагматична, докога ще ги има и туристите?
Дивечът се обстрелва за кефа на чужденците и приемниците на Кубадински. Изчезват видове птици, костенурки, редки билки. Изчезват гъби и горски плодове.
Приличаме на безогледни и лакоми паразити, които ще убият приемника си, а после сами ще погинат от глад.
Градовете ни са се превърнали в сметища. Няма парк, в който да не се стеле килим от фасове и да не се веят на вятъра пластмасови опаковки. Знаете ли, че пластмасата не се разлага, поне за период, който можем да обхванем през живота си? Както сме я подкарали, внуците на нашите внуци трябва да стъпват на кокили, за да се движат из градските улици, без да се удавят в камарите боклук.
Земята е добра и търпелива и още чака да поумнеем. Търпи болки и погром, унижения и разруха, но още се надява на чудо.
Ако не сте ходили в ботаническите градини на Ливърпул, идете на всяка цена. След поредицата от кътчета и лехи с прекрасни растения, е отделен кът за един малък макет. Той представя картина на това, което би станало с човечеството, ако не се освести. Смет и отпадъци, натрошени камъни, никакви растения и зеленина и хора, подобни на скелети, които бродят сред руините, отчаяни и гладни.
Това ли искаме за децата на нашите деца?! Нима сме се родили на тази земя, за да станем нейни убийци?
Миналото лято пътува до Пловдив. От двете страни на пътя се мяркаха километри и километри опожарена и изпепелена земя. Черна и страшна. Без зеленина, без живот, без надежди. Приличаше на пътешествие през ада.
Ако все още имате разум и сърца, вижте нашата разплакана майка! Тя протяга ръце от прекършени клони, гледа ни през мъртви треви и листа и се моли. Моли се за живота на всяко дръвче, на всяка тревица, всяка птичка и насекомо. За нея няма малки и големи. Няма важен и незначителен живот. Всички сме нейни деца.
Със силата на майчината любов, тя все още чака търпеливо да настъпи промяна в съвестта и делата ни. Но и нейното търпение не е безгранично. Всеки миг може да разтърси снага и да отхвърли жалките си мъчители.
Поклонете се и искайте прошка, защото обругахме и обругаваме хубостта на Родината!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14

НЕКА СЪХРАНИМ ПЛАМЪКА

ТЪРПЕНИЕТО НА ИСТОРИЯТА

Всеки човек със съвест и сърце, когато изследва и анализира процесите в нашето смутно и тъмно време, с тревога разобличава разюзданата престъпност на властниците, предателството, безгръбначното чиновничество и ужасната пропаст на нехуманната, чудовищна мизерия. Аз няма да говоря за тези неща. Правят го достатъчно умни и достойни хора - икономисти, журналисти и историци, които разбират много по-дълбоко от мен процесите на разрухата и хаоса в нашата държавност. Нека те осветяват пред вас грозната и злокобна картина и дано светлината ги пази и им вдъхва сили в нелекия им път.
Наред с това, тези процеси са страшни за нашето поколение, за нашето време, за нашите джобове и семейства, но не и в перспективата на историята и вечността.
Бедност и глад е имало неведнъж в тази брулена от ветровете на времето земя. Имало е крайна нищета, туберкулозни дечица, девойки, принудени да продават телата си, старци, които зъзнат и гризат сух хлебец в залеза на своя живот. Всичко това е било и сега е страшно и жестоко, но то не погубва народността, духа и бъдещето. Оцелелите продължават напред. Защото българинът е жилав и с дълбоки корени.
Управлявали са ни скодоумни политици, крадци и нравствени нищожества. Ако поплуваме назад в реката на времето, ще съзрем нагли и самонадеяни марионетки. Върху предметното стъкло на историка, потопено в блатото на българската управленческа политика, могат да изпълзят такива отвратителни екземпляри на фауната, че да го побият тръпки.
Какво да кажем за тримата “ВЕЛИКИ”: Станишев, Сакскобурггодски , Доган. Станишев? Горкото момче. То дори в казарма не е ходило, а се напъва държава да управлява. “Царят” пък да беше се научил да говори български преди да стане министър председател. Наизустил е едно изречение и само него повтаря: “Когато му дойде времето”. Времето никога няма да дойде, другарю Сакскобурггодски, както не дойде времето на комунизма. А за агентите какво да кажем? Продали са си душата на дявола. И преди и сега си живуркат на гърба на своя електорат и си строят палати. Но ще Ви кажа: Няма да уморите българския народ, колкото и да се напъвате! България ще възкръсне “господа и другари”. Рано или късно, народът се отърсва от подобни и се завръща в лоното на здравия разум. Твърде добросърдечен и отзивчив е, но не и глупав и нравствените пигмеи виреят кратко на историческата сцена. И какво, ако са се подули като кърлежи от изпитата кръв? Какво, ако гешефтите, измамите, организираната престъпност, кражбите и далаверите нямат чет? Дори и всички министерски братя да си построят хотели, а всички министерски щерки - замъци, дори и банковите сметки на правителствените лешояди в Швейцария, Англия или Австрия да преливат, те не могат да ни вземат всичко. Макар и изпепелена и опустошена като душите ни, земята ще остане, ще останем и ние. На народа не са му нужни кървави пролетарски революции, за да се избави от злодеите. Нужно е само осъзнаване и здрав разум. И този ужас ще премине… Но, казвам, горко на ония, които са заслужили народното презрение!
Не, приятели, от друго се боя днес, за друго страдам и се питам къде е изходът, в друго виждам гибелна заплаха. Става реч за ужасяващата, убийствена криза на нашата култура, образование и духовност. Ето тя наистина ме тревожи. Защото угасне ли пламъкът на будния и жаден човешки дух, на власт идва мракът. А пред това няколко политици - тарикати и мошеници са наистина бели кахъри.
“Какво толкова” - биха се опитали да ме оборят нихилистите - “За какво са им на хората книги, образование, наука и култура? Трябва им хляб, топло през зимата и… зрелища.”
“А и” – ще продължат - народът без друго е невеж и непросветен. Това са страхливи овце, които ближат ръката на касапина и се оставят да ги стрижат, доят и кастрират.”
Отговарям им:
Да не сте посмели да хулите и унижавате българския народ! Това, че народът, когото прекръстихте на “електорат” бил тъп и невеж, е отвратителна и недостойна клевета! Кой друг народ още в Ранното Средновековие говори за “словото, което кърми сърцата и умовете?” Кой друг народ има национален празник на писмеността и културата? Кой друг народ се просълзява при словата на химна “Напред, науката е слънце, което във душите грей”, а стиховете се знаят от всяко дете? Кой друг народ е канонизирал в сърцето си автора на своята история? При кой друг народ в нищетата и робството са се събирали грош по грош средства за школо, както и за църковен храм? Кой друг народ е преживял геноцида на фашизма и комунизма без да ускотее, без да изгуби вътрешната си светлина? И, накрая, кой друг народ е номинирал сред най-великите българи не само своите войни, а и книжниците - Солунските братя, Климент Охридски, учителят Дънов.
Не, народът български никога не е бил безкнижовен, невеж и неграмотен, въпреки че с ботуш и камшик векове след векове са се опитвали да смажат искрицата на неговата духовност.

СТРАХЪТ МИ ДНЕС

Сега, в нашето днес, за пръв път съм искрено разтревожена и дори изплашена за българската духовност. Тя все още е жива, но линее и е тежко болна.
Нараства броят на неграмотните. Човекът огрубява и се ожесточава. Някаква тягостна тревожност, озлобление и агресия разтърсват най-младите и крехки филизи от дървото на националния ни живот. Образованието вехне и крее, подлагано на безотговорни експерименти от безсъвестни тъпанари. Резултатът е тягостен. Общото ниво на познания и култура спада критично. Интелектът и успехите си запазват само ония деца и младежи, които успяват да четат и учат, въпреки тестовото изпитване, сменящите се като тоалетна хартия учебници, апатичните и обезверени учители и неистовите усилия на цялата върхушка да държи народонаселението в безпросветно невежество.
Властта и държавната политика са обявили война на българската книга, на българското кино и театър и те мъждукат едва - едва и берат душа. Под диригенството на “културни” дебелаци и гьонсурати се вихри ерзац културата, чала идеалът, култът към телевизията, шоу мените и техните задници, риалити шоуто, сапунените сериали и всяка друга възможна простотия. Във всичко това има толкова духовност и извисеност, колкото в кренвиршите и каймата - месо. Там, дето някога са звучали стихове като “Неразделни” и “Две хубави очи”, сега гърмят песни с текст, подобен на тоя: “Ех банана, ах банана, кеф ми стана, щом го хвана”. В нормативните ни актове - закони и наредби - гъмжи от правописни и пунктуационни грешки. Улиците ни са заприличали на сметища. Може би, горкият Бойко Борисов ще влезе в историята като Бойко Боклуджията. Е, бива ли да се сърдим на един историк, когото много уважавам, че използва израза “опростачване на нацията”?!
Но защо, защо се случва всичко това? Както сама признах и преди е имало кризи, бедност, инфлация и отчаяние. Това, обаче, не е убило духовността. Напротив, страданието се е превърнало в киселина, подобна на онази, която дразни мидата, за да се образува бисер. Най-добрите шедьоври на българската литература и живопис са били сътворени в тъмни и тежки времена. Тогава какво е различното сега? Това, драги мои приятели, че и в най-безрадостните епохи народът ни е имал някакъв жалон, идеал, цел, към която да се стреми, нещо сакрално, което да озарява стръмния му път. В Средновековието - утвърждаването на българската държавност, през Възраждането - националното освобождение, в следосвобожденска България - създаване на велика и просперираща родина, през социализма - освобождение от комунистическия диктат. Средствата не винаги са били уместни и добри, вървели сме политически и духовно по погрешни пътеки, но винаги към някакъв светъл, ясен, красив връх, за който си е струвало да страдаме, да пълзим с разкървавени нозе и длани, дори да умираме. А сега? Каква е сакралната ни цел? Къде виждате заветния идеал на съвремието ни? Каква е посоката и към какво ни води?
Спомням си с колко горчива тревога дядо Вазов говори за “народите без идеал”. Ако би могъл да възкръсне, отново би повторил за нашата епоха думите: “Ври борбата на низките страсти. Има шум, ала няма живот.”
Мойсей е водил народа си през пустинята четири десетилетия. Умряло робското поколение, но новото продължило. Израилтяните, обаче, са имали пред очите си мечтата за обетованата земя, за Ханаан. Затова издържали толкова време в жарката и безплодна пустош, без да изгубят пътя и посоката, без да ускотеят и да се обезверят. Вярно, имали са своите лутания и отклонения, своите грехове, поклоните пред Златния телец, но продължили. Ние също вървим десетилетия през безплодната пустиня, но има някаква съществена разлика - за нас няма водач като Мойсей, няма видението на обетована земя, няма цел и посока, няма вяра в Бога, няма и надежда. Е, за учудване ли е, че толкова бързо регресираме, че толкова лесно се плъзгаме надолу и все по-надолу по спиралата на развитието?
И хич не ми излизайте със засукани приказки, че нашият идеал бил пълноправното членство в Европейския съюз! Няма нищо лошо в ЕС, напротив, но това е банка, а не идеал. Една чудесна, социално-икономическа структура за достойни партньори. И страните - членки са в съюза не защото това е техният идеал, а защото имат свой, национален идеал, който са съумели да отстояват достойно. Време е вече да схванем тази разлика и да разберем:
ЕВРОПЕЙЦИ НИ ПРАВИ НЕ ЧЛЕНСТВОТО, А ДУХЪТ И КУЛТУРАТА! Е, тогава колко дълго още ще бъдем европейци? Ако продължим да я караме така, доста кратко време, поне в перспективите на историята.
Така страшното, безперспективно и хаотично наше “сега” без идеали, без мечти, без красиви сънища, ражда грозота, грубост, агресия и нихилизъм. Ражда бездуховност.
В криза, почти в агония са двата най-значителни стожера на духа и културата - книгата и образованието.

