Разказ на ужаса, декориран с пожарникарски маркуч

Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок ("Dilok Publishers" - http://dilok.net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Често в публичното пространство ме укоряват, че съм прекалено черногледа, че ми липсва всякакъв позитивизъм, че пътят, който соча (да се гласува със зачеркнати бюлетини) е безсмислен, вреден и нихилистичен. А какво да сторя, скъпи приятели? Какво?! Политическият живот на България ни поставя в ситуация да избираме между Сцила и Харибда, между две чудовища като кръга около комунистите и техните обслужващи сателити и злокобната клика на пожарникаря Бойко Борисов. Ако заговоря против БСП, ще се стигне до заключение, че аплодирам домогването на мафията до властта. Ако пък разоблича престъпните групировки около генерала, ще ме заклеймят, че съм радетел на комунизма. Представете си, че Ева е била отвратително грозна жена, а Бог щедро рекъл на Адам: “Избирай, Адаме, всички жени са твои!” Ето до такова положение ни докараха тежненията и предпочитанията на българските избиратели, които поставят на първите две места за бъдещите избори ГЕРБ и БСП.
Отначало си мислех, че е по-добре да се примирим с генерала, отколкото да рискуваме червената клика да тържествува. Просто споделях философията за “по-малкото” пред “по-голямото” зло. В този период вярвах, че бедата с Бойко Борисов се корени само в чалгаджийството, вопиющата простотия, псевдомъжкарството, което гордо парадира и кара домакините на средна възраст да сънуват мокри сънища. Мислех си, че България ще трябва да се справя само с един шумен нарцистичен самохвалко, при който еволюцията е наблегнала не на мозъка, а на тестостерона. Надявах се, че “твърда” ръка от страна на този медиен Рамбо не ще накърни сигурността и перспективите пред България. После прогледнах и, подобно на Чарлз Чаплин, който отначало се присмивал на Хитлер, а едва по-късно прозрял страховитата му същност, вече хич не ми е смешно. Не мога да приема да мълча! Злото си е зло, дори когато е навлякло клоунски одежди. Ще ви разкажа една страховита приказка. Не откривам колелото и топлата вода. Всички факти, с които ще ви запозная, са казвани по-малко или повече ясно в различни сайтове на нета и в пресата. Някои от авторите са предпочели да останат анонимни. Не ги виня, тъй като историята наистина е път към мрака. И така, слушайте:
Бойко Методиев Борисов е роден на 13.06.1959 г. в Банкя (тогава, с. Банкя). Баща му, Методи Борисов, е бил служител в ГУ на МВР, а майка му - начална учителка. Няма данни за репресии, ограничения, лошо отношение на управляващата комунистическа власт. Просто едно средно, порядъчно социалистическо семейство, въпреки твърдяният от Борисов факт, че дядо му е бил сред жертвите на Народния съд. Момчето завършва гимназия в Банкя и е комсомолски секретар на училището.
През 1977 г. кандидатства във Висша специална школа на МВР, в Симеоново, факултет Държавна сигурност, но е пренасочен и приет във факултет “Противопожарна охрана”. Лично аз не съм склонна да приема твърдението му, че това пренасочване се дължало на факта, че на него гледали като на “народен враг”, заради политическото минало на дядо му. Мисля, че, ако комунистите го бяха възприемали така, той никога нямаше да бъде комсомолски секретар на училище, баща му никога нямаше да работи в системата на МВР, а Бойко нямаше и да припари до прага на школата в Симеоново. Познавам хора, които наистина са били възприемани като противници на режима, поради произхода им и знам какво беше отношението към тях. Мисля, че Борисов е бил възприеман като “наше момче”, но е показал твърде посредствени резултати на изпитите и е бил приет по специалност, към която другите кандидати са проявявали по-малко интерес. Мнението ми се корени във факта, че, видно от речите му, никога не е бил обременен с кой знае колко висок коефициент на интелигентност. В това отношение, си е един типичен български политик.
Както и да е, през 1982 г. се дипломира по специалността противопожарна техника и безопасност с чин младши лейтенант. Проявява се като активен състезател по карате. Бил е треньор на националния ни отбор.
Още едно доказателство за топло отношение с властта е, че в периода 1985-1990 г. е преподавател и завеждащ катедра във Висшия институт за подготовка на офицери към МВР. Защитил е докторска дисертация, което на времето беше доказателство за лоялност към управляващата партия, в която членува.
Свидетелство за това, че са му вярвали е командировката през 1989 г. в района на Каолиново, Дулово и Разград с курсантски взвод за охрана на селскостопански обекти, а не, както той твърди в интервю през 2001 г. “начело на батальон”.
През 1990 г. младежът отказва да подпише декларация за деполитизиране, напуска МВР и си остава член на БКП. Точно в този период започва личен бизнес в охранителната дейност.
През 1991 г. основава частна охранителна фирма, “Ипон + 1”- ООД, която осигурява охраната на личности като Тодор Живков и Симеон Сакскобурготски. След охраната на последния започва и неговата политическа кариера.
За периода 1990-2000 г. е съдружник с емблематични личности от престъпния свят, които, според спецслужбите, контролират наркотрафика, проституцията и редица контрабандни канали. Но, разбира се, на този период ще се спрем отделно и в детайли.
Бляскавата политическа кариера на Борисов започва през 2001 г., когато, при управлението на НДСВ, става главен секретар на МВР и получава чин “полковник”. През 2002 г. е повишен в чин “генерал- майор”, а през 2004 г. - в чин “генерал-лейтенант”. От този период огънят на политическата слава на момчето от Банкя пламва с пълна сила и на бившите му господари ще е много трудно да потушат пожара, запален от пожарникаря. Нищо лошо в това. Всеки редник носи в раницата си генералски пагони, а в България е бил коронясван свинар и поредица дебили и имбецили са поемали държавното кормило. Това у нас си е просто традиция. На Бойко не му липсва определен вид евтин и лъскав мачовски чар. С изтърканото си черно яке, с простонародната си реч и умелия стил, в който имитира енергичност, усърдие и откровеност той добива висока квота на популярност. “Бате Бойко, ти си МЪЖ!” - пищят ученичките, а “24 часа” , “Труд” и други медии се захласват да героизират момъка и да му създават образа на един съвременен Робин Худ. Не може да се отрече, че го правят добре. Докато Костов се отнасяше към медиите с хладна деловитост, Симеон - с аристократично презрение, а Сергей Станишев с досадата и грубостта на интелектуално незрял човек, Бойко Борисов умее да ги ухажва. Той изпада в умиление пред всяка камера. Обича да го снимат, да записват “бисерите му”, да държи речи и да бъде център на внимание. Най-голямата му цел в живота е славата. Доколкото аз знам, това е единственият политик, който е позирал почти гол, за да демонстрира бицепсите си. Тия наглед безобидни симптоми на медиен рицар, на герой в стил Джеймс Бонд сочат към много тревожни перспективи . Мисля, че този човек е склонен да подпише договор с дявола, да продаде идеали, близки и чувства, заради властта и славата, която тя носи. При него тия импулси са болестни и напомнят проявите на мегаломанията.
През 2005 година Борисов е все още лоялен на НДСВ и е техен водач на листа в два многомандатни избирателни района. Избран е и в двата, но се отказва в полза на работата си в МВР. Неговата заветна цел е една - да стане министър на вътрешните работи. Очевидно, за да цари мир в тройната коалиция, тези негови амбиции биват отклонени. Така през септември, 2005 г. Борисов напуска системата на МВР, а всички политици си вземат беля на главата. Те едва ли съзнават с каква гигантска амбиция си имат работа, че това е човек, който би сторил всичко, за да я удовлетвори.
През октомври, 2005 г. Борисов става кмет на София, а през март, 2006 г. основава ГЕРБ, движение, което се интересува повече да се наложи на вътрешната политическа сцена, отколкото от Европейското развитие на България. На 03.12. движението става партия, като Цветан Цветанов е кукла и фигурант, а истински командос е неформалният лидер, Бойко Борисов. На местните избори генералът е заявявал, че местните организации на ГЕРБ само ще издигат кандидатите, но той и единствено той ще ги утвърждава. “Партията това съм аз!” - такава е идеологията на бившия пожарникар, който сега е най-популярният политик в страната, според последните социологически проучвания.
Нека сега се върнем към оня тъмен период, когато Борисов се е занимавал с частен бизнес, периодът, който е причина да ме побиват тръпки само при мисълта, че този човек може да оглави изпълнителната власт на България.
През тия години той има дялово участие в следните тринадесет фирми:
“Ипон-1”-ООД, регистрирана на 13.09.1991 г. на адрес: София, “Раковски” 209. В нея е съдружник с баща си, с ЖИВКО ДЕЛЧЕВ и ПАВЕЛ АЛЕКСИЕВ;
“Ипон-2”-ООД - регистрирана на същия адрес през 1992 г. със съсобственик ЦВЕТЕЛИНА БОРИСЛАВОВА;
