ЗАВИСТТА - ТАЗИ СТРАШНА ОТРОВА

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers").


Ще продължим нашето жестоко изпитание: един опит за честен и безпристрастен поглед в огледалото на истината към нашата национална душа. Поглед без грим и илюзии.
Този път ми се иска да започна с много баналния анекдот за българина в ада. Според него, казанът с катран, където били измъчвани нашенските грешници, не се нуждаел от охраната на рогати дяволи с вили в ръце. Защото, успеел ли някой да изплува и да подаде глава от врящата черна смола, останалите бързо се постаравали да го дръпнат обратно. Всеки е чувал тази история. Всеки я е повтарял. Банална е до втръсване. Но не е ли вярно, че банална става само неоспоримата и всеизвестна истина?
Такава всеизвестна истина е, че нашенецът не обича някой да постигне повече от него или да бъде нещо повече. Той приема успеха, напредъка и по-висшите качества на съседа си като лична обида. Духовното ни пространство направо изобилства от реплики като: "Баш еди кого си ли избраха? Какво пък струва той?” или: “С какво X е по-добър от мене?”; или: “На какъв ми се прави тоя Y? Като че не го знам колко струва…” И, цоп! - Всички по-инициативни, по-интелигентни, по-свободолюбиви и оригинални хора бързо биват предърпвани обратно в катрана. Дори и цялата нация да губи от това. Нали пак си е наша поговорката: “Я не сакам да съм добре. Сакам Вуте да е зле.” Или: “Нека ми изгори къщата, ама да пламне и на Вуте плевнята.”
Завистта е особена, перфидна форма на страха. Ще ви убедя, че наистина е така, колкото и агресивни да са нейните проявления. Може би, точно затова е единственият порок, който не носи удоволствие на оня, който го притежава, а само мъчение.
Нека ви споделя защо считам завистта за вид страх.
Всеки, дълбоко в себе си, смята собствената си личност за най-специална, най-добродетелна, най-кадърна и надарена. Най - най… Ето защо изпада в ужас и раздразнение, ако сам прецени, че някой друг е постигнал повече в този живот или представлява нещо повече от него. Тази оценка силно дразни и притеснява човека. Това раздразнение, този страх бързо мутират в злоба и силно желание да докажеш и на себе си, и на света, че ненавистният дразнител всъщност нищо не струва и нищо не представлява. Ето това е завистта. Тя винаги е порок на действието, но действие не градивно, а зло и разрушително. Затова смятам, че е страшна отрова. Смятам също, че българинът е дълбоко интоксикиран от нейните вонящи миазми. Това води до убийствени резултати за цялата ни нация, спъва всеки напредък и убива всяка надежда.
Една от плачевните последици на отровата е в проявата на икономическо безумие.
Завистта пред имотното благосъстояние на другия води до упорит стремеж на всяка цена да демонстрираме повече просперитет от него. Ето причината за наглед налудните реакции на нашенските гешефтари, подкупни чиновници и политици. Навсякъде по света такива гледат да демонстрират бедност и са по-ниски от тревата. Откраднатото тихомълком се завлича в чуждестранни банки, а човекът демонстрира скромни доходи, ни лук ял, ни лук мирисал.
Тук, при нас няма нищо подобно! Нали целта е да покажеш на другите, че не са нещо повече от теб?! Така, безумците започват да строят къщи като палати, да издигат хотели, да се возят в суперлуксозни коли. Какво биха стрували престъпните им усилия, ако не могат да се изфукат с резултата? Техните демонстрации, на свой ред, предизвикват нова вълна от завист, водеща до нови престъпления и гешефти, за да покажат завистниците, че могат да постигнат същото и дори повече. Така става нещо като Стахановско социалистическо съревнование по кражби и демонстрации на лукс и разкош, на което въобще не му се види краят. Достатъчно е да си припомним, например, митничарското село или обувките със златни кантове за петнадесет хиляди долара на социалния ни министър, за да видите какво имам предвид.
Друга метаморфоза на отровната завист е подлостта.
Хората не подбират средствата, за да съборят ближния си от всеки възможен пиедестал и да му попречат по всякакъв начин да постигне възход.
Спомням си някога в Африка за безумните измерения, до които бе достигнала тази прелестна национална черта. Тъй като данъците, вземани от държавата от български специалисти, работещи в чужбина, бяха непосилно високи, повечето хора тайно работеха някакъв “частпром”, за да могат да свързват двата края. Естествено, другите българи бдяха с четири очи да не би някой друг да си напълни паницата повече. Те засипваха посолството с доноси (анонимни или подписани) как X или Y работел, без да декларира допълнителната си печалба.
Едно симпатично младо семейство лекари не издържаха и се прибраха в България, защото съседите им - сънародници редовно ровели в боклука им. Целта била да преценят по изхвърляните отпадъци какво са яли и оттам да добият представа трупат ли някакви недекларирани доходи и какви.
Възрастен сънародник, архитект, беше дотолкова омерзен от това безобразие, че отказваше да говори на родния си език и контактуваше с повечето българи на английски.
“Защо гледате в паницата на другите?”- отчаяно каза веднъж търговският представител на България. - “Работете и печелете всички. Не искам да ви преча, но като пишете доноси, ме принуждавате да реагирам”.
В оня период с учудване разбрах, че и срещу мен има донос, въпреки че работех само по ограмотителна система за местното население на доброволци и личните ми доходи бяха символични. Твърдеше се, че съм предпочитала компанията на англичаните и другите хора от Западна Европа и непрекъснато съм прекарвала свободното си време с тях. Мотивът на доносника, вероятно, беше, че не е сред поканените на поредицата приеми, организирани от британските ми приятели.
Тогава се отървах от неприятни последици доста ефективно. Просто казах в посолството, че не съм осъзнавала това общуване да е забранено и ведро обещах още на следващия ден да спра да приемам в дома си приятелките си чужденки, като им обясня учтиво, че моето правителство забранява това. Естествено, дипломатите нямаха друг уместен ход, освен да ми се извинят и да ми препоръчат да поддържам контактите си спокойно.
Подозирам, обаче, че подобни доноси са разрушили немалко кариери и съдби.
И до днес, започне ли някой да добива популярност, да изпъква сред съседите си, моментално следват сплетни, злобни клюки и забележки, а нерядко и жестоки клевети, чиято единствена цел е да сринат репутацията на човека и да му попречат да напредне. От тези фалшиви обвинения и гнусни оскърбления често за невинната жертва няма измъкване. Неслучайно, пак в България съществува поговорката: “Ако заговорят, че сестра ти е лека жена, иди доказвай, че нямаш сестра.”
Един изключително колоритен резултат на завистта в националния ни характер е ненавистта на българина към собствената ни интелигенция.
Още в историческото си минало трудно понасяме факта, че някой умее или знае неща, недостъпни за нас. Затова, докато навсякъде по света народите почитат и пазят интелигенцията си, ние се чудим как да я унижим и да я натикаме в калта.
По времето на Петко Славейков, както е видно от собствените му спомени, битувало мнението, че говедарят заслужава по-висока заплата от даскала. Защо ли? Как тъй защо?! Нали човекът търчал подир говедата и в пек, и в дъжд, а даскалчето си приказвало с дечицата на светло и топло?