ПОМОЩ, БЪЛГАРСКАТА КНИГА УМИРА!

Може би сте чели ужасяващата творба на Рей Бредбъри “401 градуса по Фаренхайт”. Там тоталитарната власт се стреми да погуби духовността и свободомислието. Затова книгите са забранени и открият ли ги някъде, следва аутодафе. Хартията гори при 401 градуса по Фаренхайт. Кални полицейски ботуши газят творбите на Шекспир, Достоевски и Екзюпери, а нещастните книги издъхват като ранени птици с пречупени бели криле потъват в пепелта. Заменил ги е телевизорът. Все по-голям екран, триизмерни образи, панорамност, полифония на звука. А чрез този технически разкош зомбитата са заливани с бълвоч като реклами, сапунки, тъпи шоу и риалити, идиотски състезания. Да ви звучи познато? Все пак, дори и в тази социална антиутопия се намират група отчаяни чудаци, които се крият в горите и са се превърнали в живи книги с подвързия от човешка кожа. Един знае наизуст Библията, друг - “Братя Карамазови”, трети - “Сидхарта” на Херман Хесе. И вечер, край огньове и пещери книгите оживяват.
У нас, за жалост, е в криза стремежът на книгата, а там, където все още го има, където вълнението, насладата и любовта към словото все още блещукат в мрака, е трудно да си я набавиш.
На власт са тъпите трилъри, при които прочетеш ли един, си наясно със съдържанието на всички или хартиените розови сапунки. Както и да е, не бива да съдим строго читателския вкус. По-добре посредствени творби, отколкото никакви. Хората поне ще си подобрят правописната култура. Но, питам, дами и господа, защо тия книги не са български? Защо не носят частица от нашата същност, от нашето самосъзнание и духовност. В САЩ четат предимно американска литература, във Франция - френска. А в България?! Причините нашенските книги да са толкова кът и да не се радват на популярност са множество.
Донякъде е виновен навикът, създаден от социалистическата цензура. Забраната, надвиснала над качествената съвременна българска литература и пробутването на идиотска идеологическа помия бяха страховити. Оттогава понятието съвременен български писател води до лоши асоциации. Мислим си за творби като “Път” на Стоян Ц. Даскалов, в която единствената интрига е, че Гарчо - пролетаризиран ратай, е гътнал Пена сред мамулите в хамбара. Тази доморасла “еротика” заема половината страници, а на другата половина плющят червени знамена. Или за социалистическата сапунка “Нонкината любов”, в която цялата тръпка е, че бригадирката - свиневъдка Нонка (разбира се, ударничка) попада в любовен триъгълник. Естествено, негодникът е син на бивш чорбаджия и враг на народа. Всичко това - отново на фона на плющящите червени знамена. Донякъде, това е причината хората да се мръщят и да кътат оскъдните си левчета, когато чуят за български автор. Лошите спомени умират трудно.
Сега разбирате ли защо псевдонимът ми не е , например, Павлинка Лампева, а Паула Лайт, а? Не е чуждопоклонничество, а стратегия. Надявам се така поне някой да забрави, че съм нашенка и да прочете моята “Свещена магия” и другите книги, които се надявам да издам. Тъжно е, нали?
Другата причина за кризата на българската книга е бясовската политика на правителството в областта на културата. В много държави, където хората са далеч по-заможни, книги не се облагат с такова убийствено ДДС. Така се стимулира прочита на национална литература и патриотичното самосъзнание. А у нас? Познайте до три пъти!
Издателствата са съсипани от данъци. Не че някой ми се е оплакал, но все пак съм юрист, а освен това, мога да смятам. Как тогава да се чудим, че са принудени да издават преводи на евтини трилъри и розови лиготии, а не български книги? Така поне хранят умереният оптимизъм, че някой ще купува стоката им. А иначе предполагам, че повечето хора, захванали се с книгоиздаване, са духовно напреднали и стойностни личности. Иначе биха се заели с бизнес, при който парите се въртят много по-бързо, а печалбите са по-високи и по-сигурни.
Следващото чудовище, което дебне в хаоса и тинята на нашата умираща култура е зле организираното книгоразпространение. Ако изключим отделни светли примери, повечето търговци на книги третират стоката си все едно, че става въпрос за тухли или за свински бутове. Натъпкани хаотично, натикани в затворени пакети, та да не можеш да ги разгърнеш и да надникнеш в тях, книгите се продават в тесни и мрачни дупки или на открито като ряпа без каталог, без подредба по тематика, без възможност да усетиш и вкусиш духовното послание, та да поискаш да си купиш от тази особена стока. Нали търгашите трябва да пестят от средствата за наеми?
Мислите ли, че при описаните обстоятелства те ще приемат да разпространяват съвременна българска литература? Много трудно! Не знам дали сте наясно, че тези хералди и куриери на книжовността вземат 30 % от себестойността на продукта срещу толкова зле изпълнената си услуга!
И така, представете си един истински, дълбок и талантлив творец, който е имал лошата карма да се роди в България. Да вземем най-трагичният случай и да предположим, че творецът е поет. Написал е поезия по-нежна от лунна светлина, по-дълбока от морските глъбини, по-чиста от кристал и по-мъдра от Соломоновите притчи. Поетът е, да речем, от село Горско Сливово - без връзки, без роднини култур - трегери, без приятели в министерството на културата. Та взема момчето влака, защото няма пари за по-удобен и по- луксозен транспорт, и хоп! - в София. Носи материали за две стихосбирки, които биха могли да разтърсят страната и дори света.
И ето, започва се ходенето по мъките. Младият творец трие праговете на издателство след издателство. В 70% от случаите просто му се сопват, че в момента не издават български автори или че изобщо не издават поезия. Титаните, които биха могли да си позволят подобни експерименти, му поясняват, че авторът трябва да си плати за издаването. Цената варира между 500 и 1000 лева за 3 коли. Ако случайно поетът е пестил дълги години и си плати, получава книгите на адрес (в по-добрия случай) или трябва да си ги вземе със собствен транспорт (в по-лошия). В нито един издателството не се заема с разпространението. Сами се сещате, че търговците - книгоразпространители не биха пипнали стихове и с маша. Стига се до там, че нещастният пленник на поетичната муза тръгва с вързоп книги от врата на врата, все едно, че продава прахосмукачки или застраховки или пък е Свидетел на Йехова. Какъв срам за българската култура! Какво унижение за достойния творец!
С оглед вложените средства, стойността на творбата е станала такава, че малцина биха си я закупили. При почти всички случаи авторът хлътва финансово и вика “ура”, ако е успял поне донякъде да си избие вложените средства. Тогава защо да се чудим, че поетите гладуват, че Христо Фотев, който беше кумир за мен на младини, е бил съден, защото не може да си плати парното, че поет като Николай Колев издаде само една стихосбирка с помощта на Радко Радков, друг стойностен и добър поет, а после взе, че умря, преди да се порадва на постигнатото, може би, от недохранване?! Както пее Тодор Колев, “плаче и бие на чувство бедното наше изкуство”.
С поезията е най-лошо. Но подобна е съдбата и на българската белетристика. Навсякъде нагло тика грозното си и банално лице сивият и стериотипен постмодернизъм и не дава глътка въздух на истински новаторските и оригинални идеи. Преди да стана Паула Лайт, проявих наивността да предложа на различни издателства свои повести, разкази и романи, използвайки хубавото си и благозвучно българско име. Не получих оферта, но ми се отказа дори честта да получа отказ. Просто презрително мълчание.
Накрая, след около година безплодни усилия, както би се изразил героят на Джек Лондон, Мартин Идън, нещо в механизма на машината се повреди и едно издателство прояви интерес към моя повест. Преглътнах факта, че издателят я нарече “разказ”. Бих приела да я назове и поема или есе, стига да я издаде. В следващото писмо, обаче, ме покани да се срещнем и разговаряме за пари. В оня период трудно си купувах и хляб. Да не говорим за лукса да плащам за евентуалното си “обезсмъртяване” Така че не се явих на срещата и се примирих. По-късно, когато сама се прекръстих на Паула Лайт, издателствата поне започнаха да ми отговарят.
Ето как творецът с трънен венец, просяшка тояга и ръждясала Дон Кихотовска шпага броди немил - недраг по света. Отпъждан като досадна конска муха от издатели, ритан от чиновници, посрещан от търговците с презрително сумтене, той върви по своя нелек и стръмен път. Често накрая се предава и се залавя да продава коли на старо, взети от някое автомобилно гробище на запад или да сее арпаджик. Ако наистина е талантлив, губи не друг, а България.
Тласкана от ненаситното си любопитство, проследих в Интернет един конкурс за български роман. Това, че сред първите трима, които бяха класирани, прочетох имената на Едвин Сугарев и на някаква си поп фолк певица го преглътнах. Може пък точно тия хора да са представили най-талантливи творби. Но когато прочетох в критичните коментари на комисията, че една от класираните творби се състояла от части с различни герои, но обединени от обща идея, което я правело роман, зяпнах. Все пак съм завършила и българска филология. Разбирам личния поглед, творческото виждане, модернизма и авангардизма. Разбирам и фрагментираната фабула или потока на съзнанието. Но твърдението, че онова произведение е роман (не коментирам художествените му качества) е равносилно на това на хирурга да му хрумне да извади сливиците през ануса. Дори и в най-свободното изкуство има някакви принципи, жанрове и правила. Подчертавам, че не съм участвала в оня конкурс и не говоря тласкана от засегнати интереси или завист.
Нека сега обобщим какво се получава:
Утвърждават се посредствени западни книги и автори - предимно трилъри и любовни романи “шир потреба”, защото така закупуването на авторските права е по-евтино.
Издават се творби на заможни сънародници, които могат да си платят за удоволствието или на “наши момчета и момичета”, на които някой е дал едно рамо.
Утвърждава се халтурата! Тържествува простотията! Литературният хоризонт е замъглен от чеснови миазми.
Ще ви споделя и нещо друго, не по-малко печално:
На времето, в отчаянието си, преведох на английски собствените си творби. Преводът едва ли е бил блестящ, защото, все пак, не съм завършила английска филология. Предложих ги on line на чужди издателства и литературни агенти. Получих доста оферти, но ще спомена две. От един американец, който имал правителствена субсидия за подкрепа на бедни творци, предимно емигранти в САЩ, но и живеещи в други страни и от един индиец, литературен агент, който ми представи издателство в Бомбай, готово да делим разходите по издаването наполовина. Тогава не бях много наясно как да защитя авторските си права и се изплаших, тъй като имах с хората само виртуален контакт и не ги познавах добре, а в случая с Индия нямах и пари. Ако, обаче, не се беше намерило българско издателство, което да приеме да ме издава, щях да приема творбите ми да излязат първо на чужд език. Какъв абсурд в духовно, морално и човешко отношение!
Както и да е, съществуват чисти и безкористни хора, готови да предоставят безплатно творбите си с просветителска цел. Изглежда, обаче, че и този достъп до читателската публика ще бъде отказан на твореца. Неотдавна един прекрасен човек, когото познавам виртуално и който е незрящ, е бил претърсван и малтретиран от служители на НСБОП. И защо? Уверявам ви, няма наркотици, изнесени на запад антики или български икони, нито археологически ценности. Човекът започнал да помества бисери на българската класика on line, за да може слепите също да се насладят на художественото слово. Нищо не печелел от това. Оказало се, обаче, че едно наше издателство е закупило авторските права върху творби на Елин Пелин и подало сигнал за “пиратство”. Какъв срам, каква гавра с разказите на нашия класик! Нека слепите си тънат в духовен мрак, за да не се развали далаверата на този издател. Във всеки случай, ако някой е закупил “авторските права” върху Библията, нека ми се обади, защото в следващата си творба цитирам доста пасажи от Евангелията - канонични и гностични и не ща неприятности с момчетата от БОП. Току-виж някой изтъргувал, а друг купил и словото Исусово, а защо не и сурите на Корана или Бхагават Гита?
Виждате цялата прелест на картинката, господа от Министерството на културата! Как защитихте “бедното наше изкуство”? Какви субсидии издействахте? Как се преборихте да се освободи българската книга от ДДС? Колко кураж вдъхнахте на българските творци? Или, г-н Данаилов, сте на министерския пост само за да трупате килограми? Не че се присмивам на това! Самата аз хич не съм фиданка, обаче дебелея със собствен труд, а не на държавната софра। А, може би, вашите другари и техните коалиционни партньори са ви намекнали, че идеологическата линия трябва да води до пълно, тотално затъпяване и бездуховност на народа? Иначе как ще бъде ваш електорат? Нито един разумен човек не би го сторил. Засрамете се!

