ПРИКАЗКА ЗА ДВАТА ЛОТОСА

    Здравейте, приятели и почитатели на моите творби. Тази приказка съчиних за Вас и с нея завършва новата ми книга “Тъмния край и светлото начало”, която ще излезе на книжния пазар през 2010 г. Може да се разпространява само като се започне с това обяснение.
     Ваша Паула Лайт.

Една приказка на прощаване.

   Посланията на Ботис са изпълнени с надежда и сила, но малко странни за нас, земните хора. Затова нека Ви предам една последна мисъл за смъртта, изразена с думите на приказка, която съчиних за Вас:

   Лотосът е най-прекрасното цвете в Египет. Той расте във водите на Нил. Цветовете му са нежно бели, а когато разтворят листенца, приличат на загадъчни звезди. Толкова пищни и уханни са тия цветове, че мистиците говорят за хилядолетния лотос и сравняват разтворения му цвят с просветлената и прозряла мъдростта душа.

  Отдавна, много отдавна, във водите на Свещената река живеели два лотосови цвята. Били невинни и млади, а листенцата им – свити на пъпки. Историята също била невинна и млада. Пирамидите били още нови, а по реката плували златните ладии на фараоните.

   Двете крехки лотосови пъпки знаели, че за тях най-съдбовният момент ще дойде, когато разтворят листенцата си за лъчите на слънцето, на свещения Ра и пият от неговата светлина. После в жаркото египетско лято нежните цветни листенца щели да увехнат и да изкапят в мътната тиня на великата река. Тогава за тях щяла да дойде смъртта.

    Единият лотосов цвят казал на другия:

   - Братко мой, всяка нощ сънувам как лъчите на лъчезарния слънчев бог проникват в тайнството на сърцето ми и листата ми се разтварят. Как пия от златната им мъдрост.

   - Колко си глупав, момче! – сопнал се кисело другият лотосов цвят. Не разбираш ли, че щом се разтвориш, ще увехнеш и ще умреш. Аз искам за винаги да си остана пъпка!
                                                                        
   - Ти си глупакът – тихо отговорил първият. Нима искаш да прекараш дните си свит в мрака, сам и студен, вместо да споделиш аромата си със слънчевата топлина и свещената вода ? 

   - В свещената вода ще плуват само пожълтелите ти останки и крокодилите ще се гаврят с тях ! Не се ли страхуваш? – сопнал се мрачният лотос.                                                  

   - По-добре кратки дни в мъдрост и светлина, отколкото вечност в егоизъм и мрак – отговорил пламенно първият цвят.                                            

   Минали много дни. Лодките прекосявали оня разлив. Виждали една бледа, съсухрена пъпка и един пищен, разкошен, ароматен цвят. Дивели се как от едно стъбло могат да се родят два толкова различни цвята.

  Свитият лотос приличал на нещастник, превърнат жив в мумия, а разцъфтелият живеел в екстаз и слушал песните на слънцето, което му говорело за неговите сестри, звездите и за неговия баща Върховния бог Озирис.

  След време по реката заплували оронените цветове на разцъфналия хилядолетен мъдрец и окапалата пъпка на глупака, който никога не се насладил на красотата на живота.

   - Единият умря, но живя прекрасно и пълноценно, а другият избра да си остане мъртъв от самото начало – прошепнала с тъга великата майка Изида.

  Това е приказката, скъпи приятели. Нейното послание е да не се поддавате на унизителния страх. Живейте пълноценно. Разтворете душите си за Светлината. Тогава наистина ще познаете хармонията на вечността.

  Пътувайте смело през този и през всеки следващ живот и нека Божествената Светлина грее във Вас.

     Автор: ПАУЛА ЛАЙТ
     23.10.2009 г.

СВЕТЛИНАТА НА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО !

Христос възкресе! Той възкръсва отново и отново в съзнанията и душите ни с всяка напъпила пролет. Всяка година обърканото и нещастно човечество си спомня за неугасващия благодатен огън, за светлината, която струи от Оня, който умря за нас.
Но спомня ли си някой как се полага началото на всичко това? Човек се ражда в кръв, слуз и болка и първият му зов към света е плач. Синът Божи е възкръснал след агонията на кръстното разпятие, след мрак, жестокост и страдание. И онези, за които е умрял, крещели в хор: “Разпни го!”. После - мрака на зазиданата гробница и сълзите на трите любящи жени. После - ослепителна светлина и Ангел Господен, възвестяващ Светото Възкресение. От онази тъмна и страшна нощ бликва най-благодатният огън, който, вече над две хиляди години, ни свети в тъмата. Всяка пролет, заедно с Възкръсналия, ликуваме в победата над смъртта, студа и мрака.
Но, докато се тъпчем с печени агнета и шарим яйца в цвета на кръвта Му, докато режем марули и пием бира, спомняме ли си защо умря Той? Защо Синът Божи измина своята Голгота, изпи горчивата чаша и бе разпнат? Защо самата Светлина позволи да бъде изтезавана от мрака? За нас, заради нас, в името на най-възвишената любов, непостижима и неразбираема за човешко същество.
Затова, в Неговото светло име, нека позволим за миг неугасващият огън да заслепи неоновите ни реклами, а оня тих, благ глас да заглуши телевизионните брътвежи на глупавата ни суета.
Две хиляди години са нищо пред вечността. Сякаш е изминал един кратък миг… Ако сега Той реши да се върне сред нас и да стъпи на наша земя, ще приеме ли, че не е умрял напразно?
Той е вървял, прост и любящ, сред рибари, митари и блудници, а нашият “елит” гнусливо се мръщи пред изстрадалия лик на своя народ.
Той е проповядвал бедност, скромност и простота. Би ли приел с усмивка палатите и хотелите, издигнати сред стенанията на гладните?
Той е помогнал на самарянката. Помагаме ли ние на своите братя и сестри роми и турци? Обичаме ли хората от другите етноси така, както обичаме себе си?
Той е прогонил от един нещастник бесовете. Би ли успял да прогони беса на нашата алчност, завист и омраза?
Той е изхвърлил с бича си търгашите от предверието на храма. Не се ли перчат те сега вътре, в Светая Светих на самия храм?
Не, ако сега Той дойдеше тук, при нас, бялата Му дреха би заслепила гузните ни лица, а суетните клоуни трудно биха понесли кроткия, любящ пламък на благите му очи. Подобно на Великия инквизитор, нашите управници биха бръщолевили: “Върви си, върви си! Иначе ще трябва да те разпнем отново!”
Христос възкресе! Босите му нозе очертаха пътека от кръв и светлина към хълма Голгота. Може ли тази пътека да се следва с подковани ботуши или с мокасини марка “Гучи”? Ние оставаме долу, в подножието, в плен на своите страсти и грехове.
Но нека се опитаме да сторим така, че Той да повярва, че не е бил разпнат напразно. Нека поне през този ден, през тази седмица, през тази година да махнем резетата от душите си и да позволим на Светлината да влезе. Нека да си простим, да се обичаме, да гледаме не към чековите си книжки, а към звездите, да чувстваме не с търбусите, а със сърцата си! Нека не забравяме светлия небесен път и накъде води той. Нека разгоним търгашите от националния си Храм и да заживеем по Неговата светла повеля!
Нека Го възкресим отново в сърцата си!
Паула Лайт.

Сърцето на олтара

(притча за любовта)

Както дъб огромен в жълъда таи се,
Както чудна перла в мидата гради се,
Така на грозотата под грубата кора
Блести във сърцевината най-нежната душа.