Тази абсурдна философия на отрицание битува и до ден днешен.
Неотдавна, в едно малко планинско селце разярен земеделец, който яростно дърпаше посивелите си мустаци, ми се оплака от местния фелдшер: “Зема толкоз пари” - фъфлеше човечецът възбудено - “ пък хич не знае ‘кво е да се изпотиш. Аз мъкна тежка мотика, а той с бялата мантичка и леката слушалка ми се прави на велик!”
Социализмът използва умело тази благодатна почва, за да пусне гъсти филизи убийствената му политика на обезличаване. Учителите, лекарите, творците и учените имаха жалки доходи. Докато работниците се кичеха с гордия етикет “класа”, интелигенцията беше само “прослойка”. С ушите си съм чувала изрази като “интелигентски залитания”, “интелигентски отклонения” или просто “интелигентщина”, които трябваше да се възприемат като отрицателни и обидни.
И до днес това отношение към духовния елит процъфтява. Спомнете си колко негативни бяха реакциите на обществото към учителската стачка. Помислете си какви са доходите на преподавателите в университетите и на учените в БАН или как едва мъждукат и как гладуват творците ни.
Един посредствен футболист е десетки пъти по- облагодетелстван и тачен и от най-заслужилия ни специалист в която и да било сфера на науката.
После, незнайно защо, от интелигентите се очаква да работят някак само в полза на обществото и да не проявяват капризите да искат добро заплащане. Това се възприема като скандално користолюбие и алчност от тяхна страна. Сякаш те не трябва да се хранят, а може някак да се справят с фотосинтеза.
И, ето какви са отровните плодове на завистта: Поради това, че ние, българите, не можем да понесем мисълта, че някой представлява нещо повече от нас, трябва с всички възможни средства да го накажем за това.
В резултат на тези абсурдни импулси, губим каймака на нацията си. Големи певци и музиканти се представят предимно в чужбина. Големи учени са постигнали великите си изобретения пак извън границите на Родината. В резултат на това безумие, губим не само престиж и слава, а и възможност за чисто материален просперитет.
Друг интересен резултат от тази причудлива нашенска омраза към одухотворените, будните и знаещите е крайно екзотичната ни селекция в областта на политиката. Определено, някак харесваме ограничените и простовати държавни ръководители.
Тодор Живков си беше по свой начин народен любимец. Изрази като : “Днес полупроводници, а утре - цели”. Вместо да ни накарат да се срамуваме пред света, будеха разнежени усмивки като щуротиите на любимо дете. При всеки гаф в политиката, вместо да го заклеймят, хората съчувствено цъкаха с език, че подчинените му го лъжели.
Със същата страст и симпатия прегърнахме каузата на Симеон Сакскобургготски. Фактът, че изпълняваше причудливи клоунади пред медиите и не можеше да каже и две свързани думи очароваше и разнежваше българина. Изрази като “когато му дойде времето” или че “трябвало да си сменим чипа”, вместо да ни подразнят, будеха и будят усмивки на симпатия.
Само в България може да просперират министри без висше образование като Лучиано.
Друг любим тип политици са наивните, бутафорни млади марионетки, неспособни да мислят и действат сами като Виденов и Станишев.
Изобщо, този, който трябва, сенчестите кукловоди, познават прекрасно тази черта на нашенеца, неговият култ към посредствените и ограничените и добре се възползват от нея.
Докато политиците с мозък, смелост и идеи са разглеждани като тъмна и враждебна сила и много лесно могат да бъдат обявени за народни врагове. Такъв е случаят в исторически план със Стефан Стамболов и Александър Стамболийски, а в по-ново време - с Трайчо Костов.
Спомнете си за покъртителните кадри във филма “Страшният съд”. Великолепно беше пресъздадена насладата, с която простакът унижава и тъпче в калта човек, който притежава финес и духовност, знае няколко езика и стои неизмеримо по-високо.
Зад всички тези абсурдни и злокобни процеси отново се крие завистта. Българинът по принцип трудно преживява факта, че някой ще го направлява и ще бъде над него, но е балсам за душата му, ако този някой е видимо толкова жалък и некадърен, че не накърнява с нищо неговото его. Напротив така нашенецът може, докато чака на опашка за социалните помощи, самодоволно да си мисли, че е нещо повече от премиера, министъра или градоначалника. Това подхранва самочувствието му.
Пак завистта е в дъното на факта, че българите са толкова неспособни на организация, дисциплина, подчинение и йерархия. Редът и дисциплината предполагат да си знаеш мястото и искрено да приемеш, че някой друг знае и може повече от теб и затова следва да бъде слушан. За нас сякаш граничи с невъзможното да направим това. Ето защо в България има толкова партии, като и в най-малката от тях всеки се вижда като бъдещият й лидер или поне като кандидат в депутатската й листа на следващите парламентарни избори и то на избираема позиция.
Разбира се, все пак, има един начин българите да ти простят величието, знанията и уменията, духовните, нравствените и интелектуалните качества и дори да ти признаят някакви заслуги. Как да стане това ли? Лесно. Просто за целта трябва да си мъртъв. Понякога прощаваме на покойниците тяхното духовно превъзходство, въпреки че не винаги успяваме дори в това.
Вземете случая с българските медици в Либия. Бяхме ги възприели за обречени, за покойници и си позволихме лукса да ги героизираме, а тези “неблагодарници” взеха, че проявиха “наглостта” да се завърнат живи и здрави, дори напълнели и да получат някакви разумни компенсации и привилегии. Какво нахалство!
Виждате ли до каква степен сме пропити от отровата? Тя разяжда нашите добродетели и обезобразява националната ни душа.
Англичаните имат израз my betters ( по-добрите от мен) и с радост, спокойствие и уважение признават, че има хора, които ги превъзхождат. Те знаят точното си място и възможностите си в този живот. Нима това съзнание ги прави по-малко горд народ?
При японците йерархията е жизненоважна за равновесието и здравата структура на цялата им цивилизация. За един японец прекият му началник е величествен човек, а директорът на фирмата, в която работи - божество. Никога не съм чувала да укоряват японците в раболепие и липса на достойнство.
Дори по-фриволните, по-бохемски настроени французи издигат на пиедестал своите творци и своите учени. Нима в душата на французина има нещо робско и угодническо?
Запомнете, докато не се научим да почитаме подобаващо тези, които ни превъзхождат, да осъзнаваме своите качества и своето място в живота и да се гордеем с тях, да се трудим неуморно, като вместо да оправяме света, запретнем ръкави да вършим това, което умеем най-добре, никога няма да видим прословутата светлина в тунела и ще затъваме все по-дълбоко в блатото на икономическия, нравствения и политическия хаос!