Паула Лайт – автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

ВЕНЕЦЪТ НА ТВОРЕНИЕТО

Още от деца у нас, крачка по крачка, е формиран възгледът, че човекът е най-съвършеното, най-прекрасното и най- умно същество във Вселената. Убедени сме, че сме на самия връх на еволюционната пирамида, а всички други създания живеят единствено за наше удоволствие и удобство. Смятаме, че са тук, на тази земя, за да ползваме, млякото, месото, яйцата и кожите им, за да теглят товарите ни, да ни забавляват в циркове и зоопаркове. Едва ли не още в буквара пише, че сме самият венец на творението.
Наистина ли е така? Ако говорим за технологичната цивилизация, безспорно. За някакви си десетина хилядолетия сме стигнали от кремъчната тояга до атомната бомба, от изобретяването на колелото до ужасните си вонливи возила, които бълват отрова. Множим се с истински хъс. Шест милиарда свръхсъщества и елитни екземпляри задружно разрушаваме планетата. Озонови дупки, гори, превърнати в пепелища, пестициди и нефтени разливи в Световния океан, глобално затопляне. Списъкът е безкраен.
Но дали, все пак, сме венец на творението в умението си да обичаме и състрадаваме, да бъдем благородни и лоялни до смърт? На този въпрос ще трябва да си отговорите сами. Всеки за себе си. Аз просто ще ви разкажа един сладко-горчив епизод от моя живот, който ми помогна да намеря своя собствен отговор. Няма да ви лъжа, историята е сантиментална, но не лигава, прочувствена, но не и сълзлива като сапунен сериал. Затворете очи и тръгнете с мен назад във времето, към едно далеч не розово минало.

КОМУНИСТИЧЕСКО КАДРУВАНЕ

Не знам чували ли сте нещо за селското разпределение на млади специалисти. По-младите от вас, едва ли. Тогава всеки, завършил висше хуманитарно образование с учителска правоспособност беше длъжен да работи три години в онова селско училище, в което го разпределят. Така аз, тогава двадесетгодишна хлапачка попаднах в село Г…за да преподавам български език и литература в местното основно училище. Населението беше истински етнически коктейл, като преобладаваха турците и ромите. Така станах класна ръководителка на осем малки циганчета. Едва ли мога да нарека епизода върхов момент в академичната си кариера. От Шекспир, Достоевски и Екзюпери се прехвърлих към проблеми като обезпаразитяването и как изглеждат въшките и гнидите. Как да науча питомниците си да говорят що-годе правилно български, да четат и пишат поне посредствено и да се къпят по-редовно. Не е за чудене, че изживях истински културен, емоционален и духовен шок и изпаднах в депресия. Поне през първата година.
Всъщност, хората бяха добри и дружелюбни. Изпитваха малко повече любопитство към “градската даскалица”, но няма да забравя тяхната щедрост и отзивчивост. Тъй като селцето беше лозарски център, просто ме обсипваха с червено вино, грозде и други дарове.

ДВА СВЯТА

Проблемът беше в пълното ценностно и интелектуално различие. Тях ги интересуваха едни неща, мен-други. Предпочитах, вместо да съжителствам с хазаи, да наема една съборетина, чиито собственици бяха в София и рядко идваха.
Всяка моя постъпка дълбоко удивляваше хората. Чудеха се защо не си засея поне малко зеленчуци и не пусна в двора няколко кокошки. Цъкаха с език, че ще си повредя очите от толкоз книги, дето нямало къде да наредя и само щели да събират прахоляка. Когато учтиво, но твърдо отказах да ходя по селските вечеринки и танцови забави, с тревожно съчувствие зашушукаха, че ще си остана стара мома. Не разбираха защо отблъснах интереса на тракториста. Нали момчето вземаше цели четиристотин лева заплата и беше “един на мама и на тате”? Най- трудно туземците преглътнаха дългите ми и безцелни разходки, нежеланието да си взема телевизор, осамотението ми. Накратко, лепнах си етикета на непоправима чудачка.

АМАРКОРТ

В съзнанието ми като мозайка изплуват фрагменти от този странен период, тъжни и смешни, като в “Амаркорт” на Фелини.
Как направих ужасен скандал на младата продавачка в кооперативния магазин, която отказваше да продаде хляб на осемдесетгодишна кадъна, самотна и бездетна, вдовица с почти пълна глухота, защото си го поискала на турски, а не на български. Драмата на възродителния процес.
Как пребледнелият от ужас селски училищен директор ме питаше със заекване редно ли е да сложи траурна лента на портрета на съветския държавен глава Андропов или да свали и хвърли портрета след малко мистериозната му смърт. Драма на социалистическия реализъм.
Как в оня злокобен майски ден, дълго време след аварията, зави сирената на гражданската отбрана и по нареждане на селските власти, прекарах два часа при плътно затворени прозорци с осемте мърляви и отдавна некъпани деца. Как училищната чистачка миеше двора с маркуч и се хвалеше , че “чистела радиацията”. ДРАМАТА НА ЧЕРНОБИЛ.
В този забравен от Бога край, поне от време на време, историята газеше с подковани ботуши। От нея никой не може да се скрие.
Училищен партиен секретар беше Петър Д. – даскал по трудово обучение. На тях партията им измисляше такива синекурни длъжности, за да наблюдават и докладват за държанието на масите. В изпълнение на идеологически указания “отгоре” той влезе в часа ми по литература да види как се справям с комунистическото възпитание на подрастващите. За наш общ лош късмет преподавах “По жицата” на Йовков.
“Убаво им приказваш, миче” – каза ми след часа. “Ама не им показа, колко е убаво при социализъма”.
“Но действието се развива в друго време?” – възкликнах.
“Трябва да им речеш как Нонка, ако се беше разболяла след 09.09.1944 година щеше да оздравее и да стане ударничка и бригадирка в Текезето” –поучително размаха пръст проверяващият.
Утайката от десетки прояви на идиотизъм и скудоумие, които бях изтърпяла, изведнъж кипна в главата ми.
“О, махай се” – изсъсках.- “Няма заради теб да превърна бялата лястовичка на надеждата в безвкусен социалистически бройлер!”
Партийният секретар почервеня като рак и гневно стисна зъби, но за мой късмет в учителската стая имаше поне пет души, които дружно прихнаха. Така и той се принуди да се усмихне, макар и много злобно и накриво.
Ето как аз се отървах от уволнение, а на него лепнаха трайно прякора Пешо Бройлера.
Амаркорт…Спомням си. Кадър след кадър се върти лентата, запечатала едно безумно време. Докато не се стигна до паметната трета година на селското ми изгнание. Годината, в която в живота ми влезе Ласи, когато въведоха режима на тока и едва не умрях.