“Ипон - Агенция за сигурност и охрана”-ООД - регистрирана през април, 1998 г. със съдружници ВЛАДИМИР ПЕТЕВ и ВАСИЛ КАЛУГЕРОВ. Изпълнителен директор е МЛАДЕН ГЕОРГИЕВ. Тук Борисов участва чрез друга своя фирма, “ Биум - 99”-ЕООД;
“Интербулпред” - АД, регистрирана през есента на 1997 г. с уставен капитал един милион лв. В Съвета на директорите влизат: ЕВСТАТИ ГЮРОВ, ЧАВДАР ЧЕРНЕВ, РУМЕН НИКОЛОВ и ВЛАДИМИР ПЕТЕВ;
“Тео Интернационал”- АД - Бургас. Регистрирана е през 1996 г. Бойко Борисов е член на Съвета на директорите, заедно с РУМЕН НИКОЛОВ - ПАШАТА. Впоследствие са заменени с ИВО КАМЕНОВ ГЕОРГИЕВ и НЕДЯЛКО КИРЕЗИЕВ.
Това е единствената фирма на генерала, чийто бизнес открито завонява през периода 1994-1997г. Уличена е в производство на фалшиви цигари “Марлборо” и “Мелник” във фабриката в Крайморие .
Борисов се оттегля на 24.06.1996 г. след скандал и бягство на третия собственик, Емил Райков. Аферата е разкрита на 25.03.1995 г., но делото е потулено и фабриката работи още две години. Румен Николов, “Пашата” и Бойко Борисов не са разпитвани изобщо. По това време директор на РПУ е Георги Пенев, който през 2001 година става регионален изпълнителен директор на охранителната фирма на Борисов;
“Джи енд Би Травъл къмпани” - регистрирана е през есента на 1994 г. Свързана е със СИК. Съдружници са Борисов, “София Делта”- ООД и др. През април, 1996 г. фирмата е одобрена за купувач на 55% от акциите на грандхотел “София” за 8,5 млн. долара. Сделката се проваля, поради неплащане на първата вноска;
“Прахайм”- ООД - Червен бряг - учредена през 1996 г. Дейността й е производство на сапуни и миещи препарати. Съдружници са Борисов, Цв. Бориславова и “Прайм инвестмънт тръст”. Последният е един от основните акционери и учредители на ТС Банк ;
“Будоинвест” - ООД. Съдружници в нея са Румен Цветков, АЛЕКСЕЙ ПЕТРОВ. Фирмата съществува до август, 1998 г.;
“Би енд Пи комерс” - ООД - регистрирана е през май, 2001 г. Съсобственици в нея са Б. Борисов и Пламен Петров;
“Цебра” - ООД - регистрирана е през 1994 г. Съдружници на Борисов са Цветелина Бориславова и Живко Делчев;
“Ти Би Ай-97” - Съдружници са Б. Борисов и Тодор Толев;
“Сириус-2”-ООД - регистрирана е през 1992 г. със съдружници Б. Борисов и Цв. Бориславова;
“Химтекс”-АД. В Съвета на директорите са Б. Борисов, Цв. Бориславова и Мирослав Дерменджиев. Борисов е съдружник до 1997 г. Впоследствие, на негово място в съвета на директорите влиза майката на Цветелина, родена през 1929 г. (68 годишна).
Е, и какво? Биха ме попитали някои от вас. Законът не забранява нито да регистрираш множество фирми, нито да бъдеш богат. Разбира се, че е така. Съществува, обаче, дребният въпрос кой стои зад тия дружества и що за хора са съдружниците на Борисов.
Нека се захванем с този въпрос, за да изясня позицията си:
Нека започнем анализа с Цветелина Бориславова:
Това е жената, с която Борисов, според формулата на римското право споделя трапеза и легло.
Цветелина е родена, за разлика от Бойко, както се изразяват англичаните, със сребърна лъжица в устата. Баща й, Борислав Карагьозов, е бил технически и материално отговорно лице в поредица български посолства (в САЩ, Индонезия, Румъния). Девойката завършва английска и испанска филология, а впоследствие, Международни икономически отношения в УНСС. Известно време работи в свързаното със спецслужбите външнотърговско дружество, “Инко”. Впоследствие, през 1989 г. напуска последната си държавна “служба” и се заема с частен бизнес. Участва в девет фирми, от които особено интересна е офшорната компания “Трол”, регистрирана в Лихтенщайн, като е управител на търговското й представителство в България, регистрирано на адреса на “Ипон”.
Председател е на две фондации, а от октомври, 2001 г. е председател на надзорния съвет на “Сибанк”.
Нека видим кои са най-близките партньори на Борисов в бизнеса, които за улеснение на читателите съм изписала с главни букви при описание на фирмите на генерала:
Павел Алексиев е известен с това, че някои от фирмите му са в списъка на кредитните милионери. Близък е до фондация “Отворено общество”. Бил е собственик на “Солекс” в с. Петърч - един от най- крупните длъжници на Българска земеделска каса.
Владимир Петев е бивш служител на СГУ-ДС.
Младен Георгиев - съдружник в охранителната фирма на Борисов е бивш служител в сектор “Вътрешен тероризъм” на СЦБОП и е известен с връзките си в силови и престъпни групировки. През лятото на 2001 г. отговаря пряко за охраната на съпругата на Сакскобурготски, доня Маргарита.
Иво Каменов е един от главните съдружници във фирмите на империята ТИМ, варненска групировка с охранителен бизнес и съмнения за участие в трафик на крадени коли. През 1996 г.влиза в престрелка с хора на бившите барети, като деловият конфликт е за подялба на контрола над проститутките в Златни пясъци. Сега е собственик на телевизия МСАТ.
Евстати Гюров след 1982 г. е работил по линията на ДС в V РПУ и четвърто управление на ДС (икономическо направление), София. Известен е с връзките си с чеченски групировки.
Румен Николов (Пашата) е бивш служител на спецотряда за борба с тероризма. Той е един от лидерите на силовите структури в България. Съдружник е във фирми на “СИК” и “Спартак”.
Живко Делчев контролира ТС Банк, “банката на мутрите”. През тази банка преминават парите, натрупани с рекет и друга престъпна дейност и се участва в приватизацията, тъй като не се контролира произхода на парите, получени като кредит. Рефинансирана е чрез сума в размер на 5 500 000 000 лева от ДСК и е цъфтяла на гърба на клетите български спестители.
Румен Цветков е известен в силовите структури и до средата на 90-те години контролира “Реал” - фирма на “Мултигруп”.
Алексей Петров е бивш служител на спецотряда за борба с тероризма. Заподозрян е за участие в наркотрафик.
Това е положението, като за краткост спестих още някои връзки с подобни личности. Ако генералът - пожарникар се беше задоволил да пере парите, придобити по съмнителен начин и да облагородява чрез богатството следващото си поколение, не бих си дала труда да ви досаждам с този отчет. В крайна сметка, тук е не само Абсурдистан, а и Мутристан и май отдавна сме се примирили и уморили да се борим с мафията. Та Борисов би могъл да си изживее живота тихо, кротко и сладко с натрупаните пари. Такива като него не сънуват кошмари, нито ги терзаят спазми на болната съвест. Да, но не се задоволи с това, защото страда от мания за величие. Докато е бил главен секретар на МВР през периода 2001-2005 година, в авторитетното списание “Конгрешънъл куотърли” Джеф Стайн е написал за него на 02.03.2007 г. : “Борисов е използвал своя пост, за да помогне на престъпните си връзки да унищожат конкуренцията си в подземния свят… От назначението му като секретар на МВР през 2001 г. има голям брой убийства на личности, свързани с криминални групировки в България. Нито едно от тях не е разрешено…”
Кажете ми, какъв е този политик, заради когото за родината му е казано: “Докато другите държави си имат мафия, в България мафията си има държава?
Мисля, че, ако Борисов има капчица съвест, ще се отдръпне от светлините на сцената, ще подтисне жаждата си за слава и власт и ще се задоволи да не свири първа цигулка. Миналото му е твърде тъмно. Жал ми е за оня българин в Чикаго, който е казал, че Бойко Борисов е последната надежда на България. България, изглежда, е останала без надежда. Народът ни симпатизира най-силно на човек, замесен до ушите в престъпния свят, а на второ място на посткомунистическите креатури, които ограбиха държавата и за които източването на милиарди са “глупости” и дребна работа. Трябва ли да избираме между един и друг мафиот?
Господин Борисов, ако информацията ми е погрешна, опровергайте ме и официално, пред медиите ще Ви се извиня. Не забравяйте, обаче, че Търговският регистър е публичен и всеки може да провери верността на твърденията ми. Ако казаното отговаря на фактите, постъпете доблестно и се откажете от главната роля! Ако вие сте премиер, България ще стане заложник на вътрешните борби между групировките. Дори и искрено да го искате, можете ли да се отървете с лекота от старите си ортаци? Не допускайте Родината да плаща за греховете на вашето минало! Нали сам виждате, че, доброволно или не, то е и ваше настояще? Какво Ви принуждава иначе да правите мили очи на агнет Гоце? Какво Ви накара, въпреки амбициите си, да се откажете от президентската надпревара и да подвиете опашка пред Първанов? Редно ли е да останете в политиката, когато сте дирижиран от дългата ръка на старите си господари? Застанете зад някой неопетнен и достоен политик от дясното пространство и го подкрепете безапелационно! Тогава натрупаното зло и натрупаната вина ще бъдат забравени. Помислете за страната си, която е в гибелна опасност!
Паула Лайт - http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

Тоталният контрол

Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок ("Dilok Publishers" - http://dilok।net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.