Паула Лайт
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (интернет доставка).

СТРАХЛИВ ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers").


Мисля, че е крайно време да разголим душите си пред огледалото на Истината. Всеки мъж, всяка жена, целият народ. И трябва да го направим честно. Нека не се опитваме да прикриваме с грим и руж бръчките и петната като застаряваща кокетка, а да видим всичко с широко отворени очи. Това, което харесваме и това, което ни отблъсква.
Та, страхлив ли е българинът?
Някога, преди около две хиляди тридесет и пет години, римлянинът Пилат Понтийски задал един много страшен въпрос, въпрос, на който не знаем отговора и до днес: “Какво е истина?” Защото в човешкото съзнание, за жалост, истината има склонност да се раздвоява и дори да се разтроява. Всеки има своята истина и вярва от сърце, че тя е единствена, чиста и неоспорима.
Аз мисля, че по въпроса за страхливостта на българина има две истини и всяка от тях може да бъде доказана убедително.
Още от древни времена, от епохата, потънала в мъглата на времето, когато Аспарух повел хората си и прекосил Дунава, българите се славели като храбри и юначни войни. Битките, водени от Хан Крум, от Симеон Велики, Калоян и Иван-Асен в епохата на Първото и Второто българско царство, доказват това. Пред нас е треперела древната Византийска империя с хилядолетна традиция и сме разгромявали уж непобедимите рицари - кръстоносци. И до днес Балдуиновата кула се извисява като мълчалив свидетел на това славно събитие.
Българинът е имал силата и достойнството да отстоява себе си, своя род, език и вяра и във времена на робство, погром и гнет. Песните и легендите за хайдушките чети ни напомнят това.
Страхливец ли е бил човекът, който е възкликнал: “Море, воеводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!?” Или оня хайдутин, пожелал, когато го бесят, ризата му да се белее? Нима е страхлива девойката от нос Калиакра, скочила в бездната, за да запази честта си? Или онова българско момиче, изпълнено с нежност и копнеж към живота, поискало да го заровят в гроб с прозорци? Нима не е смела Гергана, отказала изкушенията на турския везир и защитила смело земята си, рода си и любовта си?
Кръвта, попила в земята на Батак, не е кръв на страхливци. Не познавам по-безумна проява на смелост и мъжество от постъпката на простия, обикновен занаятчия, на име Кочо.
Възможна ли е по-дивна храброст от делото на въстаниците, тръгнали да събарят могъщата военна империя с черешови топчета и саби? Нима онова кърваво писмо е написано от ръката на страхливец? А какви други, освен безумни храбреци са онези, които, начело с воеводата си, Ботев, прекосили Дунава и дошли да мрат за Родината?
Нужно ли е да напомням за храбрите опълченци, защитили стратегическия проход без оръжие, без друго, освен несломимата си воля да устоят и издържат? Наистина орли!
В Балканската война нашите мъже, без оръжия, без снаряжение, без топли дрехи и храна, продадени от политици- гешефтари, са се сражавали и са умирали за Отечеството така, че слисали цяла Европа.
А този наш поет, писал светли стихове за народа си ден, преди да изпълнят смъртната му присъда? Малко народи са способни да излъчат син, който спокойно да заяви пред лицето на смъртта: “Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз! Какво тук значи някаква си личност?”
И в най-новата ни история, изтезавани, измъчвани и унижавани, давани за храна на свинете, в “Слънчев бряг” и Белене са умирали български мъже, но не са се отрекли от своята вяра в демокрацията и свободата.
Притежаваме и друг вид смелост, характерна за народите с тежка, драматична и трагична историческа съдба.
Това е смелостта да оцелееш, въпреки всичко, която е кръст, много по-тежък за носене. Могъщият дъб е смел и устоява на бурята и мълниите, но тревата, с крехките си и раними стръкчета, която, ако трябва, е способна да пробие и асфалт, и бетон, е по-смела от него.
Въпреки опитите на ромеите да превърнат България в протекторат на Византия, сме оцелели.
Оцелели сме и през няколкото столетия робство, с превити гърбове, със синила от бича, с непосилни данъци и ангария, с потъпкана култура и език и с натрапвана ни със сила чужда религия.
Оцелели сме от безумните идеи на фашизма и сме сред малкото народи, спасили своите евреи.
Оцелели сме през десетилетията на лудостта на социализма и сме съхранили традициите си, същността си, багрите си като народност. Не сме се превърнали в послушен придатък на Болшевишка Русия.
Оцеляваме и сега, при най-бездушните и предателски правителства в цялата ни история, в глад, унижение и геноцид. Жените ни напускат дом и челяд, за да слугуват на чужди, но оцеляваме. Децата ни всяко лято отиват на гурбет, та да могат да съберат средства, за да се учат и, все пак, не сме изчезнали, не сме се заличили.
Тогава, когато ще рухнат дворци и кули, грандомания и фалшиви идоли, надменност и нечестно придобито богатство, тревата ще остане. Тя винаги оцелява.
Мисля, че дотук успях да ви убедя, че у нас има прояви и народо-психологически черти, които заслужават дълбок поклон. Доказах, че не сме опетнили лъва върху герба на своето знаме, нито сме изгубили правото си да го носим.
Но нека обърнем сега и другата страна на монетата и да обсъдим втората истина, която също може да бъде защитена с убедителни аргументи. Според нея, българинът е страхлив, с превит гръбнак, робски покорен и неспособен да воюва за кауза и да защитава своите права и интереси. Нека видим “тъмната страна на луната”.