КАК БЯХ ОПИТОМЕНА

Ласи беше немска овчарка. Подари ми я приятел, който я взел от граничарските кучета. Била бракувана като маломерна и оттам неподходяща за оперативни цели. Недоумявах какви са им били критериите, защото четириногата дама беше огромна. Всъщност, първият й собственик бил принуден да се раздели с нея, след като видял, че направо обезумява, затворена в апартамента. Изподъвкала му два чифта нови обувки и му разкъсала на парчета шотландски пуловер. Така животинката стана моя или по-точно, аз - нейна. Беше толкова умна, че имах чувството, че тя е решила да си опитоми мен.
Естествено, не се отървах от коментари колко по-полезно и евтино би било да си гледам прасе. Дотогава, обаче, хората в селото се бяха примирили философски с всички мои странности и макар и с тъжна въздишка, преглътнаха и Ласи. Дори й носеха хляб и кокали, а децата направо се влюбиха в нея. Незабавно използвах ситуацията. Този, който прочете и ми разкаже поне три книги, получаваше право да разходи кучето.
Ласи доби навик да спи на самия праг на спалнята ми. Умните й очи сякаш говореха, че ме намира за твърде глупавичка да се пазя сама. Реши, също така, че за да съм толкова слаба, сигурно съм некадърен ловец. Започнах да намирам пред вратата си мишки, плъхове, няколко убити птици, а веднъж дори катерица. Когато намръщено почиствах и мърморех на животното, тя се дивеше на човешката глупост и неблагодарност.
Привързах се силно към огромната немска овчарка. Дотолкова, че вече не се чувствах така самотна. Разхождахме се заедно по планинските пътеки, говорех й гласно, за голямо изумление на минаващите покрай двора хора, пусках я в стаята си да се наслади на музиката на Моцарт, Хендел и Бах.

СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ЗИМА

Един есенен ден ме повикаха в селсъвета и ме накараха да подпиша заявление с какво желая да се отоплявам през зимата. Зачудих се защо са нужни такива формалности и написах, че ще се отоплявам, както досега на ток. Тогава и не подозирах, за предстоящия режим. Не знам дали кметът е знаел, но допускам, че да. Така си “връзваше гащите” със саморъчно написаното ми заявление и си измиваше ръцете. Режимът на тока беше най-абсурдният политически и икономически гаф, който съм виждала. Имахме АЕЦ с шест реактора, а преживяхме оня кошмар, само защото другарите въртяха изгодна търговия с Турция и не искаха да си губят далаверата. За онова време народът измисли един анекдот, който звучеше така: “Благодарим ти, партийо любима, че в космическата ера ти ни върна към фенера!”
Трудно ми е да говоря за онази зима. Случи се мразовита и студена. Всички ветрове сякаш си даваха среща и правеха редовните си конгреси в моята стая. Къщата беше паянтова. В нея живеех само аз и нямаше откъде да дойде топлинка. Отначало режимът на тока започна два часа с ток, два - без. После системата се промени на едно към три. Имах чувството, че кръвта ми се желира от студ. Дланите, стъпалата и ушите ми почти през цялото време бяха посинели и безчувствени. Пуснах Ласи да спи вътре в стаята. При положение, когато се бориш за оцеляването си режимът и хигиената са недопустим лукс. Нещата стигнаха до там, че се борех срещу опасностите от “бялата смърт”. Тогава газовите лампи и фенери, както и свещите станаха недостъпен дефицит и невероятен лукс. Дойде ми друга идея и закупих църковно кандило. Работата, обаче, беше в това, че кандилото гълташе олио като змей. Направо ме разоряваше. Освен това имаше навика да пръска мазнина по книгите, които четях и тетрадките, които проверявах.
Разбирате ли, училището беше полуинтернат и свършвах следобедните си дежурства по мръкнало. А тетрадките на децата трябваше редовно да бъдат проверявани. Един час на три не стигаше да си свърша задачите.
Имаше и нещо друго. Не смеех да заспя, докато токът е спрян. Страхувах се, че в ледения мраз има опасност да не се събудя. Чаках да възстановят електрозахранването, ел. печката да отвърне малко въздуха, за да се затопля под завивките и да се отпусна.
В тези ужасяваща дълги зимни вечери се занимавах с какво ли не, за да се преборя с дрямката. Преведох “Юда, братко мой” на Франк Йерби за мое удоволствие. Прочетох Библията, Сборник Гностически Евангелия, Корана и Бхагават Гита. За жалост, все на английски. Тогава възможността да намеря Свещените книги на родния си български език граничеше с нулата. И до днес пазя тези томове, осквернени с пръски олио от кандилото. Надявам се Бог да ми прости. Светите книги сигурно са били осквернявани и с кръв. Мазнината все пак е по-невинна….
Така, ден след ден зимата преминаваше. Бях постоянно болна, с дразнеща суха кашлица и вкочанени крака и ръце, но жива.
И тогава дойде нощта на снежната виелица.

ЛАСИ МИ СПАСИ ЖИВОТА

Никога преди това, нито по-късно съм била очевидец на такова бедствие. Смразяващ сух студ и бурен леден вятър. Из въздуха прехвърчаха малки късчета лед. По-късно научих, че е било -20 градуса C., а в стаята ми- около -10 / -15. Свита на тресяща се топка отчаяно гледах стрелките на часовника,за да стане време за бленувания един час светлина и топлина.Ласи лежеше в краката ми и също трепереше от студ.Цялата и козина беше настръхнала,а дишането й плитко и хрипливо.Опитвах се да чета Евангелието, но не мисля, че тогава възприех нещо.Вятърът стенеше злокобно и люлееше пламъка на кандилото, а стъклата на прозорците дрънчаха от поривите му.Часът за пускане на тока дойде и отмина, но нищо не се случи. Ток нямаше.По- късно разбрах, че имало огромна авария. Това обясни защо през цялата нощ и за миг нямаше ток.
Ресните на килима бяха скрежасали. Водата която държах в чаша на масичката до леглото си, се беше превърнала в кюлче лед. Ивица лед имаше и на врата ми, където свършваше високата яка на вълнения ми пуловер.
“Не трябва да заспивам! Не трябва да заспивам!” – повтарях си, но се унесох.
Изведнъж стана топло и приятно. Намирах се на тропически пазар. Имаше купища южни плодове, корали, ярки коприни. Звъняха някакви звънчета. Разхождах се за ръка с майка си и двете нещо се смеехме.
Тогава ме събуди сърцераздирателен кучешки вой. Вцепенена отворих очи и се намерих сред дим и пламъци. Кандилото се обърнало от вятъра и подпалило покривката на масичката, а оттам пламъците обхванали и юргана ми. Не го бях изгасила, защото не исках да заспивам.Бях се унесла неволно. Може би няколко секунди, които ми се сториха цял век, седях като Буда в пламъците и гледах тъпо. Изглежда, димът ме беше упоил. Ласи виеше проницателно. Усетих болка и видях, че Ласи е захапала ръката ми. После впи зъби в крачола на панталона ми и ме задърпа с всичка сила.
Можеше да избяга,защото умееше да си отваря вратата сама, но не го стори, а продължи да ме принуждава да стана.
Дойдох на себе си и грабнах кофата с вода, която държах в стаята, за да си мия сутрин лицето, тъй като чешмата беше на двора. Оказа се замръзнала. Тогава грабнах едно одеало и заудрях пламъците. Часове наред се борех с пожара. Точно си мислех, че всичко е изгасено и виждах въглени, незабелязани преди. Битката започваше отново. Всичко ставаше в непрогледен мрак. За щастие, кучето ме събудило съвсем навреме и огънят не се беше разпространил навсякъде.
На зазоряване, покрита със сажди и разкървавени мехури по ръцете излязох залитайки и намерих кмета в къщата му.Събудих го и хладно предупредих, че ако до края на деня не бъда снабдена с печка и твърдо гориво, ще разкажа в окръжния център за отношението им.
Справиха се с предизвикателството учудващо бързо. Всяка нощ, при топлината и уюта на бумтящата печка, Ласи продължи да спи вътре в стаята.Отпратих я на двора едва през пролетта.

БЛАГОРОДСТВО И ИСТИНКТ

Кучето ми също пострада от инцидента, макар и леко. Козината й беше опърлена на две места.
Какво биха ми отговорили мъдреците, дето твърдят, че при животното основното било инстинктът за самосъхранение? Ласи можеше да избяга без проблем, но остана. Остана и рискова живота си, за да спаси моя. Без нея нямаше как да се събудя и щях да загина от най-жестоката смърт. Знам със сигурност това.
Четирикраката ми приятелка живя щастливо до 14 години, когато умря от старост. Останахме неразделни през цялото останало време. Всички, които обичах и ме обичаха, знаеха, че искат ли да бъдат заедно с мен, трябва да приемат и Ласи.

МРАК И СВЕТЛИНА

Това е искрената ми история. Съдете сами за нейните герои. Нищо не съм спестила, нито преувеличила. Ако по-младите не вярват на част от събитията, нека бъдат благодарни, че зловещите действия им изглеждат фантастични и че не живеят в епохата на социализма.
Какъв отговор давам на въпроса в началото ли? Човекът не е венец на творението, но не е й исконен злодей. Той е сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина. И щом на света има котки, кучета, коне или делфини, готови да ни опитомят и обичат, все още за нашия път и развитие има надежда.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