Вероятно, не само моите връстници, а и мислещите хора от следващото поколение познават безсмъртната творба на Кен Киси “One flew over the cuckоо’s nest”. Там затворът от правила, норми и условности, чрез които обществото оковава свободния човешки дух, са пресъздадени алегорично като една огромна психиатрия, в която господства импозантната фигура на Сестрата, студена, стерилна и могъща, символ на Системата. Познаваме и алегорията с месомелачка, заличаваща индивидуалността или със стената на затвор в прекрасната музикална творба на Pink floid “The wall”. Злокобни алегории на контрола като контрапункт на свободата създава и Оруел чрез мрачният, перфидно красив и властен лик на диктатора, “Големият брат” или гротескните мозъчни трансформации на индивидите във “Фермата”. Някъде през 60-те години на миналия век свободолюбивите и одухотворени млади хора се борят срещу стягащата и задушаваща яка на обществените условности. Спомняме си за децата на цветята, за отчаяният вик: “Let the sunshine in”. Борбата между свободата на индивида и нормите на обществото, търсенето на разумен баланс между двете са вечни проблеми, които не могат да бъдат решени напълно. Важно е да съществува стремеж към очовечаване на контрола на системата от страна на властта и към зачитане на нормите и интересите на обществото от страна на отделната човешка личност. Човекът, в нормалния цивилизован свят, постепенно се научава да живее с мисълта, че истински полет и прогрес е невъзможен без крилете на свободата, но и без гравитацията на необходимостта.
Положението в бившите социалистически страни е доста по различно. Тогава, когато нашите връстници на запад плетяха венци от цветя, спускаха косите си и експериментираха живот в комуни, ние марширувахме в редици зад желязната завеса и, под железния юмрук на системата, се учехме да заличаваме своята индивидуалност. Докато младите хора на запад зовяха “Make love, not war”, ние скандирахме “КПСС! БКП!”. Докато обществената система там поне се опитваше да приобщи непокорните си чада, без да подрязва крилете им повече от необходимото, нашата система наричаше свободолюбивите, бунтарски настроени и нестандартни деца “народни врагове”. Те четяха “Бхагавад Гита” и Дзен коани, а ние с досада се опитвахме да смелим съчиненията на Маркс и Ленин. Те слушаха Бийтълс, ние - военни маршове. Те търсеха Бога и медитираха, ние трябваше да вярваме само в Партията и ни моделираха така, че въздействието напомняше на предна лоботомия. Резултатът се състои в това, че младите хора в истински демократичния свят имат твърдост да отстояват правата си на човешки личности, но и искрено уважение към законите и обществото. Ние, за сметка на това, сме толкова свободолюбиви, колкото стадо овце и, в същото време, не бихме могли да зачитаме искрено обществения ред. Десетилетия гавра с истинското спазване на закона, с интересите и правата на народа са довели до там, че “власт” звучи за нас като мръсна дума и, ако сме послушни и лесен за обработване “материал”, това се дължи не на разбиране на обществената необходимост, а на чист първичен страх.
Какво се случва днес, в резултат на това печално наследство в нашите гени, подсъзнание и душевност? Това, че властниците могат да безчинстват открито, без дори да имитират някаква система на равновесие и справедливост. Цари хаосът, в който се обособяват две групи: върхушката на бившата комунистическа власт - синовете, дъщерите и внуците им, дегизирана в различни нови форми и стадото на отчаяния и обезверен “обикновен електорат”. В свирепото ни, безмилостно и безчестно време властва законът на джунглата, в който ние сме изтеглили лошият жребий да бъдем “плячката”. Само че на върха на хранителната верига не стоят лъвове, а чакали и хиени, което е много печално.
Лесно е да хулим страхливостта, апатията и покорството на българския народ. Признавам си, че, понякога, обхваната от този болезнен гняв, който идва от обич, също ругая и хуля този наш безнадежден робски и овчи синдром. Мисля, обаче, че не е градивно, нито полезно да повтаряме фактите, без дори да се опитваме да си ги обясним. Защо българинът е страхлив, покорен и апатичен? Какви са въздействията на властта, които успяват да го запазят такъв и до днес? Мисля, че е изключително важно да си отговорим на тези въпроси, защото, преди да се предприемат опити за лечение, трябва, все пак, да сме наясно с диагнозата.
Кухата формула, че сме такива заради “турското робство”, “социализма” и т.н. не дава пълния отговор. Послушанието и безмозъчното примирение на социалистическия строй наистина са повлияли донякъде, но отговорът е много по-сложен. Ако сегашните властници не бяха такива майстори на тоталния контрол, на манипулацията и промиването на мозъци, спомените за стената и строя биха започнали, все пак, да избледняват. Не бива да забравяме, че цяло едно поколение на възраст да гласува не си спомня за социализма въобще. Сегашната власт е тази, която унищожава крехките кълнове на промяната и държи масите в безмозъчно и стадно послушание.
Как се достига до синдрома на тоталния контрол? До вцепенения страх? До робския манталитет? До това да сме такива, каквито сме? Какви са съставките на този тотален контрол, довел до превръщането ни в покорен, лесен за моделиране, безформен “материал” ?
Ще започна от най-примитивния, най-лесния елемент, който, все пак, не е за подценяване. Чисто физическото насилие и полицейската бруталност.
Спомням си как като млад адвокат пуснах сигнал до Военна прокуратура за побой над мой клиент. Ченгетата бяха толкова самонадеяни, че бяха нанесли побоя не в ареста, а в глуха уличка, подразнени, че при проверка клиентът ми поискал да се легитимират. Така той успя да си извади медицинско удостоверение. Бях млада, наивна и изпълнена с вяра в правосъдието. Мислех, че при убедителните доказателства, с които разполагах, нямаше как да не накажат насилниците. Военна прокуратура отговори с постановление, което ме изпълни с шокирано изумление. В текста се твърдеше, че полицаите възприели отварянето на вратата на автомобила като опит за нападение с хладно оръжие (самата врата), като били действали при неизбежна самоотбрана. Казваше се, също така, че насиняванията и охлузванията върху предните подмишници на човека били резултат от падането му в крайпътна канавка. Смаяно четях тия бисери на приложната анатомия и физиология и, признавам си това, дори се разсмях. Само че на човека, когото защитавах хич не му беше смешно. Той се затвори в себе си, сви се, отчая се. Беше обикновен и скромен гражданин, който никога не се беше проявявал криминално. След този отговор на компетентните власти, загуби вярата си във възможна обществена справедливост.
Сега, всеки път, когато чуя за проявите на полицейска бруталност, си спомням за оня наглед безобиден случай, който, с натрупания в годините опит, вече ми изглежда не смешен и дребен, а страшен. Страшното е в това, че “властта” дори не се опитваше да бъде убедителна, да скалъпи що-годе приемлива версия, да се опита да запази подобие на авторитет. Заключенията в онова постановление бяха открита гавра с правото на човека да очаква закрила и защита. Бяха изплюване в лицето на идеи като разум, демокрация, право. Това смаза духом едно човешко същество. Днес, когато Европа бди над човешките права и достойнство и наказва сурово ония, които ги накърняват, български полицаи убиха с ритници човек (Чората), а друг издъхна при странни обстоятелства, докато е бил конвоиран от служители на “обществения ред”. Пак днес един млад човек обясни как са се гаврили със задържани по време на протеста, като са пъхали палките си в аналната им област (в “Сеизмограф” на 07.02.). А злокобното е в това, че висшите служители в МВР се опитват да прикриват проявеното насилие с аргументи и доводи не по-малко абсурдни от тия, които чух като млад човек преди повече от петнадесет години. За всичко това, за кървавата мелница, за безчинствата и насилието, за унизеното човешко достойнство не виня толкова редовите полицаи. Обикновено те са млади, избухливи, не са си изградили умение да подтискат примитивните си емоции. Виновни са началниците им, които се опитват да ги изкарат в такива случаи герои и жертви, вместо да приложат закона и да потърсят наказание за тях. В очите на полицейските служители държавата, министерството, ръководителите им губят своя авторитет. От подобни случаи те стигат до извода, че справедливост няма, че не е необходимо да действат съгласно нормите на закона, че работят в джунгла, където на силния е позволено всичко. Има ли по-страшна и по-деморализираща ситуация от тази? По този начин утре ще решат, че е допустимо да бъдат обект на насилие и грохнали старици или бременни жени. Но не само полицаите са маша на управляващите за физическото насилие и заплаха. Пребитият журналист от frog news пише предимно на политически теми, а не беше бит от полицията. Лумпените по време на протеста действаха едва ли не като екип с органите на реда при разгонването на протестиращите студенти. Киселина, юмруци, куршуми, побои и ритници от маскирани цивилни или от униформени служители на родната власт… Нима е чудно, че страхът завладява дори и най-будните млади хора и ще си помислят дали при следващия протест да не си останат в къщи? Първият елемент от тоталния контрол е ВЪЗДЕЙСТВИЕТО С КАМШИКА НА СИЛАТА.