Някога много отдавна, в Сините планини, където равното плодородно поле се срещало с вековните букови гори в подножието на планината, имало едно село на име Житово. Заможни били житовчани. Насред селото се издигала бяла черква, а резбите на нейния олтар дивели всичко живо с хубостта си. Влезе смирен богомолец, запали свещица и коленичи пред олтара. Тогава потъва в дивната красота на една по-вълшебна Вселена. Виели се лозници и натежавали плодове, изваяни от по-тъмно дърво, а в средата се възправяла фигура на жена. Напетата й снага, гордо вдигнатата глава, пищната коса, сътворени от светло дърво сякаш събирала лъчите на слънцето. Десницата й била вдигната за благослов. Очите и усмивката на жената били някак по-стари, тъжни и мъдри.
Това е Светата Дева. Тук е от незапомнени времена. Никой не знае резбаря, живял в дълбока древност, но имал златни ръце – шепнел духовникът на развълнуваните миряни. Само много старите хора си спомнят една легенда от далечното минало.
Имало едно време в покрайнините на Житово окаян селски бедняк на име Дамян. Момъкът бил облечен в жалки дрипи и живеел в схлупена къщурка в самата букова гора. Бил сирак и никой не помнел, нито знаел кои са родителите му. Селяните сякаш не го били виждали като невръстно дете. Дамян бил грозен и уродлив. Снагата му - ниска и недоразвита, въпреки широките плещи и яките мускулести ръце. На раменете му имало гърбица. Главата на младежа била несъразмерно голяма и космата като на див звяр, а изпод рунтавите му вежди надничали малки тъмни очички. Малцина разбирали колко доброта и нежност се криели зад тази грозота. Децата замеряли момъка с камъни, а жените му се присмивали. По тлаки и седенки момите се задявали една с друга, че ще ги сватосат за Дамян и смятали това за много смешна шега. Да, жестоки са понякога хората.
Страшното било там, че младежът не разбирал нито колко е грозен, нито че е станал за подигравка. Той живеел изолирано. Слагал примки и ловял диви животни. Освен това имал една златна дарба, която селските майстори безсрамно използвали. Хванел ли парче дърво, каквото и да издяла, сякаш оживявало и грейвало с ненадмината от нищо хубост. Сякаш добрият Господ решил да го възнагради за страданието от самотията и уродливостта. Хитрите майстори, щом получели поръчка за направа на резба от по-богати клиенти, отивали в гората и молели Дамян да изпълни заръката вместо тях. В замяна му давали по няколко самуна хляб, гюм с мляко или торбичка с брашънце, а прибирали шепа жълтици. Момъкът не разбирал, че го мамят, а и парите не го интересували. Това, което вълнувало душата му било самото сътворение. Топлела го радостта да вземе един груб къс дърво, да премахне излишните пластове и да грейне истинската, дълбоко скрита хубост на неговата сърцевина. Под грубите му възлести пръсти дървото пеело и светело като злато. Сякаш във вълшебен сън се раждали човешки лица и зверове, растения, звезди, слънца, демони и ангели - фигури по-истински от реалността. Младежът бил господар на дървесината и майстор над майсторите.
Най-хубавата мома в село била Невена – Хадживелковата дъщеря. Когато вървяла по чаршията чирачетата изтървали и чупели стомните, запали по нея и ядели голям пердах. Благочестиви старци изтървали чибуците и парели пръстите си, а ергените забравяли по каква работа са тръгнали. Девойката знаела цената си и стъпвала гордо като кошута. Големите й черни очи греели весело и ранявали мъжките сърца. Чорбаджи Велко се гордеел с красивата си дъщеря, но искал да я омъжи рано-рано.
- Хубавата мома си е истинска беля. - Ще ми я грабне някой млад негодник – обичал да повтаря и сучел мустаци. Жена му се съгласявала с него, въпреки че жалела чедото си, дето толкова кратко ще помомува.
- Ще я оженя за Камен, крумовият син – отсякъл бащата.
- Недей така, мъжо, - замолила се майката. – Камен е левент и хубавец, но е непрокопсаник. Услажда му се вино и люта ракия. Задява се с бедни девици и ги оставя опозорени. Пиян е посягал да удари майка си. Невена ще тегли с такъв жених, не я зачерняй!
- Глупава си ти, жено! Млад е момъкът, ще поумнее. Като се събере с нашата хубавица, бързо ще забрави магариите. А тейко му има най-много ниви и най-голямата къща. Стадата му чет нямат. Камен му е едничък. По имане ще стъпва Невенка, все злато и коприна ще носи – отсякъл Велко и жена му замлъкнала. Знаела, че думата си на две не ще скърши.
А Невена хич и не подозирала каква тежка участ й се гласи. Тя водела хорото, пеела с пълен глас и радостно лудувала с дружките си. Веднъж решили да си направят венци от букови клонки и хукнали към гората. Стигнали до малката, схлупена колиба на Дамян. Видели го , че дялка резбован стол за храма и весело си подсвирква. Изведнъж замлъкнал. Малките му очички се впили в Невена. Онемял. Сякаш слънцето било слязло на земята и позлатявало всичко наоколо.
Закачливите девойчета забелязали как гледа хубавицата и прихнали. Палавата мома решила да си направи жесток майтап и рекла сериозно:
- Решила съм да взема за мъж човек, който е сръчен в ръцете и дялка дървото добре – сериозно казала тя. - Такъв момък и от колибата палат ще направи и като царица ще ме гледа.