ЗА КОТКИТЕ И ХОРАТА

Преди повече от десет хиляди години човекът се почувствал самотен в своите пещери, където по ъглите коварно пълзял мракът и край своите огньове, отвъд които трептели загадъчни сенки. Първичният страх от тъмата ражда самота, а самотата - копнеж за близост и обич. Първа на този глух и изстрадан човешки зов се отзовала котката. И оттогава тя дели с нас вечността.
Виждаме загадъчното й изображение в Древноегипетските фрески. Котки са свивали край огнищата в Древен Шумер, в Елада и в Римската империя. Котки са имали и най-простите селяни през Средновековието, а вещиците често са изобразявани с котка за партньор.
Така се нижели хилядолетие след хилядолетие. Някогашният дребен волен хищник загубил своята свобода, защото позволил да бъде опитомен. Той жертвал дивия лес заради огнището на хорските домове, заради своята привързаност към къщата на стопаните и, най-печалното, заради любовта си към най-жестокия и безмилостен звяр - човека. Вместо да ловува гордо в пущинака, носел плячката си, всяка птичка и мишка в краката на съществото, станало негов господар, за да се похвали. В живота е така. Позволиш ли да бъдеш опитомен, обричаш се на страдание.
Как живее днес древният спътник на нашия биологичен вид? Щастлив ли е в това време на синтетични храни и изкуствени чувства, на обезпаразитяване и обезчовечаване? С нас го свързват най-тежките вериги - бремето на генетичната памет. А ние? Ние наричаме геноцида “разреждане”, кастрацията - “контрол над популацията”, убийството - “евтаназиране”. Кожите на нашия древен спътник красят вратовете на жени, които нямат пари за кожух от норки.
Съжителството носи на някогашния волен хищник само болка. Доверявайки се на homo sapiens, клетото създание е заложило на губеща карта.
* * *
В една студена зимна вечер на вратата на апартамента си чух жално котешко мяукане. Не знаех какво да мисля, но все пак, отворих вратата. На прага ми клечеше най-галантният и чаровен котарак, който бях виждала. Нашарен в черно и бяло, наперен и сякаш ухилен самодоволно, горд със свободата си и с помиярското си потекло. Сякаш би показал класовото си презрение към всички ангорски, сеамски и персийски котки и би нагостил всеки надут аристократ с един хубав и здрав плебейски пердах. Направо си просеше името. Беше си маркиз дьо Карабас и не би могъл да се казва другояче. След като получи малко храна, животното не продължи да се натрапва, а се оттегли достолепно.
Това сложи началото на едно дълго и деликатно приятелство. Маркизът не би допуснал да бъде опитомен и да падне до нивото на домашна котка. Това би било под достойнството му. Той беше принц на контейнерите, рицар на свободата, казанова, чиято житейска цел беше повечето котенца в квартала да бъдат черно-бели.
Но малкият котарак стана и нещо повече от това. Превърна се в пробен камък, в тест за нашата човечност. Съседите мигновено се разделиха на две партии и, както е характерно за българина, малцина запазиха неутралитет.
Едната група, за щастие голямо мнозинство, тихомълком осинови маркиз дьо Карабас. Той се сдоби с ятаци на всеки праг, със своя купичка на всяка врата. Раздаваше благоволението си под формата на ласки справедливо и по равно.
Малцинството се състоеше от едно семейство ксенофоби, за които съществата на четири крака не бяха нищо повече от купчина боклук. Мъжът имаше подчертано Бай Ганьовско излъчване. Едър, червендалест, с бирено коремче и с мустаци, с които напразно се опитваше да убеди човечеството в своята мъжественост. В сравнение с него, Маркиз дьо Карабас беше хиляди пъти повече мъж. Жена му, булка с едър бюст, която отчаяно се опитваше да прикрие здравия си селски произход и чесновия си дъх с модни дрехи и няколко пласта грим, се пишеше за радетелка на хигиената.
Както и да е, всичко това - надутите здравни беседи, произнесени на невъзможен диалект, мръщенията и псувните биха били комични, ако не се стигаше до трагични последици. Съседът два пъти чупи с дърво крачето на животното. Малтретираше го при всеки удобен случай. Всички подозирахме, но никой не можеше да докаже кой е извършителят на зверствата. Простакът винаги отричаше шумно “да е барал тази мърша”, а всички ние смутено мълчахме, защото простотията винаги има последната дума и успява да заглуши всички останали. Но, ако животните можеха да свидетелстват, алибито на съседа не би струвало и пукната пара. Винаги познавах кога злосторникът е в близост, защото животното побягваше със свита опашка като стрела, за да се скрие на таванския етаж.Надушваше го отдалеч.
И в един хубав летен ден нещастието се случи. Котаракът буквално се довлече в сградата със счупен крак и избити зъби. Муцунката му беше заприличала на зловеща маска. Бързо стана кожа и кости. Береше душа. Чудехме се какво се е случило. Не беше блъснат от кола, защото това не можеше да обясни избитите зъби. Появи се теория, че се е сбил с куче. Вярно, този галантен борец и кавалер би нападнал и пума в защита на мъжкото си реноме, ловната си територия или някоя четирикрака дама, но козината му изобщо не беше оскубана, а всички знаем: когато се бият животни, просто не може без такива белези. Все пак, както би се изразил Радичков, от тази история силно вонеше на човек. Ние, обаче, просто не искахме да вярваме и да допуснем това. Би било позор и клеймо върху нашата човечност.
Котаракът не можа да довлече телцето си нагоре по стълбите и остана проснат в сутеренния етаж, където бавно гаснеше.
Тръгнах надолу с купичка мляко, в което бях разтворила и малко антибиотик. Мерки на отчаянието. Срещнах съседката-ксенофобка. Тя скандалджийски се осведоми кога ще изхвърлим на улицата този “развъдник на бълхи”. Кротко й обясних, че животното умира, а когато смъртта е наблизо, всеки дължи поне малко уважение. Последваха яростни протести за хигиената. Булката изсъска възмутено, че си мислела, че живее в цивилизована държава. Откликнах учтиво, че преди този диалог аз също съм мислела така. Конфликтът, както е характерно при жените, зацикли в патова ситуация. Истински дамски гамбит. Оставаше ми само едно. Помолих друг съсед да качи малкото телце горе, до нашата врата. Със съпруга ми цяла нощ се будехме и гледахме дали животното диша. Издъхнало е някъде призори…
Два часа по-късно, когато вече бяхме погребали котарака и измили площадката, чухме жално и отчаяно мяукане. В коридора стоеше женска котка с малко котенце. Естествено, черно-бяло. Животните издаваха този сърцераздирателен звук в продължение на около петнадесет минути. Имаше купичка с храна, която дори не погледнаха. Накрая отидоха да си легнат другаде, въпреки че често бяха стоели до нашата врата. После се измъкнаха и никога повече не се появиха в този блок. Аз имам своето обяснение за случилото се. Не знам, обаче, дали учените - естествоизпитатели с всичките свои епруветки, колби, тестове, дисекции и центрофуги са в състояние да ми предложат свое обяснение. Ще го очаквам с интерес!

* * *
Сигурно се чудите защо Паула ви занимава с някакви си котки при толкова наболели социални проблеми.
Ще ви кажа! Всъщност, занимавам Ви не с котките, а с хората или по-точно с човечността. Защото, ако дори животните имат по-голям усет към тайнството и мистерията на смъртта, къде е нашата човечност? Ако си в състояние да нараниш със злобни ритници и удари едно дребно животно, което гледа към хората с обич и доверие, къде е нашата цивилизованост като “венец на творението”? Този, който измъчва слабите и невинните, е направил първата крачка към умрелите от глад дечица в оня дом за сираци, към извращенията в Могилино, към превърналите се в камери за мъчения старчески домове. От там до телените огради на Аушвиц и до каторгите на Сибир разстоянието е твърде кратко.
Вярно, животът ни наистина е тежък и груб и това ни смазва. Често се чудим с вдигнати вежди на пансиона за мечки на Бриджит Бардо и на организациите за защита на животните в цяла Европа. Аргументът ни обикновено се състои в това, че е смешно да се влагат толкова сили и средства за четириногите, когато страдат старци и деца. Не разбираме едно. Отношението към тия, които зависят от нас е критерий доколко сме хора. Не биха да забравяме това. Иначе ще се окаже, че за тези десет хиляди години сме търпели само регрес, че оня мрак, дебнещ в ъглите на пещерите и край огньовете е победил и вече се таи в душите ни.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

СВЕЩЕНАТА МАГИЯ

Влезте в света на Церемониалната магия.
ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” / 22-05-२००८ г. представя:

Паула Лайт
маг и гадател; член на окултна ложа

Запознайте се с мен чрез моите блогове:
http://paulaveritylight.blogspot.com
http://paulalight.wordpress.com
http://www.paulalight.blog.bg/my/
http://www.lionsclubs.org/EN/index.shtml

ТЪРСИ СЕ:

Коя всъщност е жената зад псевдонима ПАУЛА ЛАЙТ

Един ден по електронната поща в редакцията пристигна този ръкопис. Авторката и до днес не разкрива самоличността си. Благодарение на кореспонденцията успяхме да научим доста неща. Завършила е филология и право. Владее няколко езика. Над 30 години се занимава с окултизъм. Живяла е в Африка, където изследва вуду магията, и в Западна Европа, където изучава херметизма. Обикаля света, за да се усъвършенства. В кореспонденция е с различни магове. Преминала през магията, Кабала и гадаенето, за да достигне до Висшата магия. Контактува с енергийни същности на по-високи нива. В изключително приятелски взаимоотношения е с обата на племето едо и йоруба.Член е на окултна ложа. За нея няма непозната сфера в езотериката. От книгата и ще научите всичко за магията, но най-вече как се достига до Висшата магия. Издателството продължава да се опитва да осъществи личен контакт с авторката.

Съществува ли наистина магия? И как се прави? Наистина ли е толкова широко разпространено явление, както много хора вярват, или това са удобни оправдания за всички несполуки в живота ни? Именно на тези въпроси дава отговори Паула Лайт. Тя хвърля мост между полярните мнения за и против магията. Да, магията е реално съществуващ факт, но тя не се прави нито толкова лесно, нито така бързо. В повечето случаи се касае за естествени причини, довели до злощастия и неприятности. Но тъй като магия и „урочасване” наистина съществуват, как да разграничим черната магия от естествените причини и самовнушението?

Книгата на Паула Лайт е едно въведение в света на церемониалната магия. Авторката убедително изгражда тезата си, че в света има магия и магически актове, но остро се разграничава от популярните в България гадания на екстрасенси и врачки. За основа на магическите си практики авторката се позовава на староеврейската Кабала и на древни ръкописи, които тя подробно описва и интерпретира. Паула Лайт повдига воала на ритуалите, магическите атрибути и символи и тяхното значение за осъществяването на магическия акт. Трудноразбираемата наука на Кабала е представена възможно най-достъпно и е подчертано нейното значение за извършването на магическите призовавания. Авторката цитира някои от най-известните автентични трудове по магия, все още непознати в нашата страна. Подробно и задълбочено са описани различните източници, които са в основата на извършването на всички магически актове.

В книгата ще откриете интересна информация и по следните теми:

Как всеки, макар и несъзнателно, е практикувал магия.
Границите на магическата мощ
Магически атрибути и символи
Ангели, архангели и ангели пазители
Четиримата принцове на злото и техните васали
Призоваване на разумни субстанции
Кабала – наука за Бога, Човека и Вселената
Начини за напускане на физическото тяло
„Злите духове” – оръдия в ръцете на мага
Видове кристали и тяхната магическа сила
Какво НЕ е черна магия
Освобождаване от черна магия
Влиянието на невидимите сили върху човека и др.

Едно обаче е сигурно: която и да е жената, написала " Свещената магия ", тя е изпълнила мисията си: написала е книга, която по блестящ начин успява да разграничи истинската наука за магията от суеверните представи, битуващи в обществото ни по тази тема। Тя отговаря на потребността на хората да научат повече за магията, за начините на извършване и предпазване от нея। Магия съществува, но тя има своите закони, които е добре да познаваме, за да не ставаме безпомощни жертви в ръцете на мними магьосници, екстрасенси и врачки.