Друг аспект на тоталния контрол е икономическото въздействие. Живеем с направо жалък материален стандарт и тревогите ни не са за това, че не можем да си купим нов автомобил или да се обзаведем добре, а за биологическото ни оцеляване. Всеки трепери ще има ли утре пари за храна, лекарства, топлина. Върху струната на този естествен за бедността ни и дълбок страх свирят майстори в манипулацията. Да вземем, например, преекспонираната тема за кризата. Вярно е, че има световна икономическа криза, но едва ли някъде се повтаря като мантра сутрин, обед и вечер колко е страшно, до каква безработица и глад ще доведе и как клетото правителство се чуди с какво да компенсира бизнеса, та да не бъдат изхвърлени работещите на улицата. Думата уволнение се шепне с истински ужас от всеки, който се бои за хляба си. Това прави хората апатични и послушни. Замират икономическите протести, заглъхват справедливите искания, задоволяваме се с жалкия си стандарт, за да не дойде “по- лошо”. Един познат работник, техник със златни ръце и далеч не глупав човек сподели пред мен, че подписал споразумение към трудовия си договор да премине от доста добра на минимална заплата. Другата сума работодателят щял да му дава в “премии”. Удивено го запитах защо е направил такава глупост да се съгласи с нещо толкова неизгодно. Той викна, че всички подписали същите споразумения, защото иначе, заради “кризата” щели да се озоват на улицата. Когато кротко му възразих, че ако нито един човек не подпише няма как да бъдат изхвърлени всички, човекът ми се сопна, че храни семейство и си тръгна, някак прегърбен и унизен. Този втори елемент на тоталния контрол бих нарекла ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ СТОМАХА.
Не по-малко страшна е и манипулацията чрез медиите. Говори се за събития и явления при старателен подбор на начина, честотата на обсъждане, гледаното или слушано време. Бих илюстрирала това само с няколко примера. За мястото на нашето правителство при проблемите около газовата криза, за това какво са направили и какво не са направили се каза и написа много малко. От друга страна, за споразуменията на президента в Москва чух поне тридесет- четиридесет пъти и това при положение, че рядко имам време за радио или телевизия. Наблягаше се върху крайно изгодния резултат и сигурно бих се радвала, ако не си спомнях за подобни изблици на възторг за договора с “Газпром” и преди кризата. За това, че президентът е действал вън от сферата на своята компетентност почти никой не се сети. А един от характерните белези на диктатурата е срастването на законодателна, изпълнителна и представителна власт, както всички юристи и политолози са учили още в първи курс. Слушахме и продължаваме да слушаме непрестанно за ксенофобските и оскърбителни изявления на генерала в Чикаго по отношение на ромското население и гражданите в пенсионна възраст, за това как нарекъл народа си “материал”. Признавам, че в изявлението на Борисов липсва добър вкус, дипломация и култура, че звучи примитивно и дебелашки. В същото време, обаче, смятам, че не е чак толкова злокобно и демонично и че в него не липсват елементи на истина. Вярно е, че ромите, поради своята ниска степен на образованост, биха се ориентирали по-трудно в сложната предизборна ситуация. Вярно е, също така, че възрастните хора гласуват често под влияние на носталгия и емоции. От предишни мои публикации е ясно, че не съм сред обожателите на Борисов и никога няма да бъда. Мисля, обаче, че в случая мелодраматизираха изявлението му, дори и да е нелепо и зле поднесено. Знаете как, с упоритост и честота на заклеймяващите коментарии успяха да демонизират друг един политик, Иван Костов. Питам ви, обаче, защо медиите не вложиха същото усърдие в темата за проваления по вина на управляващите студентски протест? Или за източеното от висши служители на сегашната власт ДДС? Или за ограбването на Европейските фондове? Възможно е, без да се поднася лъжа, само с подбора на темите, които се обсъждат да се влияе на оценъчната способност на хората. Този елемент на тоталния контрол можем да наречем ВЪЗДЕЙСТВИЕ ЧРЕЗ ПОДБОР НА ИНФОРМАЦИЯТА.
Могъщ двигател за промиването на мозъци е нивото на телевизионните предавания. Следим амалгама от боза, мозъчни разхлабителни и селски хумор. Хората делят времето си между сапунените сериали, рекламите, телевизионните игри и остроумията на Слави Трифонов. Как да израстват интелектуално, когато техните умове са впили корените си в подобна тор?! Разбира се, има и светли изключения. Такива са “Сеизмограф” на Светла Петрова; “На четири очи” на Цветанка Ризова, съботното историческо предаване на Божидар Димитров. Но тия чудесни обзорни предавания са веднъж седмично, докато останалата бълвоч залива нас, клетия човешки “материал” всеки ден, всеки час, всеки миг. Защо се чудим, че доста възрастни хора знаят за колко мъже от рода Форестър се е омъжвала Брук, но и представа си нямат кои партии ще участват в изборите?! Управляващите политици чудесно са усвоили тази “паткореч”, за която говори Оруел в “1984”. Те нижат монотонно такива общи приказки и безсмислици, че са в състояние да приспят и дракон и да накарат и ядрената война да изглежда като нещо скучно и безобидно. Този елемент на тоталния контрол бих нарекла ВЪЗДЕЙСТВИЕ ЧРЕЗ ЗАТЪПЯВАНЕ.
И стигаме до най-тежката и сериозна форма на убиване на свободата, автоцензурата. Без друго носим у себе си гените на кроткия и смазан социалистически пролетариат. Когато виждаме, че на хора, свободолюбиви и борбени се случват лоши неща, ни завладява страхът и той ни превръща в най-безпощадните цензури на собственото ни поведение. Забелязали ли сте как иначе разумни и напълно нормални хора се страхуват да споделят пред камера дори мнението си за твърде топлата зима? Не ви ли е правило впечатление какъв сериозен е процентът на ония, които, при анкети, отговарят, че нямат мнение по зададения въпрос. Познавам иначе достойни личности, които не могат да спят седмици от тревога, че са се включили в някаква подписка, заедно с още хиляди други. Ред хора гласуват въздържали се дори и на събрания на етажната собственост, че “да си нямат неприятности”. Често подобни настроения достигат до сериозна параноя. Мой клиент, бизнесмен, се бои да беседва по телефона дори за технически проблеми по търговската регистрация, защото “ония” подслушвали. Когато го запитах кои са, все пак, “ония”, не можа да ми даде смислен отговор. Друг мой познат твърди упорито, че следят електронната му поща и “заразяват” компютъра му с вируси, въпреки че не е политик или с интереси в сериозния бизнес, а безобиден поет. Симптомите изглеждат забавни, но, всъщност, са сериозни и доста страховити. Те показват, че различните лица и форми на страха, на тоталното въздействие са довели до една злокобна трансформация. Човекът е митологизирал лика на контрольорите, превърнал ги е в някаква безпощадна, несъкрушима сила, която е вездесъща като божество и отмъстителна като демон. Така “кротувай си” е апелът на родители към деца, на съпруги към техните съпрузи, на приятели и роднини. Страхотен бонус за ония, които желаят да постигнат тотален контрол…
Трудно е да стигнем до заключение как да лекуваме злокачествената болест. Може би, трябва да вярваме в нещо по- значимо и свято от собствения си жалък бит. Може би, трябва да си забраним поне един месец да гледаме телевизия, а след това да се опитваме по всеки въпрос, спокойно и разумно да решаваме какво е НАШЕТО мнение. Вероятно, трябва да си обещаем да изразяваме това мнение смело и открито всеки път, независимо дали то ще се хареса на всички. Да правим всичко това стъпка по стъпка като дълго боледувало дете, което отново се учи да ходи. Не бива да продължим да бъдем обект на този тотален контрол, който отравя въздуха, светлината, смеха и любовта ни. Отравя всичко около нас. Не бойте се. За оцеляването на всеки, който се стреми към доброто и светлината има кой да се погрижи. А липсата на свобода е тотален мрак.
Паула Лайт.