През изминалите векове, българинът е култивирал и една твърде пластична робска психика. Онази, която се изразява чрез поговорката: “Преклонената главичка сабя не я сече.” Изразява се, също, чрез хляба и солта. В старите хроники съм чела, че някои боляри посрещали ромеите с хляб и сол. Възможно е с хляб и сол, на места, да са били поздравявани и турските орди, въпреки че това не е отбелязано в хрониките. На 09.09.1944 г. сме посрещнали с хляб и сол съветските окупатори тогава, когато поляците се опитвали да воюват срещу танковете със саби, но не погазили националната си чест. Този страх за кожицата и за килипира ни е преследвал през цялата ни история като зловонна духовна миазма.
Заради него само в уставите на българските хайдушки чети е предвидено наказание за четник, който наруши положената клетва и се върне на село, при жената и децата. Другите поробени народи - сърби, гърци и румънци просто не са допускали, че такива случаи са възможни, за да ги отбележат в уставите на четите си.
Пак страхът е накарал раята да забрави решимостта си да воюва до последна капка кръв в Априлското въстание. Само шепа селища спазили обета си, а другите се изпокрили с преклонени глави, като плъхове.
Апостолът на свободата, Васил Левски, е бил конвоиран до София от нелепо малък брой заптиета, но никой не се е опитал да го освободи.
Когато четата на Ботев стъпила на българската земя и я целунала, сънародниците им ги посрещнали настръхнали враждебно и никой не се присъединил към тях. Съществува дори зловеща мълва, че Ботев не е загинал от турски куршум.
Особено патетични бяха този страх и нагаждачество в епохата на социализма. Сега говорим колко бунтовно сме били настроени, колко големи дисиденти сме били и как са ни репресирали за бунтовните ни идеи. Нищо подобно! Лъжа! Всички бяхме по-послушни и уплашени и от овце. Крачехме в стройни редици и възторжено поздравявахме комунистическите вождове. Едва не целувахме болшевишките ботуши и дори лудите не се осмеляваха да протестират.
Съществува един зловещ анекдот за този период от развитието ни:
Спорели способен ли е българинът да изтърпи всичко и да се преклони пред всеки по-силен. Накрая събрали хората и обявили, че на другия ден ще ги бесят. Само един вдигнал ръка за въпрос и то, за да попита сами ли трябва да си носят въжетата.
А сега? Опустошиха земята ни и я превърнаха в сметище и пепелище. Старците и децата гладуват. Младежите ни напуснаха родината. Жените ни слугуват и превиват гръб пред чужди. Изсмукаха и последната капка кръв. Шепа охранени политици, срастнали се с мафията, дирижирани от новоспециализирани агенти на Държавна сигурност, ограбват и последните зрънца на народното богатство. Изгубихме спестяванията си, продадохме домовете си, натирихме децата си на ангария. Къде сте, български мъже? Защо мълчите? Докога ще търпим този хаос и това безчинство? Докога? Простете ми, но истината е, че лицата ни все повече добиват овчи облик и се чудя как не сме се покрили с вълна! Иначе достатъчно търпим да ни доят.
Нещо повече - страхуваме се да работим, да творим, да се жертваме, да мечтаем. Една лабораторна мишка има повече мъжество. Страх ни е дали ние ще сме на далавера, да не бъдем “минати”, да не би да извършим нещо за някого, без да получим друго в замяна.
Страх, страх, страх!
Е, и? Кое е истинското ни лице? Дали сме войни - лъвове, българи - орловци, неустрашими герои или смирена рая, страхливи плъхове, овче стадо? Къде е разделната линия между двете ни същности и коя от тях ще надделее?
Ще ви кажа. В дъното на всичко грозно и зло стои егоизмът. Егоистът е страхливец по презумпция, защото за него няма нищо свято, освен собствената му драгоценна личност. Той ще осъди брата и сестра си за парче земя и ще натири майка си в старчески дом. Заради себе си, ще пожертва семейството си. Пак той ще остави дечица и старци да мрат от глад, ще мами, ще лъже и краде, та да може неговите деца да са добре, къщата му да е палат, а банковата му сметка - издута от комисионни и корупционна плячка. Заради семейството си, егоистът ще жертва народа си. Ако трябва да стори наистина нещо хубаво, светло и безкористно, дори и да няма особен риск, ще се свре в дупката си и ще бездейства.
Докато този егоизъм битува сред нас, България е застрашена от черна гибел и забрава. Ако не се преборим с тази наша черта, всички заедно ще потънем в блатото - безродни номади, слуги на други народи, нищожества.
Има, обаче, светли моменти, когато нещо в българската душа разцъфтява и ражда плодове. Мигове на вяра, мечти и идеали. Мигове на саможертва. Тогава си спомняме, че сме част от едно цяло, от една национална душа. Тогава разбираме, че има неща, за които си струва и да живеем, и да умрем. Усещаме, че всяка човешка смърт ни намалява, а всяка детска сълзица ни жигосва със срамно петно. Спомняме си думите на Кенеди: “Не питай какво може да направи за теб страната ти, а какво ти можеш да направиш за нея!” В такива мигове вярваме, че можем да изгоним от историята си тлъстите, цинични и самозабравили се нищожества, които, близо десетилетие ни управляват. После да запретнем ръкави и да заработим така, че земята ни да замирише на пот. Да възкресим националната душа и да можем да се поглеждаме в огледалото с усмивка.
И знаете ли от какво единствено се страхувам истински?
От самия страх…