ПРЕДГОВОР КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Считам за свой дълг и свещена мисия да повдигна пред вас воала, който от векове скрива истинската същност на магията. Искам да ви убедя, че магическите актове не са глупави суеверия, дошли до нас от тъмната река на миналото, нито нещо страховито и чудовищно, което да буди ужас и тревога.
Тук ще става дума за Свещената магия, за истинското изкуство, съхранило следите от древната наука на отдавна изчезнали цивилизации. Но не мислете, че магията е достояние само на кръг от тайнствени адепти, скрити в някаква загадъчна земя като Шамбала... Вярно е, че представите за магията все още тънат в мистична мъгла и все още гледаме на нея като на неясен и затова плашещ феномен. В миналото вина за това е носила Църквата, която е положила неистови усилия да демонизира тази наука, а днес тайнствеността се е превърнала в защитен рефлекс.
В книгата няма да говоря за демони и ангели, а за разумни енергии, с които имаме дарбата да общуваме – стига да пожелаем и да се потрудим. Ние сме заредени с умението да разменяме информация с духовните същества, със знанието за смисъла на живота и смъртта, с разбирането на Бога още със самото си раждане. Само че потискаме тези дарби.
Дълго съм учила Свещеното изкуство, сама и с учители, тук и отвъд. Вървяла съм по тайните пътеки с неотклонната целеустременост да проникна в тайните на битието. Отдавна написах всичко за истините, до които се докоснах, но едва сега чувствам, че е дошло времето да споделя със света своите знания.
Ще ви науча как да творите магия, а също и как да разваляте зловредна магическа намеса.
За онези, които искат да се учат и да напредват в Свещеното изкуство, устремени да превърнат искрата на мъдростта във факел, съм готова на всякакви съвети и помощ. Те могат да ми пишат на: paula_light@abv.bg, и ще получат безплатен отговор на всеки разумен въпрос.
Ваша ПАУЛА ЛАЙТ

ОТРИЦАТЕЛНАТА ЕНЕРГИЯ

Вече съм споделяла каква параноя тресе нашето общество на тема “черна магия”. Говорила съм как всеки трети се счита за “омагьосан”, за “жертва” и как тази масова паника пълни джобовете на куп тарикати и шарлатани. Отново ще повторя, че “омагьосването” не е чак толкова елементарен процес, достъпен за всяка врачка и всеки селски ходжа. Ако беше така, предвид злобата и завистта, обсебили съзнанията ни, всички щяхме да сме се изпотръшкали, поразени от черна магия.
Но всичко това не означава, че отрицателната енергия не съществува, нито че не сме засегнати от нея. Напротив, тя изобилства в духовното пространство на измъчената ни земя и всички страдаме от нея. Наред с това, всички причиняваме страдание. Ако този процес бъде погрешно назован “омагьосване”, тогава хората наистина са масово както жертви, така и извършители на черна магия. За щастие, стихийната, некултивирана отрицателна енергия не е същински злонамерен магьоснически акт. Първо, в повечето случаи се излъчва несъзнателно. Причинителят нито желае да навреди, нито разбира, че го е сторил. Второ, тази енергия е зловредна, но не толкова силна, както при умишлен акт на черната магия. При последния магът призовава други разумни енергии и субстанции, които се включват в енергийния му поток и го усилват многократно. При липса на осъзнат и изпълнен магически ритуал действа само собствената енергия на човека, която, сама по себе си, не е в състояние да убива, нито да разболява много сериозно.
Каква е тази отрицателна енергия? Самото наименование е условно. Тя не е електрически натоварена. Става дума за биоенергийни вълни, които организмът отделя при определени обстоятелства. Това се случва в негативни житейски ситуации - при болка, скръб, подтиснатост, обида или при негативни реакции - гняв, завист, омраза. Затова и този тип енергия се нарича “отрицателна”. Заради отрицателните емоции. Може да я излъчва не само човекът, а и всяко живо същество, подложено на стрес и неблагоприятни условия - животните и дори растенията.
В зависимост от това дали е насочена към конкретен обект или просто се разсейва напосоки в пространството, тази енергия може да бъде пасивна или активна.

ПАСИВНА ОТРИЦАТЕЛНА ЕНЕРГИЯ

Опожарена е гора. Стотици млади и здрави дървета загиват, изпепелени, ронейки зелени сълзи. Те са в силата си и смъртта им е неестествена и неочаквана. Те не са просто материал за алчните търговци, а живи същества, изграждани година след година. Колко десетилетия са нужни, за да порасне едно дърво? Преди да загине, лесът излъчва вълни на болка, страдание и ужас.
В кланицата, например, болката и агонията на умиращите животни излъчват остри вълни на негативна енергия.
В една болница, по време на погребение, в старчески дом или в страна, засегната от война, масово излъчваните отрицателни вълни са толкова силни, че са осезаеми и за съвсем енергийно безчувствен човек.
Там, където има кавги, глад, тревога, атмосферата се нагнетява от такива излъчвания.
Може да ви звучи невероятно, но те са не по-малко страшни от “черната магия”.
В Африка познавах бизнесмен, който не само плащаше на работниците неразумно високи заплати, с оглед едва прохождащия си бизнес, а и на големи християнски празници често раздаваше подаръци наляво и надясно. На хора, които го съветваха да проявява по-голямо благоразумие, отговаряше кратко: “Обичам тия, които живеят близо до мен, да са щастливи”. Странно, но противно на очакваните икономически резултати от такова поведение, фирмата на човека направо процъфтя.
Не знам какво се излъчва от нещастните женици, които работят по дванадесет часа за минимални заплати и припадат от лошите условия на труд, но съм сигурна, че собствениците на такива предприятия трудно преуспяват, често са невротични и болнави, а в семействата им има крамоли и раздори.
Не разбирате ли? Всъщност е много просто. Независимо дали желаем това или не, всички ние сме енергийно и духовно свързани. Ако край нас има опустошена природа, измъчени животни, а още повече гладни и нещастни хора, всяка жива душа излъчва отрицание. Постепенно, атмосферата се нагнетява от тази вредна и лоша енергия.. Това, от своя страна, влияе на все още незасегнатите, които също започват да излъчват негативна енергия. Процесът става лавинообразен.
Не че някой желае да бъде така. Нито едно от страдащите същества не е злодей и не иска да наранява някого. Но неговите чувства на болка и скръб са не по-малко реално оръжие от отровния газ.
Какво, усмихвате се и не ви се вярва? Кажете ми тогава колко пъти, дори и младите и здравите сред вас, се събуждате с тягостно и мрачно чувство и направо не ви се става?Откога не сте се радвали истински на слънчевите изгреви и залези, на красотата на цветята? Нямате ли усещането, че сякаш наблюдавате света през сива мъгла? Страданието на ближния, на вашите братя и сестри ви трови. Волно или неволно, вие го споделяте.
И за какво са лъскавите коли, палатите, луксозните играчки, крадените пари, ако нямате сила дори да се усмихнете, а в жилите ви тече сякаш не кръв, а формалин? Не забравяйте, безразличието към чуждата скръб е нетрайно. Докато можете да издържате, защото сте млади и силни, пак добре. Но, рано или късно, човек остарява.
Тъй като съм енергийно отворена и възприемам всяка вълна, всеки импулс с пълна сила, напоследък избягвам да стоя на места, където се събират тълпи. Избягвам театри, храмове, оживени улици и учтиво отказвам да отида при събития, където са поканени много хора. След това с дни не мога да се съвзема от отрицателната енергия. А по природа съм весел и общителен човек. Просто с всяка измината година излъчваме като цяло все повече и повече отрицателна енергия.

АКТИВНАТА ОТРИЦАТЕЛНА ЕНЕРГИЯ

Понякога, съзнателно или не, насочваме негативните си емоции към други хора: към съперницата, към снахата или свекървата, към шефа, който ни подценявал, към работодателя, който ни дерял кожата или към политика-мерзавец. Омразата прилича на енергиен лъч, насочен към определена мишена, за разлика от страданието, което просто се разпръсква хаотично в атмосферата. Естествено, концентрираната и насочена отрицателна енергия е по-силна. Тя поразява и нанася духовни травми и рани. Неслучайно хора, които с поведението си са успели да си спечелят масова ненавист от страна на своите себеподобни, често се разболяват. Случват им се както лични и семейни, така и служебни неприятности. Независимо от завидното си финансово положение, страдат и се депресират. Често съм се чудела каква е тази саморазрушителна сила, която тласка разумни човешки същества да дразнят умишлено ближните си при такива критични обстоятелства?! По този начин те само нараняват по-зле самите себе си.
Например, шеф на ТЕЦ, крадел от клиентите, вместо да се покрие скромно и да бъде по-нисък от тревата, правейки се на бедняк, започва да демонстрира нагло новопридобитите си блага. Слага си, например, перлени вани и джакузита на работното място. Корумпирани митничари, за които се предполага, че тихомълком биха внесли краденото в чуждестранни банки, издигат къщи като замъци, подходящи за монарх в изгнание или за петролен магнат. Арогантни политици, предприели непопулярни мерки, водещи народа им към гибел, вместо да отклоняват неудобните теми и да се опитват да замажат положението, реагират с наглост, самонадеяност и бруталност.Визирам само за пример един министър на финансите по време на учителската стачка и друг, на здравеопазването, след антихуманното изявление за раково болните.
Сякаш у човека се събужда някакъв демон на саморазрушението. Защото не може да съществуваш в епицентъра на фокусирана към теб масова омраза, без това да ти навреди изключително сериозно.
Не по-малка е бедата за ония, които са насочили отрицателната си енергия към други хора. В случая не говоря толкова за съвест и морал, а за физика. Насоченото отрицание не може да бъде погълнато изцяло от обекта и част от него се връща към източника. Работата, обаче, е там, че се връща увеличено и смесено със същия вид енергия, дошла от мишената. Защото е съвсем естествено оня, към когото е насочена ненавист, да реагира със същите чувства.
И така, омразата е еднакво разрушителна за ония, които я получават и за ония, които я излъчват. Последните дори страдат повече.
Японците неслучайно дават много добър съвет за безвредно освобождаване от отрицателните емоции. Те съветват човека да си направи изображение на врага и, когато е много ядосан, да къса, чупи или замеря с ножове това изображение. По този начин се търси способ за неутрализиране на негативната енергия, без някой да пострада. Нещо като енергиен гръмоотвод.
Някогашната китайска традиция човек да се обеси на прага на врага си като най-тежко отмъщение с тези обяснения добива своят злокобен смисъл. По този начин към противника е насочена най-чиста проба отровна отрицателна енергия. Защото непосредствено преди смъртта излъчването е особено силно, увеличено от агонията на болката.
И така, оказва се, че в своите собствени естествени човешки реакции и импулси - страдание, болка, омраза, ние излъчваме и получаваме сериозни количества отрицателна енергия, като в крайна сметка от това страдат всички, включително невинните деца, подложени на отровното лъчение. Коварното е там, че никой от участниците в тази спонтанна енергийна битка всъщност не осъзнава какво прави. Ако кажете на измъчен, огорчен или изпълнен с гняв човек, че всъщност прави излъчване, подобно на черна магия, за нищо на света няма да повярва, защото наистина е действал невинно, без умисъл. Но тук става дума за хиляди, десетки хиляди човешки същества в нашата страна и за милиони по цялата планета. Ден след ден ни обгръща миазма от вредна енергия, която бавно и неумолимо ни уврежда.
Неслучайно Исус е проповядвал да обичаме враговете си и за силата на прошката. Ако излъчим положителна енергия, обич, състрадание в отговор на омразата, можем да неутрализираме вредите и да прочистим атмосферата от зло. Вярно, ние сме обикновени човешки същества. За нас е трудно винаги да отговаряме на злото с добро, на омразата с обич, на лошата постъпка с прошка. Трудно е, но поне можем да опитаме.
Старите хора съветват да не се плаче на погребение. В Средновековието са препоръчвали по време на големи злощастия и беди, като например чумата, да се пирува.
Трябва да се опитваме да се настройваме позитивно и оптимистично, колкото и непосилно да ни се струва това. Трябва да се стремим да реагираме с обич, състрадание и разбиране на лошите постъпки, дори това да граничи с невъзможното. Защото само така имаме надежда за избавление.
По-особена форма на отрицателна енергия са така наречените “уроки”