ПРЕДИЗБОРНО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ВСИЧКИ БЪЛГАРИ

СКЪПИ МОИ ПРИЯТЕЛИ И СЪНАРОДНИЦИ,
Предстоят парламентарни избори и ония, които с деянията си ни донесоха толкова страдания и неволи може отново да бъдат избрани с 10 – 15 % от българските граждани, защото другите, отчаяни, обезверени и отвратени, са си останали в къщи. Така, мандат след мандат, ще гледаме все същите недостойни и презирани от нас лица в ролята на народни представители и те ще определят съдбините ни, ще имат имунитет при разследване за корупция, ще черпят блага. Защото вашите неподадени гласове ще бъдат разпределени между тях. Нека не го допускаме! Ако си останете в къщи и не гласувате, това НЕ Е НАКАЗАТЕЛЕН ВОТ, а услуга в полза на хората, които искате да изритате вън от политическия живот. Моля ви, ако не харесвате никого от кандидатите на политическите партии, все пак, гласувайте. Гласувайте с бюлетина, в която сте зачеркнали всички. По този начин ще попречите да получат от държавата субсидии и за вашите гласове лица, които не одобрявате. Излезте и подайте вота си! Ако съединим много малки пламъчета, ще запалим клада, на която ще изгорим или поне поопърлим злото. Нека политиците видят, че народът ги уволнява! Нека пред света грейне истината, че сме хора, а не стадо овце! Целта е проста. Ако парламентарните избори завършат, например, със 70% гласували и 40% недействителни бюлетини, това ще бъде достатъчно основание да се твърди, че Избирателният закон не отразява волята на избирателя и да се подеме борба за РЕФЕРЕНДУМ за смесена или мажоритарна система при изборите, както и за това, ако не са гласували 50% + 1, изборите да не бъдат легитимни. Това ще ни даде шанс да не гледаме ден след ден, за цели десетилетия, едни и същи лакоми, корумпирани и долни нищожества, седнали зад банките в Свещения храм на народовластието. Това ще бъде крачка напред, колкото и плаха да е тя. Запомнете, че ако пуснете бюлетина, в която сте зачеркнали всички кандидати, ще се отчете като недействителна, но гласът ви ЩЕ СЕ БРОИ! Нека Светлината ви озарява и закриля!
Паула Лайт - http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