Паула Лайт .
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (интернет доставка)

РАЗПИЛЕНИ СЪРЦА

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers")


Всички знаем тази древна прабългарска легенда за хан Кубрат и неговите синове, на които той показал разликата между здравината и силата на снопа стрели и на една отделна стрела.
“ Не се делете, синове мои” - заклевал ги владетелят - “за да бъдат шатрите ви пълни с деца, смях и доблестна войнска плячка. За да бъде пътят ви светъл и чист, конете - охранени, а когато съзрат знамената ви, враговете да бягат в паника.”
Естествено, бивайки българи, младежите не го послушали, а се разпръснали по всички краища на земята.
Наглед това е само една красива древна легенда. Тогава, след като сме изгубили в пясъците на времето толкова мъдри и прекрасни притчи, легенди и митове, защо още я помним? Защо я знае всяко дете, след като веднъж е разтворило своя буквар? Защо я повтаряме толкова често, че чак е станала банална? И още, защо пред дверите на нашия парламент е гравиран надпис “Съединението прави силата”, призив, който не се смята за толкова нужен и при най - сплотените народи по света?
Защото, скъпи мои сънародници, крайният индивидуализъм и егоцентризъм още от зората на времето са били нашето родово проклятие. Проклятие, което ни преследва и досега. И ние не сме най-бедни, най-зле организирани, с най-много престъпни далавери по високите етажи на властта и с най-изоставаща икономика сред своите съседи, защото сме тъпи. О, не! Смея да твърдя, че българите имат доста по-висок интелектуален потенциал от повечето европейци и биха могли да достигнат високо, високо, до самите звезди. Но родовото проклятие ни пречи да сторим това и да изявим истински себе си. Това успява да стори само отделен човек и то, ако прояви благоразумието да отиде далеч от родната земя и, най-вече, от своите сънародници и съседи.
Не ми вярвате? Ами, хайде тогава да направим заедно една малка историческа разходка.
Нека не започваме от самите корени. Вярно, легендата за снопа стрели датира от най-далечното ни минало като народ, но нека допуснем, че това са били обичайните номадски дрязги. Чергарските народи са били волни птици и много често са поемали по различни пътища, тласкани от някакви първични импулси.
Нека прескочим и Първото и Второ българско царство, въпреки че и тогава е имало много симптоматични проявления на националния ни порок - заговори, липса на единство пред лицето на врага, интриганстване на нашите боляри с ромеите, цареубийство. Нека да отдадем всичко това на самото смутно и размирно време.
Да започнем от навечерието на падането на България под турско робство. Докато другите народи полагали неистови усилия да се консолидират срещу общия враг, България била разкъсана на три, за да се усмирят дрязгите и апетитите на владетелските синове. Отделно, във всяка от трите части на страната гъмжало от заговорници срещу съответните владетели и от предатели.
А Църквата, която би следвало да се прояви като велика обединителка? Точно в оня период и тя била разкъсвана от течения, секти, философски и теологични спорове, ереси. Полумесецът на исляма нямал тия проблеми. Турците били религиозно единни, а вярата им - монолитна. А и най-мъдрите български духовници изпаднали в отчаяние от напълно неразбираемите за тях толкова ненавременни центробежни сили и намерили за по-добре да се оттеглят в пещерите, насаме с Бога. При проявата на толкова национално безумие, сигурно всеки мъдър и разумен човек нямал друг избор, освен да постъпи така.
При народната съпротива по време на петвековното турско робство тази черта също постоянно ни е пречила да се борим по-достойно срещу съдбата си. Ако проследим всички идеологически и стратегически спорове в емигрантското революционно движение, можем да смятаме за истинско чудо, че дедите ни са успели да сформират някакви структури, комитети или хайдушки чети. Постижение е, все пак, че хайдутите не са се избили помежду си, докато спорят кой от тях е достоен да бъде воеводата.
Последиците от това разединение били горчиви. Васил Левски, може би единствен, чувствал, че тази липса на структури, на добра организация, на териториален синхрон би провалила народната победа в битката срещу поробителя. Ето защо, сам и неустрашим, се заел да стори почти невъзможното - да организира и обедини българите, да ги научи на ред, твърдост, секретност, финансова почтеност и дисциплина. Знаете как са приключили достойните усилия на този свят българин. Още спорим кой точно е бил предателят, но позорното клеймо на самото предателство е налице.
Априлското въстание доказва за пореден път основния ни национален порок. Докато едни загиват героично, като мъченици, други се спотайват като плъхове в дупките си. В едни области Кървавото писмо запалва свещен огън, а в други робите глухо мълчат. Отново разединение.