Смаял се Дамян и се почувствал сякаш небето се разтворило над него и му разкрило Рая.
- Ти си не само красива, а и мъдра, любима! - прошепнал възторжено. – Ти успяваш да съзреш онова, което се крие зад грубата и грозна кора на дървото. Виждаш сърцевината, която е истински прекрасна. Ден и нощ ще работя и ще създам за теб море от красота, царице моя!
Невена смутено мълчала. Тя не била жесток човек и разбрала, че този път е прекалила с шегите си.
- Прости ми, майстор Дамяне! Глупаво момиче съм и припряно, шега си струвах. Само тати ще рече за кого да ме ожени. Не съм своеволна. – И момичето замълчало, и се зачервило от срам и неудобство.
С девойките винаги вървяла леля Върбинка. Жената била стара мома и родителите й плащали по някои грош да държи под око немирничките и да ги пази от бели. Върбинка видяла пламъка в малките очички на дърводелеца, от който уродливото му лице греело. Решила за негово добро да му даде един много суров урок.
- На Невенка може да се прости задявката, Дамяне! – рекла. - Защото е млада и глупава. Но ти не си нито сополиво хлапе, нито млад ерген. Знаеш ли на какво прилича лицето ти? Питал ли си се защо селските гамени те замерват с камъни, а стариците се кръстят като те видят по пълнолуние. Грозотата не е грях, синко! Тя, като хубостта, е от Бога дадена. Грях е, обаче, да бъдеш слепец и да не можеш сам да разбереш колко пари чиниш. Ще ти помогна да се събудиш от сладките сънища и да стъпиш на земята. Вземи това огледало и хубавичко се виж в него.
Дамян никога през живота си не бил виждал собствения си лик. Надвесвал се понякога над вода, когато дебнел дивеча, но в горския полумрак съзирал само неясна сянка. От гърлото му се чул задавен стон. Момъкът гневно запокитил злощастното огледало на земята и го счупил на стотици късчета. После побягнал в шубраците… Върбинка уплашено се прекръстила.
- Господи, голямо зло сторих – прошепнала сподавено. – Да се счупи огледало е на голямо нещастие и страдание. Моля те, закриляй този клетник, защото ти си го създал такъв.
А Дамян бягал и бягал в гъсталака.Тъмно отчаяние сковавало сърцето му. Пред очите му все се явявал уродливият лик, съзрян в огледалото. Като майстор и творец на красота, той ненавиждал и презирал всичко грозно и несъразмеримо в природата. Сега мразел себе си. От лицето му изчезнала безгрижната усмивка.Всички багри наоколо посивели. Мрак погълнал душата му.
- Ще дам на Невена последния си дар към света на хората. Да узнае един ден какво се крие под грозната кора. – прошепнал и се захванал за работа..
- Работил няколко луни. След това се промъкнал в потайна доба и сложил творението си пред Велковите порти. На сутринта чорбаджията намерил резбования олтар, в центъра на който от по-светла дървесина блестяла, сякаш с ореол, дъщеря му. Захласнал се Велко. Почудил се дали не е грях щерка му да изобразява Светата Дева, но решил, че нещо толкова прекрасно, не може да е зло. Бащата подарил майсторското творение на черквата по случай сватбата на Невена и Камен.
Никой нищо не узнал какво е станало с Дамян, селския грозник. Дечурлигата първи забелязали, че над колибката му не се вие дим. Казали на татковците си. Селяците се уплашили да не е болен, защото били милосърдни и не толкова зли хора. Когато отишли, обаче, колибката била празна, покрита с тънък слой прах. Личало си, че отдавна никой не живее в нея. Обиколили обичайните полянки, където Дамян залагал капаните си, но не го открили никъде. След като се търкулнали няколко месеца решили, че е погинал. Чули от селския клисар, че го виждал нощем да се промъква в храма и да се моли, но се изсмели, защото клисарят обичал доста да си посръбва и след няколко ракии и друг път имал разни видения. Обявили Дамян за мъртъв и скоро го забравили.
Година след година при залез слънце в храма влизала невестата Невена. Първите лета изглеждала хубава и сияйна като изображението си върху олтара. После плачът по погинало детенце, теглилата и побоищата, угасили блясъка в очите й, сбръчкали гладкото й чело, привели стройните й рамене. Всички в село знаели какъв кучешки живот води с пияницата Камен и я жалели. Оставяли я сама в черквата да се оплаче Богу на воля.
Всеки път невестата гледала своето младо лице и плачела горчиво. Спомняла си добрите очи, които блестели от грозното лице на Дамян, златните му ръце. Но най-вече мъдрите слова, които й казал.
- Научих се вече да беля грубата кора и да виждам в сърцето на нещата, майсторе, - шепнела тя през сълзи. – Ако като млада и глупава хубавица имах този поглед, никога,никога нямаше да те пусна да си заминеш. Всеки ден, всеки миг щях да се оглеждам в любящите ти очи. Тогава нямаше да виждам грозната и сбръчкана старица, защото в тия огледала щеше да се отразява твоята обич и жалост. В тях и само в тях щях завинаги да си остана млада. Вече знам, че всичко, скрито зад грубата кора, е любов. Тя е истинското сърце на живота, сърцето на ОЛТАРА.

Паула Лайт – Автор на книгата “Свещената магия”.
Книгата може да се поръча и по интернет от България и чужбина на следният сайт:
http://www.hermesbooks.com