ТЪМНА САКСКОБУРГГОТСКА ПРИКАЗКА

Не знам дали някой си спомня за първата от поредиците статии, с които си позволих да се надявам на вашето внимание, за да споделя някои горчиви, но целебни истини. Тогава обявих война на всички шарлатани, продавачи на евтини илюзии и безполезни духовни и материални дрънкулки, които сквернят българската земя и съзнанието на народа ни. Независимо в каква област плетат своите лъжи и заблуди измамниците, дали в окултизма, морала или политиката. Продължавам и ще продължавам тази своя война с поредната битка. Предполагам, че не всички, които четат тези материали са щастливи и не всички ги одобряват. Боя се, че това няма за мен особено значение и едва ли ще ме спре. Духовният дълг, който съм поела е да воювам, доколкото мога, със злото, наивността ни, самозаблудите и опасността от гибелни за народа ни пътеки. Целта ми е да отворя очите на колкото мога повече хора, дори и от светлината на истината да ги заболи. Не мразя лично никого и не бих искала да наранявам никого, но ако от словото ми последват рани, така да бъде! На война като на война… Днес ще ви разкажа една много тъжна и мрачна приказка, приказка, която няма щастлив край. А дали ще се превърне в “приказка без край”, в наше национално проклятие, зависи от всички нас.
Имало едно време един беден, нещастен и озлобен народ. Добри и трудолюбиви били хората, но уморени и измъчени от тираните. До гуша им дошло от затягане на коланите, мизерия, крадливи и подли като плъхове политици, гавра с тяхното достойнство. И защото това е народът български, упорито вярвал, че чудото, спасението, мистичната помощ свише и магията могат да дойдат само отвън. Нали близо 50 години живот в затворена кошара ни внуши да вярваме, че всичко, което е вносно, е добро. Затова решихме, че е мъдро да си внесем управник от Испания, а и, точно както подобава на приказките, “вносният” политик беше цар. Дори не допускахме, че точно плъховете на потъващия ни национален кораб отдавна, много отдавна се бяха спазарили с героя за това триумфално завръщане. Така, заедно с началото на хилядолетието, у нас пристигна Симеон Борисов Сакскобургготски. Напразно шепата разумни хора се мъчеха да отрезвят останалите, напразно демокрации, постигнали повече опит и мъдрост по пътя си ни предупреждаваха и съветваха да бъдем предпазливи. Напразно ни молеха деликатно да проучим човека, преди да го посрещнем с отворени обятия и да разберем, че политическият живот не е вълшебна приказка, нито фентъзи епос.
Въпреки всички усилия и съвети на международната общност, въпреки изявленията на интелигентни българи тук, в страната, народът видя в “Симеончо”, както умилено го наричаха, рицар на бял кон, който ще обезглави всички лами и над родния небосклон ще засияе златното слънце на доволството и изобилието. Където и да идеше, чакаха го екзалтирани тълпи. Биеха църковни камбани, а старици се мъчеха да целунат нозете му, спомняйки си със сълзи на очи как някога, при раждането му, двойките им станали на тройки. Девойки припадаха от вълнение, ако ги допуснеха в предизборните щабове на НДСВ, а на митингите му се извисяваше неземно красивият глас на Валя Балканска.
Спомням си, че в ония дни сънувах как над родното небе се рее лешояд с кървав клюн, а улиците пустеят. Виждах многобройните плакати на героя, а енергията, която бликаше от студените му очи, бе енергия на пресметливата и ненаситна алчност, псевдо аристократичното презрение към останалото “простолюдие”, цинизмът и злото. Опитвах се да споделя с хората своите усещания, тревоги и предчувствия. Срещах само възмущение, че хуля героя, ругатни и обиди. Едва не загубих някои добри приятели. Не обвинявам никого, защото всеки иска да си отдъхне за миг и да повярва, че животът е вълшебна приказка. Хората очакваха реки от мед и мляко, чудеса и сполука, край на тегобите, глада и страданията. Очакваха всичко това, защото жадуваха за капчица вяра, а лъжливите устни на фалшивия герой шепнеха сладки обещания.
Нека си припомним малко от медените му приказки, които, както добре разбирам сега, трябва да са били написани от някой друг. Човекът, все пак, успя да ги прочете гладко, без да се запъва:
“Десетилетия наред съм страдал заедно с вас за нашата съдба” - изрече той и стотици хиляди въздишаха умилено. Спомняха си за детето, прогонено някога в изгнание, за “кървавия четвъртък”, когато нещастното сираче загубило и чичо си от болшевишки куршум.
“Не е нито морално, нито политически оправдано, че, по европейските стандарти, повечето хора у нас, включително в селата и малките градове, живеят в мизерия, докато някои политици тънат в необяснимо охолство. Трябва почтеност. Почтеност във всичко!”
Кой народ не би се трогнал от такива слова? Хората вярваха, че най-сетне, на мястото на всички измамни и алчни чиновници, идва друг човек, светъл герой, който е преуспял и заможен, благородник и рицар и нито ще граби от държавната баница, нито ще позволи на другите да вършат това.
И, най-сетне, тарикатите, които имаха за задача да изградят образа на “добрия цар”, показаха достойни за уважение умения. Те знаеха, че хората са уморени да чакат някакво бъдеще неопределено, когато ще съзрем “светлината в тунела”. Още в песничката от нашата синя пролет се казваше “Нищо не ми обещавай за утре!”. Българите искаха яснота, точност, срокове. Така повярваха на икономически и политически абсурдния лозунг как царят ще оправи положението за осемстотин дни. Само шепа хора усетиха каква гавра е нелепото възклицание “вервайте ми”. Повечето клети, измъчени жени и мъже “верваха”, защото отчаяно се нуждаеха от вяра.
Настъпи ерата на циничното безсрамие и на наглите лъжи, която продължава и до днес. Преди това политиците, въпреки вродената наглост и алчност на повечето от тях, все пак имаха мъничко срам и към края на мандатите си се омърлушваха и ставаха по-смирени и тихи. Нищо такова не се случва вече, защото нашенските потомци на Макиавели получиха образцов учител по безсрамие.
Нека видим една малка част, една избирателна извадка от лъжите на Симеон за тия девет години. Ако се опитам да обхвана всички прояви на непочтеност и некоректност, демонстрирани от него и неговото обкръжение, трябва да изпиша няколко тома.
Първият мит, който рухна, беше тоя за огромната ерудиция и образованост на “царя”, за солидните му обществени и политически връзки, които щели да докарат в България инвестиции, от които да процъфти. Шепнеше се за богати арабски шейхове, дето щели да насочат към страната ни рога на изобилието. Представяхме си едва ли не камили, които ще преплуват океани и морета с барели петрол на гръб, за да ни помогнат. Чувахме как, покрай монархическите си роднини, Симеон щял да върти кабинети и правителства на малкия си пръст.
Първото, което ни впечатли е невероятния букет от тъпоумия, които избраникът ръсеше на публично място, бедният му речник, граничещ с кретенизъм. Отначало го извиняваха, че не владее български добре, но на единствения друг език, на който съм го чувала да говори, английски, речникът му е не по-малко оскъден и ограничен. В данните за героя се споменава как ползвал отлично английски, френски, немски, италиански и испански и, донякъде, португалски и арабски. Допускам, че наистина знае по 200- 300 думи на тия езици, не по-малко, отколкото на български. Но, бих казала, папагалите също могат да бъдат обучени да повтарят по няколко фрази на пет-шест езика, което не ги превръща в потомци на Айнщайн. Така, за да не изпъкват ниските ментални възможности на благородника, станахме “господари на мълчанието”.
Що се отнася до образованието, завършил е колеж в Александрия и лицей в Испания, учебни заведения, в които цветът на кръвта има по- голямо значение от броят на мозъчните клетки. Питам се, обаче, защо в доста безразличната към потомствената аристокрация система на САЩ “царят” не е преминал през престижната военна академия West point, а в някаква подобна в щата Пенсилвания и, при завършването си, е бил младши лейтенант? Питам се, също така, защо нямаме по-точни данни къде си е изкарвал хляба (пардон, черния хайвер) в периода 1962 г. – 1996 г. Говори се смътно и неопределено, че въртял някакъв бизнес в Испания и САЩ. С подобна кариера може да се похвали всеки пети в цивилизования свят. Казват, че бил “консултант” на различни фирми и банки в областта на банковото дело, продажбата на храни и т.н. Казано на прост български език, това си е нещо като търговски пътник. Изключвам, разбира се, банковото дело, защото, както ще видим по- късно, Симеон си “внесе” от Великобритания група мно…ого специални банкери.
Що се отнася до международните и монархически връзки на човека, не виждам да е било проявено към личността му кой знае какво уважение и внимание. Разбира се, при културни и светски събития, е получавал своята покана и винаги е присъствал, вероятно, за сметка на нашите данъци, защото истинските благородници държат на кръвта и толерират (в рамките на разумното) и своите черни овце. Никой не е видял, обаче, изгодни договори, инвестиции, дипломатически пробиви, заради знатното потекло на нашия премиер.