Подобни примери направо изобилстват в новата ни история. За по-малко от десет години свобода вече се наплодяват цял куп партии. Още оттогава виждаме далавери, подлости, гешефти и боричкания за власт. Още оттогава партиите се цепят на по-малки партийки, а те – на крила и течения. Още оттогава се делим на нечии фили и фоби, а опита ли се някой да заздрави и организира държавата, чака го жестока смърт, както е станало със Стефан Стамболов. Още оттогава войниците героично умират на фронта, а в тила се въртят спекули с военните доставки и подкупни дипломати продават евтино кървавите им победи. Още оттогава раболепно се стремим да бъдем в съюз със силните държави. Пак още оттогава трудно се намира министър, дето да не е за затвора, а изборите се купуват като бакалска стока. Чудно ли е, че са абдикирали двама владетели?
Дори диктатурата на комунистите не успя да ни накара да се замислим и да ни излекува от този порок. Разединението, ежбите и боричканията пак си останаха факт, но ставаха страхливо, подличко и подмолно. На мода излязоха анонимните доноси, сътрудничеството в шести отдел на Държавна сигурност, опитите да наклепаш съседа си или колегата си, та да получиш някаква изгода. И така, близо половин столетие. Това беше епоха без герои, без доблест и духовен напредък.
След тази историческа разходка, чудите ли се защо легендата за стрелите още се намира дори в букварите? Защо отчаяно напомняме за себе си, отново и отново, че съединението прави силата?
Хайде, нека отидем на операционната маса и да направим една пълна и честна дисекция на тази своя черта.
При другите народи в рамките на едно семейство, обикновено цари любов и хармония, при нас - дългогодишни съдебни делби между братя и сестри, между бивши съпрузи, между родители и деца, които често се израждат в истинска вражда, злоба и омраза.
Когато са в чужбина, другите народности се сплотяват помежду си, помагат си и се подкрепят и твърдо се държат един за друг. Когато ние сме в чужбина, се изяждаме един – друг като пирани, клеветим се пред нашите и чуждите власти, гледаме в чинията на съседа си и, доколкото зависи от нас, не позволяваме на никой да напредне.
В другите страни политическите партии със сходни идеи се стремят да се обединят в една или поне да се коалират с цел изборен успех. У нас, напротив, всяка партия е склонна да се разцепи поне на още две. Същото се отнася за синоди, благотворителни организации, синдикати и сдружения с идеална цел.
В другите държави фирмите се сливат, за да бъдат конкурентоспособни, а у нас дрязгите между съдружниците водят до изнемощяване и икономически крах. Най-устойчиви са едноличните търговци и едноличните дружества с ограничена отговорност, защото, все пак, човек не би могъл да воюва и със самия себе си. Поне не толкова често.
Там, където, по една или друга причина, делението е невъзможно и организациите просто няма как да се разцепят чрез пъпкуване, поне веднъж на две години има конфликт с ръководството, поради нечии други апетити към ръководния пост, които често завършват с пълна ликвидация на организацията.
Ако българинът реши да протестира за нещо или да стачкува, което без друго става твърде рядко, вместо да проявят подкрепа и солидарност, българите със сродни стремежи или проблеми се нахвърлят като вълци върху протестиращите, като ги плюят, че имат незаслужени претенции. За пример мога да посоча учителската стачка и гражданския протест на млекопреработвателите.
Лично аз мисля, че ако българин попадне сам на необитаем остров, за да не полудее, освен колиба за себе си, ще построи и колиба за съседа, “този негодник, при когото кракът му няма да стъпи, защото е некадърник, не заслужава парите си и сигурно е бил агент на Държавна сигурност”. Само така нашенецът би могъл да оцелее физически и духовно. Той не понася да битува без злоба, завист и вражда.
Добре, мисля, че никой не е в състояние да оспори аргументирано тези мои твърдения. Когато фактите говорят, и боговете мълчат.
Хайде сега да се опитаме да проникнем в причините, водещи до това абсурдно и трагикомично поведение:
На първо място стои алчността. На всеки от нас сякаш му се струва, че кокалът в паницата му се полага по силата на свещено право и изпадаме във френетично възмущение, ако някой друг също посегне за мръвка. Наричаме другия, който бръкне в паницата “крадец”, “мошеник”, “демагог” и “престъпник”, докато нашето бъркане е “справедливо”, “законно”, “скромно” и “заслужено”. В епоса на тези яростни боричкания никой не се интересува от дребната подробност, че, все пак, паницата трябва и да се напълни от някого.