УРОКИТЕ

Преди да осъзнаем, че основната ни същност е енергийна, а материята е вторична, приказките за уроки е естествено да ни звучат като бабини деветини, като глупави и абсурдни суеверия. В какво се изразяват уроките?
Някой, обикновено жена, вижда нещо добро, красиво и приятно. Заглежда се продължително в него и гласно изразява или показва с поведението си очудване и възхищение. Около час след това обектът на тия чувства започва да се усеща зле. Обичайните оплаквания са немощ, апатия, замайване, прилошаване и главоболие. Пострадалият боледува от три до седем дни. Ако се касае за стар човек или за дете, т.е., за хора с по-слаби съпротивителни сили на организма, проблемът може да се задълбочи и да стане много по-сериозен. Това явление понякога се нарича и “лоши очи”.
Всъщност, касае се за по-специфична форма на отрицателна енергия. Очудването и възхищението са искрени, но някъде дълбоко, в дъното на съзнанието, те са примесени със завист или с друга негативна емоция. Отново човекът, който излъчва тези чувства и свързаните с тях енергийни вълни, го върши съвсем несъзнателно и, поне на рационално ниво, няма нито намерението, нито желанието да вреди на другия.
Както и да е, за разлика от обикновената пасивна или активна отрицателна енергия, уроките се срещат по-рядко. Качеството “да урочасват” имат само енергийно по-силни от обикновеното хора и то в определени фази и състояния. Например, жени в периода на климактериума. Последиците изключително рядко са фатални.
Едно своеобразно явление, от което, обаче, често страдаме, е енергийният вампиризъм.

ЕНЕРГИЕН ВАМПИРИЗЪМ

Мрачното готическо наименование на явлението не бива да ви заблуждава и подвежда. Енергийните вампири не са злонамерени и злокобни чудовища, а обикновени хора като вас и мен. Доста често това дори са съвсем добри хора, които на никого не мислят злото, въпреки неприятните резултати, които предизвикват.
Накратко, това са човешки личности, преживели наскоро някаква сериозна травма - най-често, душевна: загуба на близък човек, разочарование от любим, от дете, от близък сродник. Понесли една от хилядите болки, които ни сервира животът. За да се справят и да оцелеят, те са излъчили голямо количество енергия и страдат от енергиен глад. Това е нещо като енергиен еквивалент на сериозната кръвозагуба. Хората усещат, че са зле, че нещо става с тях. Липсва им “живец”, желание за работа или за развлечение. Те винаги са апатични и постоянно се чувстват уморени.
Тогава несъзнателно започват да търсят своите енергийни “жертви”. Може да са техни колеги, съседи или приятели. Може и да са съвсем случайни и непознати за тях хора - спътници в автобус или влак, лекари, адвокати. Общото за мишените е едно: до един тези хора са енергични, добродушни, оптимистични и от тях просто струи положителна енергия.
Наглед вампирът не прави абсолютно нищо нередно. Той просто влиза в разговор, оплаква се, изповядва се, търси съчувствие. След контакта си тръгва освежен и благодарен за вниманието и разбирането. Човекът изобщо не знае, че току-що е “изсмукал” от ближния си сериозно количество положителна енергия. А жертвата се чуди защо след това общуване се усеща толкова изтощена, замаяна, с главоболие и раздразнение.
Тук няма нито зло, нито виновници, но ако професията ви предполага често подобни контакти, просто се научете да бъдете малко по-твърди и егоистични. Усетите ли, че, необяснимо защо, определен човек ви натоварва, бъдете по-хладни и делови. Помогнете, но не позволявайте слабият да изсмуче вашата сила така, че вие да станете немощни. Давайте, но толкова, колкото можете да си позволите без да бъдете наранени.
И така, виждате, че докато осъзнатата “черна магия” е нещо изключително рядко, неосъзнатите, стихийни отрицателни енергии изобилстват в духовната атмосфера на човечеството. За да оцелеем и прогресираме като вид, трябва да се научим да ги разпознаваме, да воюваме срещу тях и да ги неутрализираме. А това можем да сторим не с помощта на скъпо платени шарлатани, а единствено сами, със своята воля и усилия.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com

ОМАГЬОСАН СЪМ !

Напоследък цяла България се тресе от тежка параноя. Всички, мъже, жени, деца, богати и бедни, образовани и невежи, се самообявяват за жертви на “черна магия”.
Ако тъп и мързелив ученик не си е взел матурата, на родителите и през ум не им минава, че просто си е заслужил двойката. Нищо подобно! Горкото детенце просто е омагьосано.
Съпруг, който е пияница и ходи по жени в никакъв случай не е просто негодник. Не, някоя мръсница е направила на човечеца черна магия. Иначе сигурно би бил мъдрец и въздържател, който погнусено извръща очи пред вида на дългокраката блондинка и влюбено гледа дебелата си петдесетгодишна съпруга.
Омагьосани са синове, които водят снаха, дето не ти се нрави, братя или сестри, забравили роднинските си чувства, заради наследствени спорове. Омагьосани са нелюбезните съседи, приятелите, които отказват да ти дадат пари назаем.
Безумието отива и до по-големи крайности. Някой се разболява, развива сериозни симптоми, но не отива на лекар, а при “специалист” по разваляне на магии. Ако това доведе до смъртта му, проблемът е само в това, че не е потърсил магьосницата навреме.
Може да Ви звучи невероятно, но бизнесмени търчат да им развалят магии, направени от конкуренцията, а преди избори магьосническата гилдия получава още едно тлъсто перо като даде рамо в битката против политическите опоненти.
Живеем като във фентъзи епос. Остава само да обвиним за провалите си ламите, джуджетата, троловете или самодивите.
Мисля, че редица от случаите плачат за психиатър.
Но, преди да обсъдим всичко това, нека първо си отговорим на въпроса има ли магия или не.
СЪЩЕСТВУВА ЛИ МАГИЯТА?

Да съществува. В нея няма нищо злокобно, дяволско или демонично. Касае се за умението да се концентрира и насочва определен вид психическа енергия. В повечето случаи този, който практикува магическите актове, засилва собствената си биоенергия чрез съдействието на други разумни енергии. Призовава ги от по-високи нива с помощта на специални ритуали, формули и символи.
Във всичко това за обикновения човек има нещо загадъчно и мистично, нещо съвършено непознато. А неизвестността винаги плаши.
Бих искала, обаче, да подчертая няколко момента:
Въпреки че потенциално подобна енергия притежава всяко човешко същество, малцина са онези, които са се научили да я контролират, използват и насочват. Те в никакъв случай не изпълват цели гилдии, нито пък сайтовете им заемат цели страници в Интернет. Родното небе не е замъглено от летящи метли, нито се носи дим от магически огньове.
Тия, малцината истински магове, изключително рядко са злонамерени. Причината е много проста. Човек, който е влязъл в духовен и енергиен контакт с по-висши нива, рядко остава същият. Промяната обикновено е по посока на облагородяването и духовното извисяване. Разбира се, съществува проблемът с неволното, стихийно насочване на отрицателни енергии и мислоформи, но този процес не може да се нарече омагьосване, нито последиците му се развалят със специални ритуали.
Има и друг момент, който е от значение. Хората, които наистина са посветени и се занимават с магия, обикновено са достатъчно интелигентни, за да разбират ужасяващите последици за самите себе си и за близките си от един злонамерен магически акт. Те познават кармичните закони, инерционната сила на насочваните енергии и въздействието на всеки процес. Повярвайте, ако човек истински осъзнава до какво ще доведе това, за нищо на света не би направил “черна магия”, дори от това да зависи животът му.
Най-сетне, дори и някой действително да е жертва на отрицателна магическа намеса, така нареченото “разваляне на магия” само би усложнило и влошило нещата. Ако некомпетентни хора се намесят във вече станалите процеси, те биха могли, вместо да неутрализират негативното енергийно въздействие, дори да го засилят или да го “фиксират” още по-здраво върху жертвата.
Както съм обяснила надълго и нашироко в “Свещената магия”, много по-добър резултат би имало, ако пострадалият просто използва молитва, духовно пречистване или бъде подпомогнат от близък човек, който чрез средство за концентрация (един пентакъл на Абрамелин и определена формула и кристал) да неутрализира енергийното въздействие. Не е нужно този близък да е окултно грамотен. Ефектът в случая идва от енергийното сходство между хора, които се обичат и от вълните положителна енергия, които помагащият ще излъчва по посока на пострадалия.
Запомнете, че ако отидете при “професионален маг” да ви “разваля магията”, може да пострада не само джобът ви, а и здравето, и духовното ви равновесие. Тези процеси са твърде сложни, за да се оставяте в ръцете на шарлатани. А нито един истински, знаещ и можещ маг няма да стигне дотам, че да продава изкуството си като духовна проститутка. Защото колко струва нравствено човек, който знае, че негов себеподобен може да се разболее, да се побърка или дори да умре, но би го върнал, ако няма пари?!
Все пак, ще си позволя три примера, които илюстрират некомпетентността на маговете-шарлатани.

ЗАЩО СЧИТАМ МАГОВЕТЕ - ТЪРГОВЦИ ЗА НЕВЕЖИ И НЕГРАМОТНИ ?