С едно, обаче, Симеон никак не ни изненада. Втурна се да върти бизнес на нашия гръб и да трупа дивиденти от държавната баница. Разбира се, не беше чак такъв глупак, че да го върши пряко и сам. Имаше си и още си има една добра фея в лицето на Милен Велчев, “финансовият гений”, който докара от Лондон. Чрез него реализира трансформацията на българския външен дълг при крайно неизгодни условия. Чрез него, в нарушение на всички закони, с обичайното и плоско оправдание за секретност, нае без конкурс в митниците Британската фирма “Кроун ейнджънс” на баснословна цена. Комисионни ли са мотивът или друга схема? Не знам. Но сделката определено е в заобикаляне на закона и не особено изгодна. Сред бизнес делата му са и приватизацията на “Булгартабак”, извършена в зоната на здрача, без капчица прозрачност, подписването на договора с ЕС за спиране на ядрените ни реактори, от който губим огромни средства, което стана след кратка мистериозна визита в Румъния, фактът, че държавната поръчка за магистрала “Тракия” се падна на един от синовете му, една загадъчно завишена цена за строеж на детска болница. За щастие, този проект бе спрян на време. Неговият верен оръженосец, Милен Велчев, получи наистина скромно възнаграждение за този куп оглозгани кокали от държавното богатство. Само верига хотели на името на брат му Георги и неотдавна оформена продажба на безценица на над 50% от парцела под хотел “Ропотамо” на фирма на същия този брат. Направо жълти стотинки!
Що се отнася до любимия народен герой, той донапълни купичката си, като се задейства реституцията на “царските” имоти. Ако наистина всички те бяха “царски”, нищо лошо. Само че значителна част от тях са били държавна собственост предоставяна на владетеля за временно безвъзмездно ползване. Как да повярваме в чистотата на това възстановяване, след като, неотдавна, се оказа, че по грешка били възстановени около 2,000 дка повече? Как да повярваме в справедливост и прозрачност на действията, след като някои имоти за били възстановявани на базата на крепостни актове, разписки и т.н., които нито един нормален съдебен или нотариален акт не би следвало да признае за достатъчно доказателство за собственост? Как да се чудим защо се носят мълви и легенди, че Симеон е предявил претенции и към връх Мусала, след като е толкова ненаситен, че действията му са отвъд нормалното човешко въображение? Сега, когато с тройната коалиция все още е на власт, заедно със сестра си е завел през лятото на 2006 г. граждански иск срещу държавата по чл. 108 от Закона за собствеността за двореца в Кричим. Ответник по делото е министъра на регионалното развитие и благоустройството. А познайте доколко добросъвестно ще оспори иска и ще защити държавните интереси! Изобщо, не виждам плячката на Сакскобурготски да е застрашена от нещо. За “имотите на царя” бе сформирана анкетна парламентарна комисия. Какво е свършила до сега? БСП лееха предизборни анатеми как щели да отнемат противозаконно възстановеното имущество, а сега управляват рамо до рамо с този народен герой. Мила родна картинка!
Все пак, за да бъде картината пълна и обективна, не е зле да видим какъв е авторитетът на Симеон Сакскобурготски в международен план. Имаме ли основание да повтаряме със слугинска разнеженост в какви среди го приемат и как, благодарение на него, за България знаят и говорят хора, които не са го правели преди? Ами, и да и не. Просто защото има различни видове слава и, вярвам, всички ние бихме се чувствали и по-горди, и по-щастливи без определен вид известност. През юни, 2006 г., например, избухна сериозен скандал, в който името на нашия герой бе замесено в предполагаеми корупционни схеми. Скандалът беше свързан с арестуването на първия братовчед на Симеончо, Виктор Емануил Савойски от италианските власти. Независимо от синята си кръв, той бе обвинен в престъпно сдружение с цел корупция на държавни служители, измами и използване на проститутки. Какво да се прави? В някои цивилизовани европейски държави демокрацията и спазването на закона не се влияят нито от произхода, нито от имотното състояние на човека. Виктор Емануил първоначално спомена името на Симеон Сакскобурготски, като на един от сподвижниците си в тези криминални деяния, въпреки че след това отрече казаното. Каквото и да мислим по въпроса, факт е поне, че проектът за безумно скъпата педиатрична болница бе съвместно дело на двамата братовчеди, а едва ли са се сдружили само за една сделка…
Оказа се, също така, че в международните среди Симеон не се ползва с чак толкова добър авторитет и ореолът му не е чак толкова лъскав, колкото бихме желали да вярваме ние. Като един от основните му пороци, се сочи хазартът, заради който проявявал склонност да трупа дългове и, преди да дойде на бял кон като наш рицар и герой, кредиторите му взели да стават доста нетърпеливи.
Привидно, другите мълви за връзки на Сакскобурготски с най - ретроградните и хардлайнерски кръгове на някогашното БКП звучаха доста абсурдно. Та нали комунистите някога са терзаели бащиното му сърце в ония страшни времена, когато Негово Величество Борис II е носел своята “корона от тръни”. Нали същите тия болшевики застреляха след фарсов процес чичо му Кирил? Нали той самият, заедно с майка си, е бил изгонен от страната ни от тях? Как тогава да допуснем, че храни симпатия и толерантност към подобни среди? Не знам как и защо, нито доколко парите могат да изкривят човешките ценности, съвест и възприятия, но има някои факти, които ми е трудно да си обясня по друг начин. Защо, преди завръщането на Симеон в българския политически живот, в Мадрид на преговори замина не друг, а Ахмед Доган, за който безспорно вече се знае, че е бивш сътрудник на Държавна сигурност? Защо със Сакскобурготски в България дойдоха, за да заемат възловите министерски постове, лица, свързани с кръгове в Англия, управляващи капитали, изнесени някога от другарите в ЦК? Защо най-приближен на “царя” стана Милен Велчев, за връзките и произхода на който се знае, че са от тези ултра болшевишки кръгове? Защо премиерът, който, все пак, би трябвало да държи на доброто име на своя кабинет, продължи да подкрепя усърдно Велчев, след скандала в яхтата на Иван Тодоров, Доктора, скандал открито свързващ кабинета с организираната престъпност? Защо, въпреки тържествените си обещания в обратна посока, Симеон влезе в коалиция с БСП? Ако намерите на всички тия въпроси отговори, които категорично да изключват възможността за такива връзки, много бих се радвала да ги зная. А, поне за някои хора, парите биха могли да бъдат твърде сериозен мотив, мотив по-силен от дълга на кръвта…
Едно от нещата, които ме възмущават най-искрено, е отношението на Сакскобурготски към родната природа. Не можеш да обичаш една земя, да я имаш за свята и да осакатяваш красотата й. В хилядите декари гори, реституирани на Симеон, става безпощадна сеч, а дървеният материал се извозва с камиони в Гърция. Нали на човека му трябват и джобни пари? Докато другите злочинства на белия рицар ще накърнят интересите на едно, най-много на две поколения, цената на поголовната сеч ще заплащат и правнуците ни. Гората рони зелени сълзи и всички сме виновни, защото сами докарахме на прага си нейния палач.
Най-сетне, нека споделя и друго: възмущението си от арогантността и надменното презрение на Симеон към народа, който го прие и го храни. Още при първата пресконференция, която даде като премиер, той задължи български журналисти да напуснат местата си, за да се настани там неговото семейство. Винаги се е отнасял надменно и презрително към медиите. Незачитането му на нашето достойнство покварява и смазва човешки личности. Не помните ли как един български интелигент си отряза мустаците, за да демонстрира лакейската си преданост към “царя”? Край Сакскобурготски бързо се сформира кръг от създания с безгръбначна същност и лакейски ливреи. Той изпълни пленарната зала с бивши манекенки, спортистки и други красавици, които превърна в машинки за гласуване и духът и интелектът на които бяха на такова ниво, че още през първата година на мандата им, доня Маргарита трябваше да ги съветва, когато са в парламента да си слагат чорапогащници. Човекът се чувстваше владетел и превърна законодателния ни орган в свита от свои фаворитки и лакеи. Накрая, с онова отегчено отвращение, което благородниците проявяват към крепостните си селяни, ни посъветва да “си сменим чипа”.
Всичко казано дотук е само малка част от облика на тоя, който се подигра с народната наивност и илюзии. Не изпитвам лоши чувства към него, нито омраза. Все пак, той е човешко същество. Затова се считам длъжна да предупредя него и неговото обкръжение да спрат със злочинствата си, докато е време. Нека Симеон се разкае за деянията си и да напусне страната, защото виждам над главата му да се трупат тъмни кармични облаци. Виждам как Бог го възмездява за гаврата със слабите, бедните и наивните. Повтарям, нека добре си помисли!
Време е добре да си помислим и ние самите. В едно Симеон май беше прав: в някои отношения трябва да си сменим чипа, за да оцелеем като народ в това страшно и свирепо време. Не бива да очакваме неволята да дойде и да ни помогне. Не следва да търсим рицар на бял кон и спасител отвън, защото тази наивност ще ни довърши. Просто се боя, че следващият обект на надежди и въжделения е един пожарникар с генералски пагони. Допуснем ли да ни завладее новият мит за спасителят в униформа, за мачото Бойко Борисов, ще бъдем окончателно загубени. Не бива да забравяме, че същият този герой продаде изгодно парцел и право на строеж на брата на Милен Велчев, че сигурно има не по-малко фирми от Доган и че не успя да се справи особено добре дори с управлението на един град.
Знам, че с подобни публикации няма да спечеля ничия симпатия и обич. Никой не обича да му разрушават илюзиите и мечтите. Но не държа да обичате мен, а да обичате себе си. Вгледайте се в лицата на съседите си, на хора, които наистина са страдали като вас и обичат Родината като вас. Нека борбата ви бъде за изцяло мажоритарна система, а не за заблуждаващи хибриди като модела на БСП. Борете се да отсечете не една глава на чудовището, защото ламята е многоглава. Трябва да подменим изцяло състава на политическия елит. Трябва да почистим от наслоилата се нечистотия и да пуснем в парламента слънце и въздух. Тогава и само тогава ще се почувстваме истински и свободни.
Паула Лайт - http://www.hermesbooks.com/detail.php?pID=941&pcatID=14 (internet supply).