На второ място стои жаждата ни за власт. Никой не може да приеме факта, че друг човек е по-подходящ да бъде начело на някаква структура. Случи ли се да изберат друг, а не нас, той неизменно е фалшифицирал вота, сто на сто е некадърник и негодник и трябва веднага да бъде свален. Никой не иска да бъде индианец, защото всеки вижда себе си само като вожд. И понеже, все пак, не може да има няколко милиона вождове, председатели и началници, полагаме старание да изберем наистина най-некадърните, за да се кефим отстрани и с умиление да си мислим: “Горкият, по-тъп е дори и от мен! “
На трето място е ниското ни самочувствие, което непременно избива във външна проява на грандомания.
Само в България може да бъде натопен капитана на отбор по време на олимпиада, защото някой му завижда, че е кадърен, както стана с Пламен Константинов. Случи се тогава, когато всяка друга страна подкрепяше пламенно добрите си спортисти в името на общата кауза.
Само у нас можем да завидим на човек от нашия екип. Вкарал гола, защото ни се е щяло това да сме ние.
В нашата страна всеки разбира от медицина повече от лекаря, от право - повече от юриста и от образование - повече от учителя.
Пак в нашата страна никога не сме виновни за нищо, нито сме допускали някога грешка. Ако загубим състезание, виновен ни е съдията, щото е бил пристрастен. Ако загубим дело в съда, оня негодник - противникът, непременно е подкупил състава. Ако друг спечели конкурс, със сигурност е действал подло и с подмолни средства, а ако ни уволнят от работа, виновен е директорът, който не може да ни търпи не, защото сме мързеливи, а защото сме по-кадърни и по- достойни от него.
Добре де, посмейте се! Въпреки че ще бъде по- здравословно, ако това се окаже смях през сълзи.
Нека си помислим хубаво докъде ни води всичко това и какво да се прави.
Мисля, че всеки разумен човек вижда, че индивидуализмът и егоизмът, тия наши общи национални пороци, ни водят само надолу и назад, към мрака и пропастта. Не може едно тяло да напредва, ако различните сили го тласкат в различни посоки. В най-добрия случай, то просто остава в статично положение, докато другите вървят, бързо или бавно, въпреки триенето и съпротивата на инерцията, в желаната посока. Никой не може да оспорва законите на физиката. И, ако това продължава, рано или късно, ще рухнем в пропастта и ще бъдем заличени от лицето на земята. Кой е длъжен да търпи безобразията ни? Кой е длъжен вечно да ни влачи на буксир? Кой би търпял вечно постоянните абсурди, скандали и куриози, с които непрестанно изненадваме международните си икономически и политически партньори? Всяко търпение си има граници.
Ето защо, нека си помогнем сами, докато не е станало безнадеждно късно.
Предлагам ви следното упражнение по автомедитация:
Сутрин, когато се събудите, погледнете се внимателно и честно и си кажете: “Аз съм един обикновен човек, просто защото няма необикновени хора. Определено съм по-добър от едни, но доста по-лош от други. Обработвам машинните детайли сръчно и от мен става качествен шлосер. X и Y са по- умни, по-заслужили от мен, но в това няма нищо страшно. Трябва да се радвам, защото, ако им помогна с подкрепата си, те ще работят не само за себе си, а и за мен. Z заслужава да бъде лидер на местната организация на моята партия, защото е по-далновиден и има по-добър усет за политика. Дори и не винаги да ми е приятно, трябва да му се подчинявам, защото само ако сме единни, ще спечелим изборите. Ако директорът ми е по-млад човек, значи сигурно има по-добри управленски умения от мен и изборът му не е обида, насочена специално към моята личност.
Няма нищо страшно в това, че личният ми лекар знае по-добре от мен как да ме лекува, а адвокатът ми - как да ме защитава. Ако си мисля, че детето ми е гений, а неговият учител е на друго мнение, може би, все пак, е прав учителят.
Ако си върша работата честно и личната ми градинка цъфти, не бива да позволявам на никого да потъпква достойнството ми, защото съм гражданин и имам права. Такива права имат и всички други хора и заедно можем да постигнем много. Радвам се на успехите на X, Y и Z на стадиона, при защитата на проекта или в бизнеса. Те наистина го заслужават. Когато мои събратя протестират основателно, трябва да се включа и да им помогна. Това се нарича солидарност. Утре, ако ми се наложи, те пък ще помогнат на мен.
Всички ние сме хора, човешки същества и преследваме една цел - правото си на щастие и благоденствие. Ако си пречим един на друг, никой няма да го постигне, освен негодниците и подлеците. Защо не подам ръка на съседа си?
Правете това упражнение често, много често. Опитайте се искрено да повярвате в правотата на тези мисли, защото те наистина са разумни и справедливи. Съединението наистина би ни направило силни. Любовта към другите ни възвисява, а омразата ни принизява и бавно, но неумолимо ни убива.
От всички нас зависи да не свършим победени и разпилени в мрака на пропастта.