1. Яйцето- пенкилер.
Ако, като всеки трети в България, решите, че сте омагьосани и отидете при “специалист”, почти задължително първо ще ви открехнат за чудесата на яйцето. Ами че то хич не било сложно да се установи диагнозата има ли магия или не. Просто счупвате едно яйце и го слагате в стаята, където спите. Ако белтъкът се пресече, значи работата е ясна! Омагьосани сте. На всичкото отгоре чудотворното яйце “абсорбирало” вредните енергии и състоянието ви леко се подобрявало!
Едва ли е възможно човешкият ум да роди по-големи глупости! За да не бъда голословна, ще ви предложа следното: Сложете такова счупено яйце в стая, която не обитавате нито вие, нито някой друг. Резултатите ще бъдат абсолютно същите. Е, може пък да са омагьосани стените или фикуса!
Яйцето си е яйце. От него може да стане омлет или, ако се следват природните закони, пиле. Но то не е някакъв загадъчен поглъщач на енергии, положителни или отрицателни, подобно на черните дупки в космоса, а още по-малко енергоизточник, излъчващ лечебни лъчи!
२. Вуду куклите।
В Нови Орлеан, Хаити, Европа, а напоследък и в България вуду куклите се смятат за най-страховитите оръжия на черната магия. Правите изображение на врага си от восък, омесвате в материала малко от неговите косми, нокти, слюнка или пот и хоп! Той вече е в ръцете ви. Където бодете куклата с игли, ще се разболеят тези органи, а ако я изгорите, човекът ще умре.
Отначало вуду хоуганите и черните магове (бокорите) слушали слисано Европейските глупости за чудовищните кукли. После, подобно на нашенските професионалисти, видели възможностите за далавера и запретнали ръкави да правят кукли и да ги продават на туристите.
Разбира се, добре знаели, че в тези сувенири няма повече магическа сила, отколкото, например, в една тиква. Така съвестта им била чиста, защото всъщност на никого не вредели.
Във вуду магията никога не са се използвали кукли. Куклите са атрибут на Европейската фолклорна магия от 14 век. Джуджу (вуду магьосниците в Африка) използват куклите единствено като… пратеници в отвъдното. Куклата се слага в гробище или на кръстопът, заедно с една скъсана обувка и се предполага, че може да предаде определени съобщения на мъртвите. Просто един невинен куриер.
Всичко това, обаче, не пречи на нашенските магове- предприемачи да прегърнат идеята и да произвеждат страховити вуду кукли. Всъщност, ни най-малко не съжалявам онези, които напразно са дали парите си. Човек, способен да желае зло на друго човешко същество, заслужава и по-големи неприятности от една по-малка или по-значима финансова загуба.
Категорична съм в твърденията си, тъй като съм изучавала вуду повече от три години в Африка и съм доста добре запозната с религията, ритуалите и магическите практики.
3. “Универсалните” амулети и талисмани.
Един от поредните гафове на комерсиалните магове е продажбата на предварително изработени амулети и талисмани. Знаете, че амулетът се използва само за защита, а талисманът цели да предизвика определени положителни резултати. Например, талисман за здраве, за любов, за пари и т.н.
Във вуду магията амулетът се нарича “бо”, а талисманът - “моджо”
В окултните ордени Златна зора и О.Т.О. също се държи много на амулетите и талисманите.
Работата, обаче, е там, че никъде по света, където има сериозна магическа система, не се ползват амулети, талисмани и муски, които са за “шир потреба” и са били създадени чрез масово производство.
И двата магически пентакъла имат връзка с енергийната матрица и уникалното съзнание на всеки отделен човек. Всеки амулет или талисман е дълбоко индивидуален. Създава се със сложна магическа церемония. Символите се изработват след дълъг размисъл, за да съответстват най-добре на едно определено и неповторимо човешко същество.
Няма сериозен маг, който не би изпаднал в истински шок при мисълта за щанд с типови амулети и талисмани!
Алистър Кроули препоръчвал на учениците си сами да изработват своите талисмани и амулети, като се опитват да вложат в тях своята собствена представа за модела на Вселената. Това е сложна магическа операция, която започва с гадаене (обикновено с Таро). Ученикът изпада в транс след медитация и се опитва да пресъздаде в съответния свещен предмет - талисман или амулет - чрез символи това, в което е проникнал и което е почувствал при броденето си на по-висши нива.
Когато ми подари “бо”, подготвено специално за мен, един джуджу от племето едо в Западна Африка ме помоли сериозно, ако накитът се скъса, да не се опитвам да го поправям и нанизвам отново, защото можело да е опасно. Обясни ми, че моето “бо” изразявало динамичното равновесие между обектите на Вселената - между добро и зло, мрак и светлина, духовност и земна плодовитост. Предметът представлява една сложна и асиметрична плетеница от семена, шишарки, раковини, кристали, дърво и корали. Подредбата на елементите е толкова усложнена, че дори да го гледам с часове, трудно бих я възпроизвела върху лист хартия.
Бо или моджо само се подаряват, въпреки че често хората в Африка гладуват!
Никъде по света човек с повече духовно разбиране от това на една медуза не би въртял търговия с талисмани и амулети. А достатъчно е да отворите сайтовете, за да видите, че у нас го правят…
Слагат шепа билки в ивица хартия или, ако са особено “щедри” в кожена кесийка, връзват с червен конец и продават нищо незначещия боклук за 15-20 лева.
Мога да соча още много примери в подкрепа на твърдението си, че шарлатаните - търгаши нищо не разбират от това, което правят. Какво бихте казали, например, за шокиращата тъпотия на твърдението, че направената “черна магия”, непременно в някакъв предмет, фетиш или кукла, действала, докато е заровена някъде?! Що за магове са тези, дето дори не са осъзнали, че всички магически въздействия са на енергийно ниво, а останалото е просто катализатор за концентрация на оня, който прави магията? Като говорят за ефекта на заровените предмети, тези европейски експерти показват, че са със степени назад дори от Австралийските аборигени. Възможно е, също така, ако проучат адреса на жертвата си, сами да поставят на скрити места, върху прага или заровени в саксия някакви страховити псевдомагически дрънкулки. Целта би била да убедят нещастния човек, че наистина е омагьосан и да оправдаят високите си хонорари за всеки пореден сеанс по “разваляне на магията”.
Вярно, понякога шарлатаните имитират добре външната страна на нещата. Не липсват изобилие от свещи, тамян, огледала и пентакли, както и куп други псевдоокултни символи. Просто декор за сценките, които разиграват. Всичко това прилича на кух орех, без ядка вътре. Тези занаятчии наизустяват дори формули и думи на силата и ги произнасят с дълбок и драматичен глас. Но, кажете ми, ако чуете папагал, научил се да дрънка много думи, ще го наречете ли добър оратор?
Докато при ясновидството и лечителството страда само портфейла на жертвата, при магията е по-различно. Точно затова фалшивите магове ме гневят особено много. За да спечелят повече пари, те често драматизират нещата и твърдят в хор, че на клиента непременно е направена черна магия, че тя не може да се развали с един сеанс (таксата се събира за всяко отделно посещение), че трябва да ползва определени субстанции, билки, талисмани и т.н. перо по перо, кесията на окултния търговец се пълни, а клетият човек изпада във все по-голям ужас.

В КАПАНА НА САМОВНУШЕНИЕТО

Знаете колко мощна е силата на човешката психика и въображение. Те се развихрят особено неудържимо, когато става въпрос за магия. Така човек, който не е омагьосан, на който всъщност му няма нищо, може да се разболее сериозно и дори да умре.
Известно е, че ако шаманът при Австралийските аборигени насочи заострена кост към свой съплеменник, това се смята за “магия за смърт”. Удивителното е, че жертвата започва да се чувства обречена. Залинява, спира да яде, става апатична и наистина умира. Всъщност, направеният от “магьосника” жест няма нищо общо с магическите актове. Човекът умира просто под влияние на самовнушението.
Виждала съм африканец, на когото се смята, че джуджу е направил “черна магия”. Човекът започна да гледа с блуждаещ, изплашен поглед. Виждаше някакви сенки и призраци, подскачаше от най-малкия шум. Резултатът беше, че полудя.
Моя позната, психоложка, направила интересен експеримент. Надраскала нищо неозначаващи знаци, които приличали малко на арабски йероглифи. После свила хартията на руло и я овързала с разноцветни конци. За зловещ ефект, пъхнала и едно перо от гарван. После сложила предмета на прага на своя възрастна и наивна съседка. Като видяла, обаче, разширените очи на женицата и колко е пребледняла, се изплашила, казала й истината и прекратила опита. Горката жена била толкова щастлива, че не е омагьосана, че дори почерпила.

ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА ТРАВМА

Друг зловреден ефект от псевдоомагьосването е, че възпитава у хората инертност, мързел и фатализъм.
Ако на човек не му върви в работата, в любовта или в учението, никак не е приятно да потърси грешките и у себе си, да признае, че не се е потрудил достатъчно или че просто силите и интелектът му не достигат за определена цел. Къде по-добре звучи просто да се оплаче, че е омагьосан! Тогава не е необходимо да се труди, да полага усилия, да се чувства непълноценен. Магията е нещо извън контрола му и, вместо некадърник, човекът се възприема като интересна и трагична жертва. Къде по-хубаво!
Лошото, обаче, е в това, че му липсва стимул да се стресне и да промени нещо у себе си. Отдава се на ленив фатализъм и шансът му да преодолее препятствията и да върви напред отпада. Така, заради успешния бизнес на някои шарлатани, един човек губи мотивиращата си воля, съвестта и съзнанието си. А има ли нещо по-вредно от това?!

НЯМА БЯЛО МАГИЧЕСКО ВЪЗДЕЙСТВИЕ

Някои от вас ще кажат, че не всички са “лоши”, че има магове, които правят само “бяла магия”- за любов, за плодородие, за здраве или късмет. Ще ви кажа едно и то е принцип в света на висшата магия: касае ли се за въздействие върху съзнанието на друго човешко същество или върху природните закони, такова нещо като бяла магия просто няма. Всяка противоестествена намеса е черна магия. Още повече, когато магът си позволява да придобива чрез действията си материални печалби. Ако с магия дадете любов на един, лишавате от любов друг; плодородието на едно място е глад и суша на друго; за да спечели пари един, губи ги друг. Природата не търпи нарушен баланс и всичко се заплаща скъпо и прескъпо (не само във финансов, а и в морален смисъл).
Бяла магия съществува само тогава, когато използваме енергията си единствено за самоосъвършенстване, за духовен напредък, свой и на човечеството като цяло, и за общуване с по-висши разумни енергии от други нива.
По-важни от чудото и магията са взаимната доброта, светлината и любовта в човешките отношения. Всеки човек може да постигне чудеса, ако има вяра в своите сили и воля да се бори и да отстоява себе си.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com