Това те интересува!

ДОСИЕ НА ДОСИЕТАТА

Ключът за премахване на магическа намеса е поместен в книгата “Пътят към Свещената магия” на издателство Дилок ("Dilok Publishers" - http://dilok।net/). Книгата ще отговори на много въпроси, които Ви интересуват.

ДОСИЕ НА ДОСИЕТАТА

Не знам как се стигна до там. Кой и как успя да моделира една абсурдна и странна нагласа на общественото мнение по въпроса за досиетата и бившите агенти на Държавна сигурност. Но положително знам едно: тия, които успяха да го направят, са майстори в занаята “промиване на мозъци”. Овладели са правилата на играта дотолкова, че биха могли да накарат дори Гьобелс да пребледнее от завист.
Нагласата по въпроса, накратко, се свежда до следното. Ако някой заговори на тази тема, да бъде считан за “тъмносин” за “реваншист”, за “параноик” или дори за човек, който не е съвсем наред с главата, който си рисува хищници и сам се плаши от тях. Вариантите, по които дресираха общественото мнение да реагира, са няколко:
Първи вариант: Защо пак отваряме тази тема? Не Ви ли омръзна? Имаме си толкова нерешени икономически проблеми, а се ровим в миналото. Нека го оставим на мира, защото миналото смърди!
Втори вариант: Хайде пак задърдорихте за досиета и агенти! Като наближат избори, някой все се сеща да подхване темата за агентурната мрежа и да започне да ръси компромати!
Трети вариант: Защо насаждате отново омраза? Тия събития са в миналото? Не можем ли да простим и да забравим, а после да продължим напред? Какво искате? Закон за лустрацията ли?
Четвърти вариант: Какво все човъркате темата за тия досиета? Не виждате ли, че хората изобщо не се интересуват от тия минали истории?
Умолявам ви да размислите и да се помъчите да разберете: Докато разсъждаваме по един или повече от тези варианти, нищо и никога няма да бъде оправено и спасено в тази нещастна страна! Затворената рана има склонността да гноясва! Икономическите проблеми ще се задълбочават и ще стават още по-тежки и сериозни, ако загърбим този въпрос, защото решенията на управлението и властта няма да бъдат свободни, а ще зависят и ще бъдат манипулирани от нечии сенчести интереси. Темата за досиетата и агентите не бива да се разглежда на парче, а глобално и, докато не бъде решена и изчистена изцяло, в алегорията с клозета ще има и зрънце истина. Не знам дали някой от вас си спомня песента във филма “Коса”. Припевът там гласи: “Пуснете да влезе слънчевата светлина! “ Това трябва да направим. Защото мракът, потайността, сенките не раждат нищо хубаво. Ще кажете, че съм или неосведомена, или несправелива, защото досиетата сега действително се разсекретяват (поне избрана част от тях) и много имена, прикривани в миналото излизат на сцената. Е, и? Прави ли се нещо по въпроса? Има ли поне опит за един пълноценен, чист и откровен обществен дебат? Не, героите на темата продължават да си живеят някъде в сенките.
Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против, след един откровен диалог и морален катарзис обществото да забрави и да прости. Въпреки че ще бъде трудно на ония, чиито близки са станали жертва на разкритите доносници. Ще е трудно и на ония от нас, които са тачели и почитали тези хора и , изведнъж, виждат как кумирите им рухват с трясък. И, все пак, приемам, че прошка винаги трябва да има. Иисус ни е учил да прощаваме на враговете си седемдесет пъти по седем… Съществува, обаче, един малък проблем: никой не е поискал от хората прошка, за да я получи. Никой не е казал, че се счита за виновен. Никой не е приел, че е било грях да клевети съседа си, да живее в сенките, да бъде двулик и безчестен. С изключение на Митрополит Йосиф, който поиска прошка от хората.
Спомням си за безсмъртния роман на Достоевски “Престъпление и наказание”. Там героят Разколников бавно и мъчително поема стръмния път на пречистването от пролятата кръв, от мрака и греха, от вината и бремето й. Но героят не намира покой, докато не коленичи на площада, пред тълпа свои себеподобни и не изкрещява с пълен глас: “Хора, простете ми, аз сгреших!”
Колко от ония, които са служили на злото, го сториха? Малцина. Къде е покаянието? Къде е срамът? Къде е осъзнатата вина и стремежът към пречистване? И, накрая, кажете ми: Може ли да оздравее, да напредне и да се пречисти общество, което продължава да живее сред миазмите на неразкаяло се зло, на подлост и лъжи, на приказка, в която злодеят тържествува?
Когато се оповестиха имената на бившите агенти на ДС, реакциите на виновните и разобличените бяха три:
Някои просто замълчаха и дори не се опитаха да коментират и обясняват тъмното си минало, а най-нагло продължиха да заемат определени възлови постове в различни сфери на обществения живот. Те сякаш реагираха с презрение и незачитане на народа си. Цялото им излъчване искаше да каже: “Какво ми пука за Вашето мнение? Не съм длъжен да давам обяснения!”
Други, например президентът, развиха темата за “добрите агенти”, за ония, които не са шпионирали съседа си, не са доносничели срещу събрата си, а видите ли, изпълнявали важни държавнически мисии и бранели отечеството от чужди и враждебни сили. Възниква естественият въпрос: След като не са сторили нищо зло, защо тия хора, които кандидатстваха за важни политически и управленски постове спестиха истината на своите съотечественици? Защо не се изправиха и да заявят, че са били агенти, но не са вършели нищо лошо или вредно за България и народа си? Невинният не счита за нужно да прикрива факти от миналото си. Той е чист и трябва да може да ги сподели с чиста съвест? Защо това мълчание? Или пък деянията ви не са били чак толкова чисти?
Трети се възползват от създадената през деветдесетте години каша и суматоха и липса на всякакъв контрол над архива на ДС и с вид на учудени и оскърбени девици твърдят, че нищо такова не е имало, че са наклеветени, че това е безобразен компромат и т.н. и т.н. Тази нагла реакция продължава, докато не видят декларация с подписа си, а ако такава няма, биха продължили да пледират “невинен” до края на живота си.
И така, обществото ни живее в паяжина от недомлъвки, полуистини и откровени лъжи, които го разяждат като ракови клетки. Всички ние, нашият международен авторитет, естественото ни чувство за справедливост, правото ни да гледаме към света с вдигнати чела сме заложници на тая паяжина. А не правим нищо градивно по въпроса. Напротив, наложил се е предразсъдъкът, че да се говори по тия теми е признак на лош вкус, на ретроградност, на нещо нелепо и неуместно. Е, добре, ще поема тежестта на това лошо мнение и ще продължа да говоря, дори да крещя за този неизчистен национален позор.
Нека затворим очи и за миг се върнем назад във времето. Помните ли как беше? С какъв страх говорехме, мислехме, четяхме, дишахме и живеехме? Светът около нас гъмжеше от блюдолизци и доносници, от агенти и тайни лакеи на властта като червиво сирене. Бяха навсякъде: в науката и културата, в театъра, съюза на писателите, медицината, фабриките и заводите, училищата и дори в църквата. Човек не можеше да се отпусне и сред най-близките си хора. Не можеше да сподели с приятеля си, да прегърне любимата си, да заговори непознат в трамвая, без да си помисли със страх, че може да е “ченге”, че споделеното може да бъде предадено в “черната джамия” на злото, изкривено и изопачено и да те унищожи. Живеехме приведени, защото знаехме, че Големият брат ни наблюдава. Наблюдава ни дори през очите на ония, на които вярваме и които обичаме. А злото покварява и разрушава всяка светина. В мрака се въдят призраци. Ония, които по душа са си били негодници, разцъфнаха в тази блатна среда и запретнаха ръкави да унищожават всеки, който е по-умен, по- честен, по-кадърен и преуспял от тях. Така гигантите на духа бяха систематично унищожавани и на власт останаха джуджетата. На власт са и досега...
“Разбирам човека, че не е имало как да не докладва. Хванаха го по бели гащи и го вербуваха.” - сподели ми веднъж редови служител на прословутия Шести отдел от онова време. - “Това, което, обаче, не мога да разбера е защо беше толкова усърден. Пишеше нови и нови доноси всеки ден. Понякога, дори на нас, на които това беше работата, ни ставаше неприятно и гнусно”. А същият този лакей беше депутат. Ето такива нищожества трупаха дивиденти, катереха обществената стълбица и се издигаха, подхранвани от кръвта и сълзите на своите събратя. Колко разбити кариери и разбити души! Колко смазани човешки мечти и стремежи! Колко болка и зло! Злокачествените ракови клетки се разрастваха, кипяха от енергия, зареждаха се с живот за сметка на ония, които са погубили. И те, отново те продължават да дирижират живота ни и днес, защото не изрязахме раковите тъкани и закъсняхме с операцията. Затова сега националната ни душа е толкова тежко болна, на смъртно легло. Живеем квази живот и чувстваме как невидимият кукловод продължава да дърпа конците с победоносна усмивка.
В една статия бях посъветвала българите да се борят с индивидуализма и завистта, които са наши национални пороци, като се научат да признават, че, поне понякога, тия, които са поставени над тях, наистина ги превъзхождат. Една млада жена отговори на разсъжденията ми така, че не мога да не призная правотата й. Колкото и неприятно да ми е това. “Бих искала да почитам шефа си” - написа тя - “но как да го направя, когато е полуграмотен, а е пълен с пари и всички знаем, че е бивш агент на Държавна сигурност? “
Ето как толерирането на някогашните доносници деморализира младите в обществото ни. Те губят своето уважение към тия, които ги ръководят, което е с гибелни последици.
Но да продължа мислите си по най-избягваната, най- нелицеприятна и ненавиждана тема във връзка с обществения ни живот. Твърдя, че раковите клетки не са победени, а се множат и положението на пациента се влошава.
Първата травма е върху чувството за нравственост и справедливост. Видяхме с ужас, че голяма част от народните ни представители, цветът на творческия и журналистически елит, управленци и дипломати са бивши агенти. Такъв е и държавният глава. Всичко това нарушава нормалното морално равновесие. Злото не само не е наказано, а направо процъфтява. Наред с това, тия хора продължават да дърпат конците и да решават съдбите ни: външна политика, законодателство, управление, медии, всичко е в ръцете им. А те са доказали, че са хора безсрамни и безскрупулни, неспособни на съвест и покаяние. Накъде ще ни поведат? Все едно да седнеш в автомобил до тежко пиян шофьор и да пътуваш по тесен път със зейнали от двете страни пропасти.
Агентите в структурите на управлението и властта водят и до ужасните икономически последици. Не знаем кой и как им дърпа конците и на кой дявол служат. Получава се печалният резултат да гризат кокала рамо до рамо с престъпния свят пред удивения поглед на Европа.
Заради закъснелите действия по разсекретяването не знаем и дали всички бивши агенти са оповестени или има и други. Ако да, кой държи техните досиета и по какъв начин ги манипулира?
Не бива да забравяме, че агентурните мрежи, както и всичко друго във Варшавския договор, бе изграждано като единно цяло между страните членки. Как тогава можем да се надяваме на национален суверенитет и на нещо добро в международно отношение, когато президентът ни е също агент? Знаем ли на кого докладва и чии интереси защитава? Можем ли да бъдем сигурни, че има за интерес да постигнем икономическа и политическа независимост, например, в енергетиката? Можем ли да вярваме, че, когато правеше усърдна политическа совалка, за да съдейства за формирането на тройната коалиция, го вършеше за доброто на България? Изгради една злокобна триада, начело на която стоят едно лице, чието българско гражданство е под съмнение; един друг агент на Държавна сигурност и един монархически наследник с нагласата на плейбой и странна привързаност към червените.
Когато разсъждаваме в тази посока, неволно започваме да си задаваме тревожни въпроси: Унищожена ли е изобщо мрежата на Държавна сигурност? На кой Бог се кланят паяците, създатели на нашата паяжина? Накъде ни водят? Докога?
Сенките на миналото са много дълги и тъмни. Те продължават да падат върху нас и ние продължаваме да живеем като жалки мушици в паяжина. Изгубих вярата, че е възможен катарзис. Изгубих илюзиите си, че ония, които отровиха и продължават да тровят земята и душите ни някога ще се покаят и ще се оттеглят смирено от публичното пространство. Нека Бог да съди тия нещастници. Но какво да правим ние? Как да спасим снагата си от раковите клетки? Как да се измъкнем от паяжината? Единственият начин да направим първите плахи крачки е напълно мажоритарна избирателна система и забрана лицата да се кандидатират за народни представители за повече от два мандата. Не знам дали наистина ще стане така, но поне има надежда, след едно-две поколения нещата да започнат да се оправят. Дано!
Паула Лайт.

ПРЕДИЗБОРНО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ВСИЧКИ БЪЛГАРИ!

СКЪПИ МОИ ПРИЯТЕЛИ И СЪНАРОДНИЦИ,
Предстоят парламентарни избори и ония, които с деянията си ни донесоха толкова страдания и неволи може отново да бъдат избрани с 10 – 15 % от българските граждани, защото другите, отчаяни, обезверени и отвратени, са си останали в къщи. Така, мандат след мандат, ще гледаме все същите недостойни и презирани от нас лица в ролята на народни представители и те ще определят съдбините ни. Защото вашите неподадени гласове ще бъдат разпределени между тях. Ако си останете в къщи и не гласувате, това НЕ Е НАКАЗАТЕЛЕН ВОТ, а услуга в полза на хората, които искате да изритате вън от политическия живот. Все пак, гласувайте! Гласувайте с бюлетина, в която сте зачеркнали всички. По този начин ще попречите да получат от държавата субсидии и за вашите гласове. Нека пред света грейне истината, че сме хора, а не стадо овце! Целта е проста. Ако парламентарните избори завършат, например, със 70% гласували и 40% недействителни бюлетини, това ще бъде достатъчно основание да се твърди, че Избирателният закон не отразява волята на избирателя и да се подеме борба за РЕФЕРЕНДУМ за смесена или мажоритарна система при изборите. Това ще ни даде шанс да не гледаме ден след ден, за цели десетилетия, едни и същи лакоми, корумпирани и долни нищожества, седнали зад банките в Свещения храм на народовластието. Това ще бъде крачка напред, колкото и плаха да е тя. Нека Светлината ви озарява и закриля!
Паула Лайт