Паула Лайт.

ВЕЛИКАТА ИЗРАВНИТЕЛКА

Очаквайте на книжния пазар "Пътят към Свещената магия" на Издателство "Дилок" (Wait on the book market “The road toward the Holy Magic”, published by “Dilok Publishers")

В драматичната и потресваща поема “Лудият” на Шандор Петьофи има следният стих: “Но идва Смърт и казва кротко: Млък!”
Ето тази толкова естествена, така простичка истина често забравяме ние, хората. Прекарваме земните си дни в боричкания за кокала, в злоба, завист и омраза. В усилия да натикаме съседа си в миша дупка, да му отнемем и последния залък, да го премахнем от пътя си с лакти и зъби. Живеем с кражби, кръв и корист. Трупаме замъци, хотели и банкови сметки с лепта, задигната от нуждаещите се. Лежим като дракони върху съкровищата си и бълваме огън, та да не би някой да ни ги отнеме. Но идва тя, великата изравнителка, единственият истински демократ на вселената и чуваме нейното “млък”.
После, стоп! Играта свършва. Една и съща пръст покрива останките на богати и бедни, на властници и потъпквани, на блюдолизци и лакеи, на герои и храбреци. Всичко приключва с пръстта и тревата, които са равни върху всички гробове.
Знам, че мнозина с право ще ме поправят, че дори и след смъртта хората не са равни. Те ще ми припомнят за общите бедняшки гробове някога и за ония патетични и анонимни голи и мъртви, които близките им не са прибрали от фризерите на моргата, защото наистина няма как да платят за погребенията им. Ще ми напомнят и за специалните сектори за “активни борци против фашизма”, които съществуваха при социалистическото равенство. Сигурно няма да забравят и за оня мавзолей с мумията, насред центъра на столицата, за който все още смятам, че сгрешиха, като го взривиха. Човекът не бива да забравя не само светлината, но и мрака в своята история.
Някои ще ми кажат, че гробниците могат да бъдат ненужно пищни и разкошни, с демонстративността на самозабравилите се парвенюта. Защото богатите обичат да дразнят тези с по-малко късмет от себе си не само с разкошните си къщи и лъскавите си коли, а и с тузарски надгробни декорации. Знам за случай, когато покойник е бил погребан с лъскавото си ново БМВ, със златния “Ролекс” на китката си или с цветен телевизор, та да се “забавлява” долу, в мрака.
Това неравенство, обаче, скъпи мои приятели, е фалшиво и бутафорно. На материално ниво няма значение дали покойникът е в пищен саван сред луксозни дрънкулки или е заровен гол, увит в евтин чаршаф. Накрая всичко свършва по един начин - с прах и червеи.
Нека ви спомена една доста поучителна история, която научих неотдавна. Възрастна дама, пенсионерка с минимален доход, отишла на една от тези евтини и достъпни екскурзии с автобус, чрез които хората могат да се запознаят със забележителностите на Родината. Случайно минала край онази местност, където е погребан убитият български бизнесмен Илия Павлов. Вероятно си спомняте за факта, че беше един от най-богатите мъже в България, прострелян вероятно от килър, поръчан от конкуренцията.
Такива неща често се случват в средите на българските новобогаташи. Те много често се движат със светкавична скорост по тангентата беден - богат - мъртъв. Жалко е, че рядко осъзнават колко шеметен и кратък е този път.
Както и да е, жената се впечатлила от две неща: от разкошната гробница от чер мрамор и от буренаците и къпинаците, в които е потънала.
Едва ли има нещо, по-прекрасно от сърцето на обикновената българска жена.
Само преди година - две тази старица бе взела заеми, за да погребе мъжа си и да му сложи най-проста плоча над гроба и още ги погасяваше, но беше много натъжена, когато ми разказа за видяното:
“Няма ли клетникът поне един близък, та да се хване да поразчисти буренът?” - терзаеше се тя.
Същевременно, съм виждала в градските гробища скромни и евтини паметничета, блестящи от чистота и грейнали в багрите на ярките цветя, засадени от любящите ръце на тези, които обичат и помнят.
Когато дойде великата изравнителка, не пита колко пари си натрупал и как, нито какво наследство оставяш на света около себе си. По стъпките й я следват прахът и тревата. А забравата? Не винаги.
Съществува една кратка поема на Шели, “Озимандий”, която гласи:

“Странник непознат от край далечен ми разказа
два огромни крака сред пустинята стърчат, изваяни от камък, а над тях - на мъж ликът.
Усмивката на този лик, надменен и студен
Говори, че ваятелят добре е разгадал човека, страстите му и до този ден
От камъка надничат страсти на човек без жал:
“Аз Озимандий съм и цар съм над царете!
Делата мои всички тук със завист погледнете!”
Все още на пиедестала тез слова личат
Но нищо друго няма, покрай тази
Развалина огромна голи пясъци мълчат,
Самотни и безжизнени се губят във безкрая.”

Спомнете си за великите фараони. Техните пирамиди наистина са сред забележителните за човечеството паметници, но мумията вътре, ако не е открадната от мародери или замъкната в някой музей, има точно толкова права и привилегии, колкото и шепата “евтини” кости в бедняшкия ковчег от талашит.
Соломон е бил най-могъщият и мъдър владетел в човешката история, а, също така, велик маг. Въпреки това, знае ли някой днес къде е гробът му? Самият той е казал в “Еклесиаст”: “Суета над суетите, всичко е суета.”
А, все пак, всеки знае къде е гробът на един бедняк, родил се в ясли във Ветлеем, преминал краткия си земен път бял и босоног, сред прости рибари, просяци и блудници и екзекутиран от съвременниците си като престъпник. На този гроб отиват на поклонение бедни и богати, стари и млади, за да се пречистят и да потърсят доброто начало в самите себе си.
Всеки знае къде е гробът на Майка Тереза, на героите, загинали за Родината си, на творци като Вазов и Яворов, Екзюпери и Волтер.
Действително, жалки и некадърни чиновници са изгубили следите от гроба на Васил Левски, но нима този гроб не е във всяко българско сърце?
Запомнете едно, вие, глупави и самонадеяни деца, които мислите, че сте си завоювали безсмъртие и безкрайно щастие с грубите си игри на политика и власт, на боричкане с конкуренцията и пролята кръв, на трупане на безполезни и лъскави играчки.
Накрая, винаги идва великата изравнителка и тя не може да бъде подкупена. Тази бледа дама кани всички на танц с една и съща странна и тъжна усмивка - президенти и министри, просяци и владетели, зли и добри, достойни и жалки хора. А после идват прахът и тревата.
Затова, опитайте се поне веднъж на ден да си помислите какво ще бъде след нейната покана. Ще пролее ли някой сълза за вас? Ще се прекръстят ли хората, които ви познават и ще си кажат ли: “Бог да го прости. Беше добър човек!?” Ще има ли кой да запали на гроба ви свещица? Или ще оставите след себе си само врагове, които с радост биха танцували върху надгробните ви могили?
И нещо много по-важно! Какво ще стане с онази истинска, вечна частица от вас, която ще напусне тленните останки? Защото, повярвайте ми, има я и наистина е вечна!
Ако треперите от жалък страх за вечни мъки в Геената огнена, не бойте се. Бог, Онзи, който ни е създал, не е садист, нито отмъстител. Той е Любов. Но тогава ще бъдат зарити в земята всички смешни мазила и дрешки, с които сте покривали болната си съвест нощем и сте я заблуждавали.
“Адът, дъще,” - ми каза някога един наистина достоен духовник - “е чистото, дълбоко страдание на съвестта.”
Помислете си, дните летят! Не позволявайте самозаслепението да обрече душите ви на това страдание! Оставете поне няколко дела, с които наистина да се гордеете.
Чувате ли стъпките на Великата изравнителка?

Паула Лайт – това съм аз: http://paulaveritylight.blogspot.com
http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14